ЗАВРЪЩАНЕ
ЗАВРЪЩАНЕ
Ще се завърна пак на оня бряг
на Осъм, сред разцъфналия Ловеч.
При спомена, вдълбан като подкова
в душата от далечен, бранен стяг.
При къщите сред пролетния мрак.
При думите, с които се създава
в сърцето свята българска държава.
При любовта и късния й праг.
Замислен над горчивото кафе,
приготвено на залезна жарава,
ще гледам пак как Осъм отминава
към нови векове и светове.
Ала, надмогнал стръмните скали,
към своя град той всъщност продължава.
Така и коренът ни с нас остава
навсякъде, където сме били.
… И аз ще се завърна в този град.
Смутено, както гостенин се връща.
В град, в който нямам даже родна къща,
а само стръкче от уханен цвят.
ЧЕРЕПИШКИЯТ МАНАСТИР
Между отвесните скали
извива Искър светла диря.
А до брега е манастирът -
скрит, оцелял във бури зли.
С очарование безспир
загадъчно ме е привличал.
Да търси Вазов е обичал
тук вдъхновение и мир,
да слуша във водите взрян
столетията неспокойни -
Иван Шишмановите воини
как гинат във неравна бран,
как сринат и опожарен
пак ще възкръсне манастирът -
молитвеникът и псалтирът
ще победят със дух свещен.
И Вазов е описал тук
онази българка, която
намира брод към свободата -
бунтовник да спаси и внук…
Сурова пустош в студ и зной.
А над скалите - кости бели -
вълшебни облаци се стелят
и ронят се звезди в покой.
И в тези приказни места,
ако сърцето ти остане,
би казал като Феликс Каниц,
че най-красиви са в света.
СМИСЪЛ
На В.
Думи за всички неща.
Думи за дълг или слава.
Уж правят ясен света,
а той по-объркан става.
Думи за смърт и любов.
Думи за радост и вечност.
Думи за болка и зов.
Думи за безсърдечност.
Аз преминавам край тях.
Губя се в техния смисъл -
как смелостта става страх,
как подлостта става истина?
Спъвам се денем в неща,
с думи объркали разума.
Но ме изправят в нощта
твоите думи неказани…
ХЛЯБ
„Ний всички сме деца на майката земя…”
Хр. Смирненски
Той от години е бездомен,
отхвърлен от света, унил -
за него са далечен спомен
отминали щастливи дни.
До него кучето му крета,
а той едва пристъпва слаб.
Тук всяка сутрин две момчета
минават и му носят хляб.
Кои са те? Защо го правят?
Те само махват му с ръка.
Но никога не го забравят
в деня си бърз като река.
Усеща в гърлото си буца
и във сълзи тресе се цял.
Днес те са неговите внуци
и на България деца.
Аз мисля си - навярно знаят
за Робин Худ и Жан Валжан.
Или пък просто си мечтаят
за свят от доброта огрян.
