КОЛКО Е ЧАСЪТ
Обикновено отговорът на тривиалния въпрос колко е часът е буквален, астрономически, така да се каже. Но нашият случай е друг - може да бъде например 5 часа на въртележката или 6 без 5 и малко напред. Зависи от настроението и изобретателността на питащия и отговарящия, най-вече.
Съседът от горния етаж на многоетажния панел имаше навик да се появява привечер на терасата в точно определено време и почуквайки с пръст по циферблата на часовника си да пита колко е часът не кого да е, а собствената си съпруга.
Горката женица все бързаше след работа, натоварена с пазарски торби и може би защото беше задъхана, никога не му отговаряше. Изкачваше си чинно стъпалата до семейното огнище, лишено даже и от асансьор.
Тогава беше така - до четвъртия етаж не бяха задължителни такива луксове. Но кой ти обръщаше внимание на това - пазарски торби, деца, бебешки колички и т.н. не бяха проблем за обитателите на знаменития вход на многодетните семейства. Цареше някакъв необясним възторг, че най-сетне са им „дали” жилище. А бяхме млади и силни.
Въпросната многодетна майка сутрин се изнизваше по-тихо и от мишка. Не знам как успяваше да организира бита си, но децата й, вече пораснали мъже и жени, бяха винаги спретнати и усмихнати. Какво се случваше в техния вегас, си оставаше там, скрито за любопитните очи на съседите, също потънали в грижи за своето потомство.
Не знам дали е плод на моята фантазия, но в дома на съкооператорите ми витаеше някаква загадка. Или съм повлияна от психотрилъри и криминалета, които запълваха свободното ми време. Няколко пъти срещах работещата жена и се питах защо е облечена с дълъг ръкав или е с шалче фишу, когато температурата навън е висока.
Сигурно не й оставаше време да проследи метеорологичната прогноза. Даже веднъж беше със слънчеви очила в облачен ден. Но всичко е въпрос на вкус, коя съм аз да диктувам модата и предпочитанията на хората.
Или да вниквам във философията им за семеен живот, т.н. модус вивенди и да правя предположения, лишени от сериозни доказателства. Всички улики бяха визуални, без ДНК анализи и устни показания. Не споделих и с никого тези ми наблюдения, твърде лични.
Само едно не мога да си обясня след толкова много години съжителство в панелния „комин”. И се питам до днес - глухоняма ли беше съседката, чийто глас никога не чух. Няма и кой да ми каже. След като децата й пораснаха и се изучиха, заминаха на работа в странство.
При едно от тях живеела майка им. Едва ли ще я видя отново, тя никога не си идва в старото жилище, обитавано само от „главата” на семейството. И него рядко срещам, за да го попитам знае ли колко е часът, след като носи часовник. Или е само за аксесоар…
А може би тези редове са продиктувани от покълналото в мен чувство за вина, че никога не попитах и аз съседката си колко е часът.
