Георги Балабанов

Вечерният мрак бавно настъпваше и обгръщаше всичко наоколо.Треви и цветя наведоха стръкове за отдих. Ангел бързаше да довърши оранта на малкото си парче нива. Затова настойчиво подканяше конете:

- Дий, хайде, дий! Давайте по-живо, още малко остана.

Накрая, когато обръщаше плуга, видя, че насреща му по коларския път, който се виеше край корията, се задава човек - стегнат, облечен с нови дрехи и преметната торба през рамо. Щом той приближи, позна го, че това е Бихтер от тяхното село. Израснали бяха още от малки заедно. Бащата на Бихтер му остави голямо богатство - наследство на единствения си син. А Ангел креташе беден и едва свързваше двата края с това парче нива, което ореше сега.

- Ей, къде си ходил бе, Бихтер, че се прибираш толкова късно?

- Бях в града. Продадох голямата нива на Асанчанския път. Виж, цяла торба пари нося. С част от тях и злато купих. Такава цена, която звех днес, досега за нива в нашето село не е давана. Добра сделка. Ще останат и за нов инвентар. Я виж, добрите земеделци всичко обновиха. Запиля се голямото ми момче в града. На добра работа е и много го уважават. Роди му се дете. Живеех с надеждата, че след казармата ще се върне на село, ще ми бъде опора и отмяна в тежката полска работа. Но не стана така. Последния път, когато си идва, ми каза: “Ти, татко, мен не ме чакай. Няма да се прибера на село. Ако желаеш, помогни ми. Близо до фабриката, където работя, се продава хубава къща. Искам да я купя”.

Мислих, премислях. И без това земята и работата ми идват много, а годините си текат неумолимо. Стига ми това, което остава. Ще го разделя на двете момичета - близначките. Кой знае вятърът накъде ще ги отвее в чуждите дворове. Пък да сме живи и здрави, докато пораснат, още ще им спестя.Нали ми остава още много земя. Знаеш ли, Ангеле, имане в гроб не се носи.

Бихтер видя, че той си беше навел главата  надолу, сякаш не го слушаше,махна с ръка и продължи по пътя.

Очите на Ангел светнаха. В тях заиграха лукави пламъчета. Погледна небето - притъмняваше. Кръвта се надигаше в тялото му. Вече се виеха тъмни кръгове пред него. Нещо дълбоко го разтърси.

- Така искам да бъде - измърмори той. - Ето, притъмнява и природата е с мен, ще ме закриля.

Потри ръце от удоволствие, а смълчаните поля го гледаха тъжно.

- Ще видиш ти това, за което си мечтаеш, ама на куково лято, на оня свят! - злобно изсъска той.

Не довърши нивата, обърна конете, бързо натовари плуга и тръгна.

- По-живо, по-живо  - шибаше животните и ги подкара в галоп. - Мен толкова важна работа ме чака, а те едва-едва се влачат.Така ще я подредя, че никой нищо няма да разбере. Ех, болно ми е, че нямам момче, а то две момичета се пръкнаха. Но след време и зетьовете като чуят звъна на златото и те ще склонят глави пред него.

Не усети как конете навлязоха през малката рекичка малко преди селото. Пръските от водни капки заблестяха по гърбовете им. Стори му се, че от тях излизаха искри, които усилваха още повече пламналия пожар в душата му. Тъмните сили, които запалиха и разгоряха завистта в него, още по-силно го обладаваха. Заглушаваха и малкото добро, което беше останало, разпиляно в сърцето му.

Голямата червена пита на месеца едва се показваше зад черните облаци. Вятърът отнасяше и последните му колебания. Замисли се дълбоко - защо да не вземе тези пари, да не промени живота си. Докога оня ще показва богатството си, а той в недоимък ще свързва двата края.

Бързо скрои зловещ план. Изпълни ли го, ще вдигне в центъра на селото голям хан. Там има една градина, наследство от жена си. Край нея се пресичат всички пътища от съседните села. Толкова е подходяща! Ще потекат парите в ръцете му, ще накупи още ниви, а той ще запретне ръкави и ще се разпорежда като чорбаджия. Намеренията му стигаха и по-далеч, но за тях после… Мърмореше на глас и махна с ръка. Боязливо се заоглежда дали няма някой наблизо да го чуе и сам продължи:

- Никой няма нищо да узнае. Преди седмица банда разбойници нападна селото. Той им показа пътя. Бастисаха три от най-богатите къщи, но на него не оставиха нищо и сега това го тормозеше. Беше им дал малка кирка да разбиват, забравили я. На другия ден единият от ограбените я взел и я занесъл в училището:

- Даскале,- помолил той -децата играели в нашия двор и едното от тях забравило тази кирка. Виж на кого е. Някое дете може да я познае. Да не вземат да обвинят моите деца, че са я откраднали.

Събрал учителят учениците, показал я и по-голямото момиче на Ангел я познало. Едва му се разминало пред полицията. Кой ще се усъмни, всички го познаваха като мълчалив, скромен и работен. Не се занимаваше много със селските работи, а за политика не искаше и да чуе.

„Да, пак те са били и са свършили тая работа - нареждаше в мислите си той. Сега трябва бързо да намеря комшията си Тодор - ловджията. Ще го запозная подробно с плана си, ще нападнем къщата и ще вземем парите”.

Пусна конете и бързо го откри. Още щом му разказа какво е намислил, очите на Тодор светнаха за миг. Но после наведе глава и се замисли.

- Няма какво да умуваш! - енергично го подканяше Ангел.- Нападаме и само с един удар си оправяме положението за цял живот. Ще видиш как ще ме благославяш. Само умната, не искам кръв да се пролее.

- Ами ако ни хванат! Цял живот ще търкаме наровете в затвора!

- Ти си луд!- пресече го Ангел. - Маскираме се с по един черен чорап на главата и никой няма да ни познае. Тъмно като в рог, кой ще ни види! Всичко ще приключи за по-малко от час! - все така убедително нареждаше той.

- Добре, идвам - смотолеви Тодор - зареждам пушката, давам ти я, а ти действай. Аз ще стоя до оградата. Охрана ще ти бъда. Ако някой мине случайно, ще му отклоня вниманието.

Облаците плуваха и се въртяха на големи кълбета, а зорницата едва се прокрадваше между тях. Двамата вървяха, пристъпяйки бавно. А Тодор тихо шептеше:

- Давай по-бързо! Всичко трябва да приключи за кратко - подканяше той приятеля си и здраво стискаше заредената пушка.

Влязоха в двора. Хвърлиха парче месо на кучето и то дори не излая. Приближи се до страната на къщата и надникна през прозореца - там, където пердето беше оставило малка пролука. Краката и ръцете  на Ангел трепереха. Пръстите му нервно заиграха по оръжието  и едва не го изпусна на земята.

„Да нападна този работлив и скромен човек, да взема онова, което той с баща си толкова години е събирал” - мислеше си Тодор и главата му гореше в огън. Вдигна глава, а луната беше забила питащи очи в него. После я разтърси, за да прогони лошите мисли, които властно го завладяваха.

Семейството довършваше вечерята си. Жената на Бихтер беше спуснала дългите си коси и с топла майчина обич подаваше парчета от погачата на двете си деца.

С един скок се намери пред входната врата, удари силно с крак и изрева с един див и несвойствен глас. Насочи пушката към тях само за да ги сплаши, но треската, която го беше завладяла още отвън, още повече разлюля ръцете му. Не разбра кога натисна спусъка. Проехтя изстрел и куршумът се заби във Фатма - жената на Бихтер. Тя падна, съпругът се спусна. Хвана я с двете си ръце, но кръвта бързо обля тялото й. Разбра, че е безнадеждно. Сви децата в ъгъла и застана пред тях с разтворени ръце, готов до смърт да ги брани.

Бързо откри парите на дъното на раклата, където жена му подготвяше чеиз за двете си момиченца.Изчезна светкавично така, както се и появи. Щом излезе навън, още веднъж гръмна във въздуха. Кучетата бясно лаеха, вдигна се голяма олелия, проехтяха викове:

- Бандити! Хей, хора, ставайте, ставайте! Пак ни нападнаха!

Но Ангел и Тодор вече бяха далеко. После идваха полицаи - оглеждаха, разпитваха, но не откриха нищо.

От този ден Ангел се затвори дълбоко в себе си. Излизаше рано на полето, вечер се прибираше късно. Погребаха жената на Бихтер и след няколко седмици всичко се забрави.Упорито градеше това, което беше намислил. Изтегли малко заем от банката в града, за да не прави силно впечатление, построи хана и всичко тръгна така, както го беше намислил. Спираха другоселци пред него, керванджии. Тупаха го по рамото, хвалеха го, а той бързо им прибираше парите. Чудеха се съселяните му как с толкова малко пари направи всичко това. Приятелите му се опитваха да надникнат по-дълбоко в душата му, но там той не допускаше никой.

Само оня хитрец - Жеко - бръкна дълбоко в раната му. Една вечер пийнал, бяха само двамата, му подхвърли:

- Ангеле, снощи като се прибирах късно, ми се видя, че до къщата ти отзад до темела играе злато. Сигурно са ония, грешните пари - лукаво се усмихна той.

- Шт, убивам те - изръмжа той - какви ги бръщолевиш! То, като удариш още една мастика, може и от небето да ти се привидят, че падат пари. Каквото съм изкарал, мое си е - какъв труд давам! Я виж, вече е полунощ, а аз ти чакам кефа да си допиеш. Ти нищо не знаеш. Каквото изкараш, бързо го пропиваш.

- Аз ли не знам, аз ли! Ама само да си отворя устата и край! В оная нощ, когато нападнахте дома на Бихтер и убихте жена му, се връщах  от Вълчови с чувал брашно. Бях го сложил на каменната ограда да отпочина. Щом чух първия гърмеж, прескочих и се скрих вътре в буренака - уплаших се бандитите и мен да не очистят. Тогава вие с Тодор минахте на няколко метра от мен. Месечината вече светеше силно. Теб те познах по пъстрото палто. На дясното си рамо имаш черна кръпка. А Тодор бягаше с пушката. Сам виждаш - толкова години все си мълча. Изрови ги и ми дай нещо, иначе знаеш какво те чака. И аз имам деца, да им помогна с нещо.

Лицето на Ангел пребледня, но той бързо се опомни. Извади голяма пачка с пари и му я подаде.

- Така може да отнеса тайната в гроба, но да ти кажа ли - само с това няма да се отървеш. Мога и други неща да подхвърля на полицията!

- Вземи тази бутилка и си затваряй устата, иначе и ти ще отидеш на оня свят и то преди да си я отворил - с кървясали очи го изпрати той.

От този му поглед Жеко се стресна и се опита да изглади работата.

- Не бе, чорбаджи, аз нищо не съм видял, просто така на шега ти подметнах…

От този ден Ангел нямаше покой. Вечер убитата жена идва няколко пъти в съня му като вещица и все искаше да го хване за гърлото. Последния път го беше стиснала така здраво, че едва намери сили, изскочи от леглото, целият потънал в пот. До сутринта не мигна. Друг път сънува, че една вечер две черни кучета го давеха и пак с вик скочи. По цял ден в главата му се въртяха черни мисли. Отслабна, очите му хлътнаха. Сложи момче на кръчмата, вече отбягваше и срещи с хората.

* * *

Един ден вдигна сватба на голямата си дъщеря. Разположи маси на мегдана пред кръчмата, претрупани с ядене и пиене. Покани цялото село - всеки да се весели до насита. Разгърден, обзет от странна треска, обикаляше, подканяше всички да ядат и пият. Подхвърляше на музикантите пари, за да не спират. А те още още от въздуха разбираха желанията му каква мелодия да подхванат. До него се приближи тодор, доста пиян и изфъфли на ухото му:

- Хей, приятелю, къде бяхме, къде стигнахме. Абе, друго нещо си е оная торбичка с грешните пари. Всичко отмина, но да ти кажа ли, като срещна двете сирачета на Бихтер, все нещо дълбоко ме понизва под лъжичката. Мира не ми дава по цяла седмица.

Ангел се обърна. Сведе очи надолу.

- При мен, Тодоре, е още по-лошо. Сън нямам като хората. Ще става една мътна и кървава, но накъде ще избие - ще видим. Хайде, много я задълбахме и то тъкмо на този щастлив ден.

- Чуй ме сега - подхвърли Тодор - да взема да ти донеса пушката, че да гръмнеш няколко пъти, чак в съседното село да чуят, че най-големият чорбаджия в това село тежка сватба е вдигнал.

- Ама ти още тука ли си - поразведри се лицето на Ангел. - Бягай!

Тодор бързо донесе оръжието и му го подаде заредено.

- На, вземи, на теб ти прилича!

Но още щом се докосна до пушката, силна нервна възбуда затресе тялото му, като в оня миг, когато ограби парите. Опита се да се овладее. Вдигна пушката, застана сред голямото хоро, което се виеше. Но ръката му се разлюля, тъмни кръгове се завъртяха пред очите му. Оръжието се люшна надолу и в стремежа си да го овладее по невнимание натисна спусъка.

Виждайки насоченото оръжие, хората се разбягаха. Но когато димът от барута се вдигна, видя, че дъщеря му лежи мъртва на земята. Кръвта се стичаше по бялата булчинска рокля. Спусна се, опита се да я вдигне, но главата ? увисна назад. Падна на колене и зарида силно. Удряше с ръце земята и със сърцерездирателен вик огласяше мегдана.

- Знаех си аз, предчувствах, че Господ ме е съдил на вечна мъка! Но защо толкова рано и на най-свидното, на чедото ми!

Един невидим обръч от безкрайна мъка  повече и повече затягаше сърцето му.

Слънцето клонеше към залез. Тъмните облаци бавно се оттегляха, уморени от своя дълъг път. Той взе дъщеря си ръце и бавно потъваше, останал завинаги самотен.

*Разказът е публикуван на 1.11.2014 г. в Световната антология за най-добър разказ в град Чикаго, САЩ.