Нови стихове 2024

Христина Комаревска

***

Любов ли е било или от самота
докоснах плахо топлото ти рамо.
Опитвам се със стих да изразя -
наивността си да загърбя стари рани.
Но пак съм благодарна. Мога да летя,
не беше само сън, сега съм будна.
Не съм забодена на бялата стена
като трофей, а пеперуда лунна.
Измислям полети в гори и над плата,
населени от страст и лудост.
Записвам думите на морната луна,
прехласната в стиха ми влюбен.
Не е било напразно, а съдба.
Било е драснато да ми се случи.
Като любов, солена от сълза,
засъхнала под мигла на момиче.

БРЪЧКИТЕ

Не са ни повече, ни по-малко,
толкова, колкото предполагат тези години.
Дълбоки като коловози на челото
и нежна дантела на шията и край устните.
Разнопосочни, забележими,
няма как да ги скрия за дълго.
Сами се издават, не стоят мълчаливи,
макиажът е временен и е заблуда.
И всички стъкла на света да разбия
на сол и кристалчета като лунички,
ще се покажат - визитка правдива
на твоето аз и гротеска на младост отминала.
Препирам се дълго, подскачам на място,
къде да ги пратя тези издайници.
По-добре да ги пусна веднага на воля,
преди да размисля и се разкая:
да преминат сами светофара,
дори да проблясва в червено.
И да се кротнат накрая и да изваят
лицето. На моето истинско Аз.

ОГЛЕДАЛО

Понякога се гледам
в огледалото
и виждам майка си.
Посягам да погаля
с върха на пръстите поне
челото, бузите, брадичката
и шията й,
цялата представа
за това, което е била,
което е. Преди и днес.
Лъжливо, дяволско изобретение.
Когато близките умират,
покриваме кристала му с перде,
преграда между двата свята.
Но как да скрием от зениците
и вътре, в топлото сърце,
образа обичен, мамо?

***

Понякога се случва и така -
когато си поспрял и уморен,
да те настигне бялата тъга,
и безпричинно да попаднеш в плен.
Разнищваш и заплиташ ден след ден,
съмнителни победи и разрухи.
Обърква и баналният рефрен,
че всичко ново е по стари ноти .
Какъв е смисълът от моя глас,
за песен и от друг изпята.
Да радва пак след дъжд дъга,
камбанен звън да бие в небесата?
Прииждат думите и в мараня,
разкриват си лицето и потулват пътя.
До утре трябва да ги задържа -
да пренощуват на душата в приюта.

ЖЕНАТА НА СРЕДНОЩНИЯ ПРОЗОРЕЦ

Отново е отсреща и не спи,
до късно лампата й свети.
Какво си мисли и какви стратегии крои,
или будува да брои звездите?
Навън е пусто. Тихо и вали.
Шосето е като стъкло измито.
Не светят фаровете на коли
на окъснели пътници и на таксита.
Дали в дома й спят деца,
а тя, орлица, над съня им бди?
Очаква ли я топлина,
в леглото със мъжа любим?
Или мен гледа - как сама
на рамката коси надвесвам
като някаква измислена Рапунцел
в този късен и разбойнически час.
Но няма думичка да промълвя,
както в поверието за въже и за обесен.

ОГОРЧЕНА

Ще отмине като летен дъжд -
бръска леко
и за миг изсъхва на афалта.
Няма смисъл от стрехи, от гари.
Отведнъж -
влакът бърз за път е глупава метафора.
Ще изтръскаш ситната росица
по косите, скулите покрили.
Идват нови дни,
не е беда,
не си и първата жена,
припознала празник
в делниците сиви.
Всичко е пред тебе,
предстои
да провидиш светъл лъч в мъглата.
Но защо в зениците гори
облаче от нежност ядна.
Ще преглътна и солта
на този кратък дъжд.
Ще се изпари в забрава
влагата му за разплата.

ОМАГЬОСАН КРЪГ

Отново оня текст, изписан на небето.
Разчитам го откъслечно,
обгърнат е от дим.
Изтляват безвъзвратно думите
и чезне всеки смисъл,
но важен е за мен, дори незрим.
И нищичко не мога да докажа
на пълните с неверие очи.
Или е точно зрителна измама,
по-истинска от истински лъжи.

***

Ще си тръгна като свърши лятото
и ще го разкажа като притча.
Ще започна с края й, началото
винаги за всеки е различно.
Или нещо бъркам и смутена,
изпреварвам да поставя точка.
Нищо, че тревите са зелени,
няма да се моля за отсрочка.
След лятото с бушуващи пожари,
по кожата и във душата млада,
лумват спомените - въглени в жарава,
скачам като нестинарка, без отмала.
С пепелта в нозете обгорени,
ще омеся пухкава погача.
Ще я скътам и когато огладнея,
залък ще откърша, без да плача.