ТЕАТРОТО
/спомен/
Не знам как се е запазила до ден днешен тази въздишка, но идва… Невикана си идва…
Всяка година идва на тази дата.
Само че не с тъгата на деня - денят на гибелта на светеца Васил Кунчев. А с някакво тържество на духа, че в некраткия ми живот съм имал и такова преживяване. И че тогава съм бил толкова „непобедимо млад и силен”…
Тръпнене някакво, усещаш как на сърцето му е тясно в определеното му за работа пространство в гърдите и търси път занавън… Пък не може… Линее в немощ…
. . .
1963-та, село Благоево.
Цивилизацията „Разград” е на има няма десетина километра. Ала тукашните хора не чакат непременно да им дойде на крака. Искат сами да си я направят дотолкова, доколкото им стигат силите.
Тук съм на „подслон” след казармата. Без разпилялата душата и тялото ми денонощна бойна готовност заради Куба. Нищо вече не пречи на „международното” слънце - Хрушчов и Кенеди са си прибрали ракетите и самолетите и то си грее живително…
Аз съм нередовен /без специалност/ 22-годишен учител в прогимназията, възпитател в пансион, и в добавката от 5 лева към заплатата 55 лева съм и ръководител на ученическия акордеонен „оркестър”. /Е, само три наизустени „на слух” мелодии - „Ой, рябина, рябинушка”, „Ой, цветьот калина” и „Калинка мая”, разбира се… Но е било, нали, децата разпъват меховете, натискат клавишите и мелодията се понася… Какво повече… Концертът става, мама и тати щастливи…/.
Петте лева ми ги дават на ръка, брои ми ги всеки месец касиерът на взаимоспомагателната каса, защото не могат да влязат във ведомост, няма такъв щат за акордеонисти…/
И сега интелигенцията на селото, начело с директора на школото Рашко, попа и местния бирник, решава да прави театро. Театро за 19 февруари, с което да се отбележи гибелта на Левски.
Режисьорът е „налице”, стига да го кандърдисат да излезе от кръчмата - Иван Мечкара. Стар артист от Разградския театър, бил в селото на гости с приятели след пенсионирането си и …на другия ден останал в селото завинаги. Никой не го знаеше къде се е родил…
/Тука си и отишъл в отвъдното, изпратен сигурно единствено от няколкото селски „театрали”, между които и тъжният поет Димитър Крайнев…/
Мечкаров се среща лично с Васил Мирчовски, по това време драматург по софийските театри, Мирчовски му дава още незавършената си пиеса „Левски”, копие като от спиртограф или нещо подобно /принтерите ще се появят след още 50 години!/ и… готово. Колко му е… Репетициите могат да започнат.
Добре де - ами Левски? Кой ще го играе? Мечкара вече го е измислил : „Рашко, онова младото даскалче с русия перчем, кво ще кажеш… дали няма да може?”
„А, щом може без ноти да свири „Дунавски вълни”, що да не може… Ще го накараме да може, пет лева извън заплатата му даваме за културни работи…”
Договорено. „Благоевското театро” вече си има и Левски, и Димитър Общи, и Арабаджията, доколкото си спомням героите от пиесата, и Иванчо Хаджипенчович… Може да се каже - всички учители - артисти.
Иван Мечкаров е приятел с по-младия Иван Кондов - работили са заедно в Разградския театър десетина години по-рано, когато в театралната колегия на този град са нашумели имената на Петър Слабаков, Станка Пенчева, Недялко Матев, Бартенев, Иван Гайтанджиев, Петър и Ваня Драганчеви, Цветан Велев.
„Изгубена Станка” вече е история, на сцената на лудогорското читалище „Развитие” се въртят „Хъшове” /Кондов играе Попчето/, „Големанов” на Ст. Л. Костов, „Мечка” на Чехов се върти даже…
През 1963-та, когато „Благоевското театро” прави първата си стъпка, Иван Кондов е във Военния театър на столицата, макар и още недипломирал се в Театралния институт. Но веднъж Мечкаров хваща влака от Попово, отива и го кани да дойде в „неговия” състав като гост артист в ролята на турския съдия Тефик бей.
Кондов идва наистина в Благоево, гостува на Мечкаров, но за ролята на миралая му препоръчва да се заеме самият режисьор … /По-късно, обикновено пийнал, обясняваше този отказ на нас, на попа и на дъщерите му така: „Абе кой велик артист ще дойде в тази пустош бе, да си говори с артистите на някакво алеутско племе…” Така и никой от нас не разбра хаирсъзи или ангели са тези алеути…/
Дъщерите на попа бяха две истински чаровници софиянки, неподвластни много-много на божиите заповеди относно поведението си в селото, защото колчем се минеше покрай черквата, където имаше и една жилищна пристройка, можеше с часове да се слуша най-модерната американска или скандинавска музика, която развихряше пред нарочно отворения прозорец късополи нощници… Когато си получиха „назначенията” в театрото, първата им работа беше да се оплачат, че телените копчета на огърлиците ги стягали./
Така или иначе - ролите бяха разпределени, до средата на февруари оставаха само двайсетина дни, а в тези двайсетина дни снопето от няколкото копирани на спиртник страници на пиесата трябваше да се качи на селската сцена… И то - не на шега, защото цялото село знаеше за това занятие и чакаше трепетно съдбовното събитие…
. . .
Но преди това - ето ви първата репетиция в читалището, след като два часа трябваше да ринем натрупания до самата входна врата на този истински културен храм сняг, навалял през нощта срещу неделята. Нарочно избран ден без учебни занятия и без църковен празник… Насядали сме около голяма печка от варел за нафта. Десетина души - героите от бъдещото представление.
ТЕФИК БЕЙ: „Те калеврите до утре не мож изсушите. Хайде! Тишина! Почваме! Четем! /Поглежда ме изпод вежди, но общо взето благо./ Ти, ефенди, как е името ти, как е името на баща ти? Откъде си?”
ЛЕВСКИ: „Любен съм, миралай, не сте ли го записали там? От Недоклан съм. А баща ми е Янко, и той е от там…”
ТЕФИК БЕЙ: „Ти какво бе, даскалче, подиграваш ли ми се? Намекваш ми нещо, така ли? И таз добра, от снощи не съм кусвал! Щом е така… Щом ме имате на подбив… Толкоз! Хайде мъна! Със старините ми значи вие… Толкоз! Левски няма да има! Защото Левски го няма тука!! Разбрахте ли ме?! Онзи Левски го няма! И никога няма да го има! Любен бил… Янко бил…”
И все пак, въпреки декларацията му, час преди това сигурно се беше позагрял с чаша-две…
. . .
Една седмица не ни стигна за извинение, обяснение, оправдание /не го бях направил нарочно, просто ме беше погледнал изпитателно, явно вече артистът играеше…, а аз си бях помислил, че се запознаваме…/, после дълги уверения, че всъщност си го обичаме… А Мечкара действително беше любимец на цялото село…
Върна се… Заедно с него в неугледната на вид селска читалищна сграда се беше сякаш върнала и онази святост на тази магия, наречена театър, ореол на която вече бяха съградили първите театрали, може би от Друмев, та до нашия самодеен опит да ангажираме публика за една зимна вечер…
В навечерието на този театрален помен за Апостола Иван Мечкаров беше успял да възроди едно цяло село. А на нас, случайните артисти, да внуши непреходната философия, че няма малко или голямо изкуство.
„Има само изкуство! Ако го разбереш - добре. Ако ли не - загубило е самото изкуство.”
. . .
Не знам, твърде млад съм бил тогава, за да преценя, а сега твърде стар, за да помня, но не съм забравил как салонът се пукаше по шевовете от правостоящите, как Христо кинооператорът закова кабинката, където стоеше прожекционната му машина, за да не влизат и там зрители, как на другия ден стари хора ни причакваха за среща, за да ни кажат: „Браво! Достоен помен направихте на Апостола, момчета!”
. . .
След няколко дена натоварваме каквото има да се слага зад завесата на един камион на ТКЗС-то и тръгваме за подобна вечер в съседното поповско село Ломци. Ще играем. Бризентено покривало ни пази от злия февруари.
На пейката до мене е Мечкара. Прегърнал ме е бащински:
- Апостоле, ама хубаво стана дето стана това, нали… Добре си свършихме работата. А нашата работа беше само една: да кажем още веднъж на тези хора, че ти си от най-великите рожби на държавата!
И тази вечер да помниш само едно: Ти си рицар бе, човеко! Рицар на свободата! Главата нагоре! Ти си победителят, ти, окованият… Не аз, съдията Тефик бей! Аз съм само засраменият миралай! Трябва да ми говориш така, че да ме засрамиш!
Хайде скачай, да отиваме да слагаме костюмите. Ама виждаш ли как ни рисуват художниците? Униформа само за мене. За тебе бялата риза и навоите. Прангите са твоята чест… Те не са наказанието ти…
. . .
Някой ни е щракнал със „Смяна”, вероятно за разградския „Лудогорска правда”. Те отразяваха посмелите като нас самодейци да се бутат между шамарите на голямото изкуство… Но помня ли кой…
