ЕДИН ЖИВОТ
На местния говор го наричаха „пере”, но то си беше обикновен ручей - вярно, малко по-голям от обикновеното, но не река, макар да носеше гордото име Брегалница.
Живееха накрая на града. Градът още не беше хукнал да превзема полето и на единия бряг на Брегалница цяло лято зеленееше рошавата джунгла на конопените насаждения, а на другия - откъм града, лъщяха останалите от едно време оризища - чалтиците, та се налагаше да ги заобикалят, когато отиваха да се къпят, защото бяха пълни с пиявици.
Перето беше издълбало три големи кръгли разширения - „Дупките”. В тях плуваха, там нямаше нито една пиявица, но пък се въдеха жаби и ята неугледни дребни рибки - бабушки, които в профил приличаха на съветския въртолет МИ 8.
Играеха на стражари и апаши в конопа, насечен от тесни просеки и тунели. Беше вълшебно. Момичетата пищяха когато ги откриеха, момчетата се стараеха да стъпват безшумно - за тях играта беше сериозна работа, коментарите след нея разпалваха спорове и страсти в горещия мрак. По-късно в мрака припламнаха огънчетата на първите цигари и първите целувки.
Както е известно, в малкия град друго, освен да се влюбиш, няма какво да ти се случи.
И на него му се случи в онова лято.
С Диана имаха тайно убежище под баждарката. Голямата слива растеше в центъра на зеленото море, плътно обсадена от сухите конопени пики. През юли равната земя под нея се покриваше с безброй окапали сливи - миниатюрни медени планети, от които по-сладки бяха само трепетите на невинните им сърца.
Когато след години отиде в планетариума и вдигна поглед към изобразяващия модела на вселената таван, първото, което му дойде наум, беше приликата с окапалите сливи…
Вплели пръсти, в тежката мараня на ранния следобед с апашка стъпка двамата се промушваха към скривалището си. С наближаването чуха звуците - бяха нещо като стенания, но не точно.
- Стой тук - каза той на момичето, - аз ще видя какво става.
По-добре да не беше виждал.
После си ги представяше като два хляба - черен и бял. Съзнаваше нелепостта на подобно сравнение, но така останаха в паметта му: отгоре черният Тильо - снажният синеок циганин, който вадеше с драгата пясък от Марица, а белият отдолу - Хубавата Юлия, красавицата на градчето, надменната и недостъпна жена на известния адвокат Карайлев…
Двата изящни лебеда на белите й ръце… Забитите в мокрия цигански гръб лакирани в червено нокти… Разпилените й коси по проснатия върху малките медени планети кеневирен чувал… Задъханата уста, издаваща дълбоки подземни стонове, които Тильо прекъсваше с ненаситна стръв, сякаш ги отхапваше от устните й… И бедрата, от чието движение му се зави свят…
С одрани от конопа лакти и колена се върна, пълзейки заднишком, при момичето: да се махаме, там има някакви… цигани!
После в градчето гръмна новината, че Атила Йонков го удавила драгата - кофата задрала в дълбокото, влязъл циганинът да я оправи без да спре мотора, тя изведнъж тръгнала и стоманените въжета…
После Хубавата Юлия започна да носи само черно. Често я виждаха да се отправя с цветя в ръцете нагоре по реката и да се връща без тях. Понякога Карайлев я придружаваше…
После дойде септември и той отиде войник.
После Диана Карайлева внезапно се омъжи за някакъв нахакан млад адвокат, който стажуваше при баща й…
После той завърши астрономията си, изкачи докторската степен и междувременно успя да се ожени за дъщерята на един голям началник. Роди им се син; тъстът му го вреди за директор на новооткритата обсерватория в родния му град…
После един ден срещна Диана: как си, разбрах, че си станал… аз пък се разведох…
После започнаха да се срещат. После светът започна да се променя главоломно и децата забягнаха по чужбина - първо нейната дъщеря, после синът му.
После една лятна привечер мерна Карайлев и жена му да прекосяват речната дига по посока на отдавна несъществуващата драга. Толкова хубавата някога Юлия носеше цветя, черната рокля все така й отиваше, а съвсем оплешивелият Карайлев ситнеше след нея - съсухрен и вдървен като конопена пръчка…
После една нощ погледна с лявото око в телескопа и това, което не видя, го обезпокои.
После му откриха глаукома и не можаха да я спрат нито леченията, нито операциите в чужбина. Започна да вижда само с дясното око, но зрението му се влошаваше. Една вечер се наложи Диана да го заведе почти до тях.
После това започна да се повтаря.
После жена му, която харесваше живота им тук, се оказа, че познава Диана от някакъв клуб и двете много си допадали…
После свикнаха да ги виждат тримата заедно - един слаб мъж с прошарени коси и невиждащи очи, воден под ръка от двете жени, които го обичаха - запътен към здрачаващия се хоризонт, където бавно гаснеше тънката паяжина на светлината.
