Лозан Такев

СТАТУЯ НА СВОБОДАТА

Припомням отново -
Столетов и Скобелев,
Гурко и Александър Втори,
сори,
господа евроатлантици -
и не Джордж Сорос
и Байдън,
и Блинкен,
и задокеанските
днешни и вчерашни братя
са в нашата Статуя
на Свободата!

ФРАГМЕНТ

Какво велико минало остава
сега встрани от нашата държава!
И колко чужди истини фалшиви
са между нас и безогледно ни заливат!

Пак оня влак на дружбата се връща,
минава през Сибир, през наши къщи…
Оставя мигове безкрайно мили, близки.
И всеки да ги сподели отново иска
през своите най-слънчеви недели ,
в които паметниците, уви, не ни разделят…

А при Альоша, при тепетата с цветя
да ни събира вечна младостта и песента…
И пак през нощите да пеем, да говорим,
кой повече обича пак да спорим…

И Крим и Сочи бяха руски и съветски,
а руско- българската дружба бе наследство…
И кой не писа лично стихове
за братството от векове за векове!?

Наздравиците - силни и различни
за битките ни шипченски епични,
за Родину,
за Сталину,
за Юра…
Но как да върнем тая процедура?
Как?
И кой бил дал отново първи знак?
Това е истинския нов момент
в един изстрадан от приятелство
фрагмент…

ЗНАК

Няма ги Стефан, Стояна, Татяна.
Няма го вече Иван Иванов…
Цяла плеяда вече ги няма,
нищо че всичко и днес е любов…

Без Вачков, Невена и без Анастасов
светът не е същия вече край нас.
Думата „няма ги” вече е гласност
при всеки режим и при всякаква власт.

Цяла епоха край нас си отиде.
Млъкнаха Павел, Валери, Дамян.
Как искам само за миг да ги видя
в шумната зала от своя таван!

Цяла епоха край нас се изниза.
Няма го вече отдавна Емил.
Само от време навреме тук с песен той слиза,
ако си дал и ако си бил…

В песен се връща и ще си иде.
В гробище споменът няма адрес.
С него живеем с вас все в панихида
и като знак на очакване днес…

ЖИВОТ КАТО НА КИНО

Като евтин филм животът просто мина и замина…
И с финални надписи в момента
още продължава ехото от филма
в епизод встрани от парламента…

Нямо кино
връща често още шанса,
споменът да оживее мимолетно…
Няма главна роля вече за миманса
между редовете в стиховете…

За поетите съдбата е такава:
върху листа бял сред светли строфи дишат…
Те живеят в своята измислена държава,
докато историята честно пишат…

Кой ще я чете дори не знаят.
И дали остава тази празна лента
само тяхна много лична тайна
като притча на интелигента!?

Като евтин филм животът просто мина и замина…
И финални надписи за шоуто диктува
в своя недогледана докрай картина
и по курса,
който вече никой вече не купува …