ПОМЕН
- Добър човек беше Косьо - каза един от приятелите на покойния, когато се разотиваха след опелото му на гробищата - раздаваше се докрай.
- Душа човек - добави друг. - Нали и така го наричахме, викахме му Косьо душичката.
- Добър беше, ама за другите - обади се зад гърба му жената на починалия. - За семейството си не беше толкова добър. Нищо не ни остави. Едва събрах пари, за да го изпратя като хората.
- Жена му не го разбираше - констатира трети приятел на покойника, когато се събраха да го поменат в кварталната кръчма.
- Коя ли пък жена разбира мъжа си? - дълбокомислено въздъхна най-възрастният от компанията. - Който от вас смята, че жена му го разбира, нека плати накрая сметката.
Всички се умълчаха.
- „Жените тъй изсмукват нас, мъжете, както морета реките” е казал колегата Петьофи в поемата си „Лудият”- обади се от съседната маса кварталното поетично величие.
- Луд, луд като теб, ама добре го е казал.
- Кой е луд, бе? Ти знаеш ли кой е Петьофи? Това е унгарският Ботев. Безкнижни, нечетящи хора! - възмути се поетът.
- Вие пък, писателите, станахте повече от читателите! Един друг се хвалите или ругаете!
Поетът не отговори.
- Оставете го тоя! - посъветва приятелите си най-възрастният от компанията. - Дошли сме да ме поменем Косьо, а не да се занимаваме с разни пияници.
- Кой е пияница, бе? - докачи се поетът. - Е, пийвам си, ама то е за вдъхновение, да ми дойде музата. Пък дори и да съм пияница. Един арменец, иначе американски писател, казва, че пияниците и поетите са най-близко до Бога, а аз съм, ако съм пияница, както твърдите, и поет, за какъвто се мисля, би трябвало направо да съм галеник на Бога.
- Че и богохулства на всичко отгоре! - заключи друг от опечалените приятели на Косьо.
Галеникът на Бога усети, че може би ще възникне скандал и се изниза тихомълком от кръчмата.
Приятелите преляха от чашите си с вино за „Бог да прости” и отпиха.
- Чухте ли какво надгробно слово дръпна шефът му? Приживе не го имаше за нищо, макар че Косьо вършеше и неговата работа, а сега го запревъзнася.
- Искаш ли да чуеш хубави думи за себе си, май трябва да умреш - вметна един от компанията. - Докато си жив може да те пренебрегват, да не те забелязват, да те възприемат като необходим инвентар, а умреш ли, изведнъж ставаш ценен и незаменим.
- Чрез отсъствието ти те забелязват - обади се друг.
- Много ми се ще да чуя какво ще говорят на моето погребение, ама няма как - съжали трети.
- Преди години - включи се в разговора четвърти - един прехвален доктор само от един преглед, без да ми назначи никакви изследвания, изръси, че имал съмнения за рак. Загубих съня си, цяла седмица ходех мрачен, навъсен. Жена ми не ме остави на мира, докато не й кажа какво ми е. Когато най-накрая склоних да й споделя какво ме измъчва, тя се разрева и трябваше да я утешавам. Поне разбрах, че ме обича.
- Дали е плакала за тебе или заради това, че ще загуби обезпечеността и сигурността, която й даваш, кой знае? Е, може и да те обича.
- Косьо веднъж ми сподели, - обади се най-близкият му приятел - че благоверната му е изневерила, но той й простил, защото я обичал.
- Мека Мария беше Косьо. Гледаше с всички да е добре. Не можеше да прояви твърдост, да откаже на някого нещо. „Добре, че мама ме е родила момче - казваше - иначе все щях да ходя със смъкнати гащи”.
- А, гледай го тоя, завърнал се!
- Кой, бе?
- Непризнатият гений, поетът. Седи там в ъгъла на празни ясли.
- Я, го покани да пийне едно за „Бог да прости”, нали и той душа носи, па белким му дойде музата.
А душата на починалия техен приятел, която според църковното предание до третия ден след смъртта обикаляше местата на земята, с които е била свързана, подмина кварталната кръчма.
