Лъчезар Лазаров

Може би звучи по-мистично от самата действителност, но така го помня.

Нисък на ръст, винаги спретнат. Прецизно поддържаше брадата и косата си, а по-важното бе, че с него не можеше да се разминеш просто така, само с един поздрав. Дори само погледът или изражението на лицето…

Сега като се замисля, те не бяха повод за внимание, а внимание и поздрав, с които той те удостояваше, своеобразно отдаване на чест. Не го можеше всеки. Това си беше някаква самобитна философия и собствена мъдрост.

Е, немирните „разбойници” можеше да „награди” и с по-особени „почести”, но те си ги бяха заслужени…

Посещавах библиотеката и там отново разменяхме по няколко думи. Наистина минаха години и детайлите избледняха… Навярно не си даваме сметка, че доста от това, което сме изрекли, някога самите ние ще забравим!?

Възможно ли е да говорим само тогава, когато сме напълно убедени в думите си и след като сме ги премислили добре?… Само това, което никога не бихме забравили, нито ние, нито събеседниците ни? Само това, което ни диктува Небето? Колко по-малко щяхме да говорим!?

Е, аз съм запомнил от г-н Попов една дума: „човекът”. Човекът - център на съзнанието, верен критерий и отговор на много въпроси. Та дори и на най-тривиалният - за кокошката и яйцето. На въпроса кое е първо, неговият отговор беше „човекът”…

А моята реакция тогава - импулсивен и естествен смях, от който истинският философ не се притесни, нито разсърди.

Той знаеше, че тази реакция е добър знак и че именно положителната, но от друга страна, съвсем неочаквана и непозната за съзнанието информация, предизвиква именно смях.

Той мъдро сподели искрения ми смях, а след това повтори своя отговор и го разясни накратко.

Не зная как го стори, но аз определено помня тези две минути вече трийсет години, и вероятно ще ги помня…докато помня.

И тогава и днес човекът си остава на своето достойнство, не само като венецът на Творението, но и като генератор на всеки въпрос, защото без въпрос няма философия.

В едно мое стихотворение изразявам загриженост: „да не пропусна човека”: вечен въпрос и в същото време - отговор на всички въпроси.

Помня и човекът, който знаеше тази истина, а можеше да я преподаде и на други: г-н Димитър Попов, моя учител по философия от Семинарията.