БЕЗСМЪРТНИЯТ
Както толкова пъти досега, Безсмъртния ги усети отдалече по лекото потръпване на земята. Юнската трева, подала се любопитно нагоре, беше стъпила с тънките си крачета върху него и полюшвана от лекия ветрец, като жива антена предаваше надолу звуците на горния свят.
Отпред както винаги вървеше групата, изобразяваща неговата чета -досущ с такива униформи, на калпаците стърчаха пера, носеха едновремешни пушки и саби и знаме със заветните думи. Целият поход се предаваше на живо по няколко телевизии - тръгваха от брега, където някога беше слязъл от парахода и стигаха тук точно на лобния ден.
След малко чу и песента - пееха я с неговите четници когато преминаваха реката:
Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…
Това се повтаряше година след година. Беше се примирил, но гнева така и не можа да обуздае. Сменяха се времена и хора, колоните се точеха с венци и цветя - със сведени глави и с приглушени гласове, изпълнени с признателност и почит. В началото правеше опити да ги предупреди, викаше им: „Не там! Тук съм!”, но проумя, че не го чуват и се отказа.
Повечето походници от малките градове и селата носеха барабани. Барабаните трополяха, групите усърдно се опитваха да маршируват в крак. Отстрани изглеждаше малко театрално, но трогателно…
Така и сега. Първите се изравниха с оврага край пътя, където лежеше Безсмъртния, подминаха го и поеха по стъпалата към величествения паметник в подножието на върха.
Гневът отново се надигна в него - сляп, безсилен, изгарящ.
За кой ли път си спомни кошмарната привечер: как се опитваше да потисне обзелото го отчаяние, как предателят се приближи на пръсти и стреля два пъти в гърба му, как падна, а когато острата болка го освести за миг, видя в процепа на здрача онзи да катери нагоре подир побягналата дружина. Преди процепът на светлината да се затвори завинаги, успя да извади револвера, насочи го към шума от стъпките и дръпна спусъка…
Неколцина от четата се върнаха, затрупаха двамата бързешката - кой където бе паднал - и се шмугнаха в гъсталака на нощта.
Започваше вечността.
Мина време и тия същите надойдоха с още неколцина. Бяха въодушевени, изричаха едри думи за свободата и заслугите си към нея - позна ги, макар да говореха възтежко като големци, а останалите слушаха почтително. Но те го подминаха и спряха горе до скалата, където бе долазил смъртно улучения негов убиец. В един глас заговориха как докато се съвещавали, именно на това място под върха дошлият изневиделица вражески куршум ударил войводата точно в челото. Как взели оръжията, документите и часовника му и как с риск на живота си го заровили точно на това място минути преди да дойде башибозука.
За предателя не обелиха дума.
Никой не чу подземния глас на Безсмъртния, който гневно се опитваше да надвика бръщолевенето им…
После построиха паметника - издигнаха го върху костите на предателя, а на гранита издълбаха неговото име. Тогава в един миг проумя жестоката ирония на станалото и го обзе ужас - той тънеше безимен в песъчливия овраг край пътя, а името му беше издълбано горе върху гранита, под който лежеше предателя.
По някое време смениха кръста на монумента с петолъчка, после пак го върнаха… С името му бяха наречени улици и площади, читалища и футболни отбори; образът му висеше в канцеларии, училищни коридори и официални приемни, стихотворенията му се четяха във всеки буквар…
Започваше най-непоносимото.
Безсмъртния лежеше във влажните пясъци и слушаше как горе фанфарите даваха началото на тържествената проверка. Усилвателите разнасяха из стаените дебри имената на десетките паднали за свободата, изричани бавно и с мраморни гласове от актьор и актриса. Сред другите - и това на предателя…
После идеше ред на първенците с техните речи - едни и същи всяка година: приповдигнати, дежурно оптимистични, гръмки. Клетвени речи.
Всички се кълняха. Заклеваха се да следват безсмъртния му пример, да са достойни за неговия подвиг, за мислите и мечтите му - да бъдат докрай негови верни последователи, да отстояват титаничното му дело…
Безсмъртния знаеше, че заровения под паметника предател също ги чува - бяха го затрупали така, че дясната му ръка опираше челото и сякаш отдаваше чест, приемайки рапортите и клетвите на живите горе.
Проверката свърши. Множеството започна да слиза - колоните се разотиваха, хората говореха оживено, доволни, че са изпълнили патриотичния си дълг. Онзи горе продължаваше да отдава чест, а те се качваха по колите и автобусите и се запътваха да претворят в живота дадените пред него клетви и обещания.
