Мюмюн Тахир

Тази история съм слушал толкова пъти, че вече не съм сигурен дали е истинска или е от коша с приказките, който всеки нарамва в детството си и носи до края. Днешният живот се разбърка, хората започнаха да се затварят в себе си, престанаха много-много да обръщат внимание на това, което става извън тях самите и истините взеха бързо да избледняват.

Онези истории задължително преследваха някаква поука, сюжетите им бяха простички и се запомняха, а внушенията им бяха в полза на морала и нравствеността - вече само споменаването на тия две думи предизвиква присмех и съжаление, но това е друга приказка.

В тази герои са двама знахари - Делиахмет от Годжамар и Караали от Шапахлъ. Сред хората от моя край се носели легенди за чудодейните им способности, водели се разгорещени словесни престрелки: кой от двамата е по-вещ от другия, кой повече хора е изцерил, кой е баш знахарят.

Всеки от двамата имал своите запалени привърженици, понякога вечерите, когато се събирали да нижат тютюн, се превръщали в истински парламент, а в по-късните часове - в нещо като надвикване между фенове на “Левски” и на ЦСКА.

Знаят се и случаи, когато словесните аргументи се оказвали недостатъчни, та посягали към ръкопашните.

От това, което са ми разказвали за двамата знахари и споменатите спорове стигам до убеждението, че са далеч по-интересни от темите и докладите на научните дискусии, в които понякога ми се налага да участвам.

Делиахмет бил висок и едър мъж с достолепна осанка. Ходел изправен, говорел тежко и бавно, като винаги се взирал втренчено в очите на другите. Казват, че погледът му стигал чак до ходилата на отсрещния човек. Имал дълги коси и добре подстригана черна брада, носел дълга до петите тъмна дреха. Бил рядко сериозен, никой не помни да го е видял усмихнат.

Затова пък Караали - нисичък, малко топчест, пъргав и насмешлив мъж, бил скаран със сериозността, но пък умирал да се кипри в пъстри дрехи. Майтапите му развеселявали останалите, но не били малко и ония, които намирали, че са доста солени.

В уменията на двамата обаче никой не се съмнявал ни за миг, напротив - колкото и да беше ги избелило времето, достигналите до нас разкази бяха изпълнени с почит и благоговейна почуда.

Както може да се очаква, между двамата възникнало най-опасното съперничество - за авторитет. Не било нужно много то да прерасне в конфликт. Подозирам, че в общественото им поведение е имало доста театър, но той е задължителен при такива занимания.

Стриктно спазвали религиозните изисквания - в това отношение съм убеден, че са били и дълбоко вярващи поради природата на занаята им, толкова неделим от изконните стихии, случайностите и свръхестественото.

Що се отнася до практическата страна, работата била друга. Хорските очи виждали само онова, което двамата представяли в буквалния му вид, но зад видимото се криел същинския майсторлък.

Занимавали се и с традиционните баения, леене на куршум, правене на муски и амулети, а билкарството знаели на пръсти. На най-заветните места в дворовете им били построени специални навеси, където сушели стотиците билки и растения, нужни за работата им.

Ревниво пазели пропорциите и състава на смеските, както и предназначението на всяка тревица, но това е в реда на нещата. От друга страна именно тази ревност превръщала работата им в тайнство и ставала причина за нея да се разказва какво ли не.

И като изключим фантазиите за намесата на духове, джинове, самодиви и прочие обитатели на други светове, в онова, което остава е обяснението защо се е стигнало до публична схватка.

Караали чакал да го повикат - тогава отивал в къщата на болния, изричал кратка молитва, внимателно изслушвал оплакванията, оглеждал го внимателно и се връщал в одаята, където приготвял каквото трябва.

След това се връщал обратно и донасял лекарството завито в парцалче: ако случаят е от по-леките - слагал парцалчето в джоба на елека, а ако е по-сложен - в широкия си пояс.

Делиахмет сам разбирал кой се е разболял - усещал го някак си, обземало го безпокойство и без да го повикат отивал на място. Обикновено не бъркал ни къщата, ни човека, ни времето.

Пристигал с голямата си козинява торба от остра синкава вълна - нещо като дисаги, пълна с неговите си работи. Втренчвал се тежко в болния, от чиито очи внезапно бликвали сълзи като фонтан. После болният започвал да пъшка - отначало силно, после все по-слабо, докато омаломощен се отпуснел на постелята.

Тогава Делиахмет вкарвал лявата си ръка в козинявата торба и започвал да бърка церовете. Не свалял поглед от болния и не гледал какво забърква, само много внимавал да не докосне през това време с дясната ръка ни торбата, ни болния: за по-сигурно я пъхвал в широкия колан, стегнал в кръста дългата му тъмна дреха.

Така двамата знахари обикаляли селата, обвити в шепота на какви ли не слухове, случки, легенди и преувеличения…

Как Караали не могъл да намери точния цяр за дъщерята на комшията си. Мъчил се, но тоя път звездите не се подредили както трябва. Момичето оздравяло и без неговата намеса.

Отишъл знахарят и се поинтересувал на какво се дължи оздравяването и като му казали, че момичето пило сок от дюли, Караали рипнал ядосан, излязъл на двора и като направил някакви знаци с ръце, пропял високо и неразбрано нещо, поклонил се три пъти, а после с ясен глас заповядал на дюлята нататък да ражда сухи плодове. Дюлите наистина започнали да се раждат без сок, сухи като дъска, макар и все така сладки.

Как някаква жена отишла при Делиахмет и настоятелно го замолила да я подмлади. Отвърнал й, че това му е невъзможно и да внимава какво иска, защото има неща, които човек не бива и да си помисля.

Разярила се накрая от отказа му, жената го обвинила, че не е никакъв знахар, че само хвалбите са му големи, а тя щяла да потърси някой, който можел да изпълни молбата й.

Когато пак се срещнали, жената приличала на момиче, но носела черна пребрадка. Спряла пред Делиахмет разтърсвана от плач, а онзи само поклатил глава и рекъл тихо:

- А аз предпочетох живота на мъжа ти пред твоята младост.

Как една година от пролетта започнала невиждана суша - листата на дърветата ръждясали и изгорели, житото се изцибрило още през май, водата се скрила съвсем и непознати болести налетели хора и животни.

Отчаяните селяни се стекли вкупом при Караали, той помислил, помислил, па поискал да му донесат испански зехтин и когато се разтърчали и донесли, налял го в дузина големи колкото пъпеш бъчвички от бяло дърво и ги наредил в кръг на поляната пред къщата си.

Направил три поклона, скръстил ръце на пъстрия си пояс и със смръщено чело и свити вежди промърморил, сякаш се съгласява по милост с някого: “Вали, вали! Колкото искаш си вали!”

Зехтина раздал на селяните и те много се зарадвали, че не отишъл зян, щото трудно се сдобили с него и за бая пари. Ама нали многото хубаво не е на хубаво - още вечерта присвяткало, откъм Карлък заизскачали сърдити черни облаци, въздухът подгизнал и небесната вода рукнала надолу.

Колко валяло не се знае, станало истински потоп, съсипаните хора се видели в чудо и пак хукнали вкупом при Караали.

Онзи седял бос и разгърден на входа под сушината, ядял от една пълна с лешници и печени фъстъци гледжосана купа и през отворената врата се любувал на решетото, в което дъждът превръщал образувалия се на мястото на поляната гьол.

“Аман-заман…”- завайкали се селяните, но знахарят мълчаливо ги прекъснал с вдигната длан, с другата повикал подскачащите и подсмърчащи край възрастните деца и им подал купата.

За по-малко от минута децата омели лешниците и фъстъците, а Караали стъпил насред гьола, вдигнал глава нагоре, разперил сърдито ръце и креснал:

- Ама ти какво си се развалял като съдран!? Я марш оттука, къш!

Децата още се облизвали, а дъждът вече бягал презглава зад хълма…

Дъхавите листа на безброй подобни случки съм нанизал на губерката в ония тютюневи вечери, пръстите ми станаха на решето. И ето го времето за развръзката, а знаете, че тя както винаги идва неочаквано.

Така дошла и тоя път и дошла оттам, откъдето идват всички хубости и беди на тоя свят - от книгата.

Ако за странностите, мъдростта и възможностите на Делиахмет се разказваха митове, иначе говореха за неговата книга. Впрочем, не говореха, а споменаваха с боязън като за нещо мистично, слуховете гъмжаха от увъртания, недоизказвания и недомлъвки, сякаш самите думи се набояваха и обикаляха около това тайнствено тесте хартия, без да смеят да го докоснат.

Книгата Делиахмет започнал да пише откак се захванал със знахарството. Записвал всичко - успехите и провалите, пораженията и чудните лечения, странностите и обикновените неща.

Водели го неутолимото му любопитство и неистовата жажда да знае и може повече. Мъдростта го съветвала да не прекрачва чертата, зад която започва мрака, но Делиахмет не устоял - затворил очи и минал оттатък.

Минавал няколко пъти и се връщал все по-мълчалив и състрадателен, все по-смирен и по-упорит в усърдието си да надделее човешкото нещастие. Сравнявал и отхвърлял грешките, сравнявал и прецеждал оскъдните проблясъци на откритията -непрекъснато обмислял и блъскал си главата.

Най му било леко през дългите зимни нощи, обинтовали с високи преспи къщите чак до комина - най-малко болни имало тогава, студът бил здрав и заниманията му вървели леко.

С малко повече инат превъзмогвал възбудата на бистрите пролетни нощи, когато бликащият живот го теглел навънка при пеещите птици, при уханието на младата детелина и цъфналите праскови.

Лете пък не му оставало много време, но всеки свободен миг заделял за писанията си, макар умората да прекъсвала мисълта му по средата или ненавременен сън отсичал края на някое готово и проверено вече решение, та се налагало да го досънува в следващия сън.

Истинското мъчение обаче идвало с мрачните есенни нощи - тъкмо усещал как е на педя да открие търсеното неизвестно, когато се чувал приближаващия вой на вятъра-смъртник, слизащ откъм Балкана.

По това време на годината той изскачал от празното на някакъв изсмукан петролен кладенец във Влашко и хуквал презглава насам. Приличал на тъмнолилава светкавица, чиято опашка завършвало ято трупояди.

Най-много гибел носел на влашките цигани-конекрадци, защото ги настигал нощем из равното на пустата, където и в сянката си не можеш да се скриеш.

Малцината очевидци разказвали със заекване и озъртане как блъскал бягащото месо в гърба, минавал през него, трупоядите надавали отвратителния си писък и подир миг от галопиращия кон и ездача оставали само скелети, които правели по инерция още няколко крачки и с трясък се разпадали.

Делиахмет му имал страха, но имало и как да се предпази от него - на една цигара време пред вятъра се носел силен мирис на печена царевица, пък и из тия места явно силата му отслабвала дотолкова, че само обикалял къщата, ритал вратите и блъскал прозорците.

Та този вятър станал причина макар и късно Делиахмет да се догади за предназначението на книгата - събирал я дотогава заради самото събиране, заради помненето, без което утрешния живот не може да се състои.

Съвсем се затворил тогава, нуждаещите недоволствали, ядосвали се и се запътвали към Караали. Делиахмет отслабнал, очите му пламтели, но не излизал от одаята и така, докато кривнал без да иска в оня паметен ден.

Денят официално се водел като първия на юни, но в един древен персийски календар го вписвали на всеки 60 години като брат-близнак на последния майски ден.

Всъщност, близнакът бил само негова сянка и се познавал по това, че е по-къс с един час от истинския. Празният час обаче не стоял както си му е редът накрая, а точно по средата - празното се появявало преди пладне в 11 часа и веднага времето прескачало на 13 часа.

Горко томува, който в тоя миг-мигновен попаднел в процепа между часовете! По някакъв изненадващ начин и напълно случайно именно в процепа ще да е промушил щраусовото си перо Делиахмет.

Усетил как перото изведнъж го дръпнало със страшна сила - имал чувството, че е зрънце между два воденични камъка, тъмнолилаво свистене го оглушило за секунда, после настъпила пълна тишина.

Пак си бил в одаята, озарена от лятното пладне, но не било същото. Някакво движение привлякло вниманието му към масата - видял как стрелките на джобния му часовник започнали да се въртят обратно все по-бързо и по-бързо, времето се сгъстило и се разляло наоколо като счупено яйце и на Делиахмет му призляло.

И тогава неочаквано видял края на книгата. Последният лист още не бил дописан, но той ясно съзрял зелено на бяло какво предстояло да се напише на него и скочил като ужилен. Надвесил се с невярващи очи и пак прочел ненаписаното. И разбрал, че минал и подледната черта - оная, която като я прекрачиш веднъж, връщане няма.

Стигнал до тайната на безсмъртието. И внезапно го връхлетял такъв страх, че сърцето му запищяло без глас.

Все пак успял да се овладее някак си, престрашил се и трети път надникнал в листа - този път съвсем внимателно прочел дума по дума: знаците извирали от долната страна на хартията и се люлеели, като че лежали на дъното и над тях течала вода.

Буквите били яркозелени като габровската басма, която жените толкова харесвали и търговците докарвали с каруци цели топове от Етъра. Нищо не му оставало, освен да потопи в дивита щраусовото перо и да ги повтори, та да не се загубят.

Тук обаче се натъкнал на първата изненада - пълен бил догоре дивитът с мастило, но колчем извадел Делиахмет перото от него, то на секундата пресъхвало.

След няколко напразни опита знахарят проумял подсказката, грабнал книгата и щраусовото перо и се запътил към реката.

Там го чакала друга изненада: водата вървяла няма и яркозелена, сякаш отвисокото размотавали надолу по течението стотици топове габровска басма.

Но той вече бил готов на всичко. Седнал на брега, затиснал дебелото тесте изписана хартия с камък и потопил перото в зелената вода.

Вече посягал към празния лист, за да повтори мержелеещите се букви, когато изневиделица избучала (първият и единствен шум, който чул) някаква тъмнолилава струя, камъкът цопнал в реката и тестето на книгата му лист по лист литнало.

Засуетил се Делиахмет, размахвал ръце, но листата минавали между пръстите и покрай дланите му и малко късно се сетил да легне и затисне останалите на брега.

Легнал, струята веднага се опитала да мине под него, усуквала дрехата му, дърпала го и се мъчела да го обърне по гръб, подкопавала пясъка наоколо и фучала с все сила.

Колко продължило това и как устоял, само Делиахмет си знае. Устоял, но като отминало, нямал сили да помръдне, но затова пък всички звуци внезапно се върнали.

Някъде по залез успял да се разшава - изправил се едва-едва, костите му пукали и всичко го боляло. Издраните дрехи висели на парцали по него, устата му била пълна с речен пясък и в обущата му скърцал пясък, и под клепачите.

Стискал само няколко спасени листа - още преди да провери, знаел, че онзи, празният с разлюлените букви, го нямало.

Всичко наоколо било изпотъпкано и изровено, лежал в нещо като яма от бомба, но нямал сили и благодарствена молитва за отърваването да прошепне - езикът му се вдървил.

Треската го ударила на връщане - така го срязала в гръбнака, че приклекнал. Избила го пот, сгънал се и лазешком с мъка се довлякъл до одаята.

В дясната ръка стискал топката спасени листа, а с лявата бръкнал в козинявата торба и с тръпнещи пръсти забъркал най-силния лек. Пийнал водица от бардучето и докато се накланял към възглавницата, вече спял.

Събудил го не студът, а силното хлопане на черчевето от вятъра - вън било светло, а през отворения прозорец на пода навяло метър и нещо пряспа.

Разбрал Делиахмет какво му било казано отгоре, погледнал останалите от книгата листа, които стискал в шепата и без миг съжаление ги хвърлил в четирикракото кюмбе.

Мигом то пламнало от само себе си, а Делиахмет поклатил глава и въздъхнал с половин глас:

- Това нещо, животът, е само едно голямо и дълго търпение.