АРМАГАН ЗА ГЕРГАНА
Из „Райски газ” (1984)
- Бабо, колко струва тази престилка ?
Очаквах да чуя: не се продава… Но старата жена ми предложи още три престилки. За два лева купих престилката и крадливо се потопих в писаното множество на пазара. Можех ли да предположа, че вместо благодарност, радост и доволство Гергана ще се разплаче…
Това беше тъкана на ръчен стан престилка - зеленото си играе със синьото, а синьото се кипри дяволито над бялото, равно тъкана престилка… без възелчета… хрупкава между пръстите… момински кръст да препаше, булка да скъта ръце… сълзи да попива…
Събота - ден за пазар… Събота - в ранна есен… Идеше ми да запея, а гласът ми се залута - просяк в гърдите…
Простичко си повтарях словата на песента: Дау… дау… дахтуру ду… Припявах си мълчешком и ми се привидяха лумналите огньове… и около разжареното - лица на мъже, препасали женски престилки връз голите си кореми… Тъй заешкото хоро се играе… Бием коляно връз земята и задяваме огъня. Пък тъпанът си дъни нощта… Заекът връзва уши. И се почесва в леската… Булките руменеят: нашите мъже пък са пощурели… Бабите крият уста и си шепнат: бая люлки ще има по къра…
И ще те перне мерак за женитба… И мома ще накачи дарове, свекърва, зълва, етърва, батьовци, вуйчовци и на последно - окото на свекървата ще се търкулне над скопосията. На булката туй е денят…
- Бабо, ти ли си тъкала тези престилки - попитах аз.
- Кой друг - докачена ми повърна думите си тя.
- Та… на… пазар сама си дошла… а?
- Сама - отвърна ми смирено старата жена - синът ми ме доведе…
- Що ти трябва да си продаваш имането?
Очите й зрееха в недоплакани сълзи. То беше толкова ясно, че не биваше да се намесвам помежду нея и оня пригладен мъж - синът.
Стоеше си опъчен калпазанинът и под око ни държеше.
- Да си плаща хляба - отвръщаше ми той. - Тъкала е, когато е била млада, а сега съм я докарал да си похарчи изтъканото. Щото ние слухово апаратче сме й купили… очила има… Да подпомага един вид семейството. Така де… скъп е животът… Човек без работа… кво да я правиш…
Синът на старицата си припали цигарата и доволно се тръшна в оранжевата си лада.
- Другарче… алъш-веришът да мърда, че тая машина гълта като вълк. Вземай си престилката, другарче… и мекия - поокашля се той.
Синът изнесе нова купчина престилки.
- Другарче, да знаеш от мене: един боядисва небето, друг яде на лука сърцето…
Старицата оплете очи зеленото, синьото, от бялото мълчаха истини. Ръка грижовна мотаеше мотовилката, вретеното сучеше като бебе от къделята… Равна нишка - за вътък, тупаше станът.
Реката бавнешката се пълнеше с хубост… На отсечено парче от река, на пресечена ливада ми наподобяваше престилката, която ще подаря на моята Гергана.
И с тръпката, че поднасям за армаган сенчеста равна поляна, се поклоних издълбоко на Гергана и подадох престилката. Тя ненадейно се разплака. По безмилостен начин ми рече:
- Тази дивотия ли ми подаряваш?
Едва удържах ръка… на мен ли хатър ще връщаш. Тя продължи да ридае. Кипеше в сълзи.
- Не искам тази престилка. Разбираш ли? Не искам…
- Мерак ми беше да те зарадвам…
Гергана отри сълзите си и кротко ми обясни:
- Аз съм израсла сред престилки. Баба, докато беше жива, все селски дрехи носеше.
- Добре - съгласих се покрусен, - ще ти избере подарък за рожденият ти ден - такъв, какъвто ти е на сърце.
Купих на жена си скъпи, красиви подаръци. Тя остана доволна. Това ме ужаси, смаза, отчая. Не бях ли сбъркал с Гергана?
- Не искам да ме вземат за селянка - каза тя.
Разбирате ли? С тази престилка през онзи ден беше се случило нещо и аз искам да го обясня на всички.
Спомням си, че моят чичо твърдеше: животът е висше нещо, моето момче… Отколешни работи… мисли-светулки просветват, гаснат и ме отнасят към онова безбродно бъдеще, когато синът ни ще поднесе армаган… Ще капнат ли сълзи на обида или ще бъде хитроват, та да поднесе подарък за рождения ден според вкуса на жена си.
Но все пак това е някаква нова болежка, която ще ме яде като дармомед… Случило се така, че стара жена продава момински чеиз… Синът стои до нея и гълта дребни суми. Случило се така - млад мъж наобиколил през пазара и купил за армаган престилка на стопанката на дома си. А тя взела, че се разревала…
Случило се така… този млад мъж да си броди през новите си страхове… И ще му думка тъпанът, и ще бие коляно о земята, а заекът в сърцето му ще си върже ушите. Защото е заек. Има си живинката своите заешки страхове…
Не можа моят чичо да ме приучи да разпознавам жените.
Един армаган не ме научи да разпознавам като хората…
