Красимир Георгиев

За мен най-ценното „нещо” вкъщи са книгите. С годините домашната библиотека сменяше своя облик. Прехвърлях в кашони сапунените еднодневки, писанията на графомани и самозваните бестселъри, за да отворя място за литературата, която ме хваща за сърцето. Преподреждах романи и стихосбирки според моментните ми хрумвания, но мястото на книгите в някои от секциите бе „заковано”.
На един от централните рафтове са подредени тридесетината книги на Георги Братанов. Какво да сложа пред името му? Големият поет? Големият писател? И едното, и другото е вярно, но за мен това е рафтът с книгите на моя приятел Георги Братанов, първо, защото приятелството ни имаше дълбоки корени във времето и бе преплело житейските ни пътища в плодотворни творчески взаимоотношения, и второ, защото автографът на всяка от авторските книги, които сме си подарявали, неизменно започва с думите „На моя приятел…”.
Търся сред годините началото на това приятелство – във времето, когато бяхме млади и бохеми. Срещахме се на литературни тържества, премиери, празници на поезията и какви ли не културни мероприятия. Събирахме се, пиехме, пеехме и четяхме стихове. Трябва да е било в началото на 70-те години, защото Георги все още виждаше, но коварната глаукома чукаше на вратата му. Обаждаше ми се, когато дойдеше в София, и заедно ходехме по редакции, посещавахме сградата на радиото, разговаряхме в писателското кафене на „Ангел Кънчев”, обмисляхме идеи и планове. През онези години работех в едно списание, третиращо въпросите на инвалидността, сп. „Социално дело”. „Както е тръгнало, с това мое зрение, май скоро ще ти стана контингент!” – помня тази тъжна шега на поета.
Спомням си и една среща в Ямбол през 1976 г. Гостувахме му аз, журналистът Нико Керински, критикът Иван Попиванов и поетът Траян Първанов. По това време Георги сътрудничеше активно на ямболския в. „Народен другар”. Формалният повод за срещата бе някакво мероприятие на окръжния клуб на младата художественотворческа интелигенция, по-точно премиерата на сборник със статии по случай годишнината на местното физкултурно дружество, но реалният повод бе поезията. Георги бе подготвил ръкописа на стихосбирката си „Ще ви потрябвам” и искаше да хвърлим поглед на стиховете, преди да предложи книгата за печат. Разположихме се, напълнихме чашите, но преди да разтворим папката за сериозен творчески разговор, някой донесе акордеон и Георги засвири. Запяхме. Отнесохме се във вихъра на настроението и оставихме папката непрочетена. Каква песен запяхме и я повтаряхме после втори, трети, четвърти път? Май беше „Яворе, Яворе”? Между другото, „Ще ви потрябвам” се появи на бял свят няколко месеца по-късно. Брилянтна поезия! Не, „Яворе, Яворе” пяхме с Георги при друго подобно събитие. Тогава с нас бяха писателят Кирил Назъров и хумористът Тодор Климентов.
През 90-те години работех във в. „Тишина” и Георги активно ми сътрудничеше. Двамата с него бяхме лектори на Задочния творчески клуб на хората с увредено здраве, една идея, която ни бе дошла „на маса” между разговорите за поезия. В клуба членуваха 50-60 души. Един-два пъти годишно събирахме за седмица в някоя от почивните бази на Съюза на глухите млади поети, писатели и журналисти, за да ги „ограмотяваме”. Обикновено аз говорех за публицистичните жанрове, а Георги се нагърбваше с есеистиката – страхотен импровизатор. Не му трябваше подготовка, не му трябваха записки, той просто се изправяше пред хората и им показваше красивата си мисъл.
Няколко месеца след като почетохме книгата му „Превъзмогване” на премиерата в клуба на „Български писател”, през пролетта на 1989 г. отново се озовах в Ямбол. Трябваше да подготвим някакви текстове за кръглата маса по въпросите на преустройството в областта на културата, която щеше да се проведе в Сливен. Занесох му и поредния брой на литературния вестник за деца „Звездица”, в който бях пуснал 3-4 негови стихотворения. Тогава разбрах, че със съпругата си Руска смятат да се преместят в София и че са му предложили да поеме сп. „Зари”, печатен орган на Съюза на слепите. „Какво ще кажеш, идеята добра ли е?” – попита ме. „Добра е!” – отговорих. „Ще помагаш ли?” – попита ме. „Ще си помагаме!” – отговорих.
Георги имаше много приятели. Не се наемам да изброявам имена, защото списъкът би бил прекалено дълъг, а и пак ще изпусна някого. През последното десетилетие на ХХ в. в редакцията на сп. „Зари”, която се намираше до пл. „Славейков”, съм се срещал с кого ли не. Кипеше активен обществен живот, реализираха се творчески идеи…
Ще ме извинят читателите, че не мога да отсея най-важното и да подредя хронологично спомените си за Георги Братанов през това последно десетилетие от живота му; ще се опитам да нахвърлям на листа някои от реализираните съвместно с него творчески проекти. Без нови редове и без подробни обяснения.
През 1991 г. обмисляхме новата теоретична и графична концепция на печатните издания на ССБ. През 1992 г. бях редактор и издател на осмата стихосбирка на Георги Братанов „Ключ за горната земя”. Художник на книгата бе Иван Газдов. С тази книга Георги постави своеобразен авторски рекорд – пет стойностни стихосбирки в рамките на две поредни години („Мираж”, „Хипноза”, „Котета немирни”, „Топъл джаз” и „Ключ за горната земя”). През 1993 г. заедно с Георги Братанов, проф. Иван Славов и Стоян Гроздев подготвихме албума с карикатури за тогавашния президент на България Желю Желев (албумът „Желю в карикатури” излезе със съгласието на президента). В периода между 1993 г. и 1998 г. съвместно с Георги издадохме десетина книги, които подготвихме като съредактори или съсъставители. Заедно работихме по подготовката на новелата „Самодивата” на Слав Славов, стихосбирката „Безплътна броня” на Румяна Иванова, „Гатанки, броилки, въртележки” на Георги Струмски и др. През 1995 г. бях редактор и издател на книгата-поема на Братанов „Върхът на дъното”. Художник на книгата бе Ишхан Нигохосян. През 1996 г. бях редактор и издател на първия роман на Георги Братанов „Нежна революция”, спечелил конкурс на Министерството на културата. След това Георги подготви и сценична адаптация на романа, представена в Младежкия театър в Ямбол. През 1996 г., когато Братанов беше президент на Балканския клуб на журналистите от масмедиите за слепи, бях издател на балканския литературен алманах „Висока светлина”. С Георги бяхме съредактори на алманаха. Отпечатахме и паралелно издание на английски „Light”. През 1997 г. подготвихме антологията от творби на слепи български поети и писатели, сред които Пейо Яворов, Тодор Влайков, Траян Тъмен, Георги Струмски, Георги Братанов и др., първата и единствена подобна антология в България. Същата година заедно с редакторката Елка Димитрова и с Георги Братанов подготвихме книгите му с очерци и портрети на слепи български композитори и музиканти „Доминанти” и на слепи български интелектуалци „Осветени пространства”. През 1998 г. подготвихме и втората му книга-поема „Кабиле спи”…
Мога да продължа или да разширя списъка на съвместните ни проекти, но не това е най-важното. Това са неща, които се знаят.
Всъщност кое е важното? Кое, Георги?
Важното са приятелите. Важното са спомените. Важното са Руска и Никола, които стоят като сигурна стена зад гърба ти. Важни са 30-те запазени тетрадки с надпис списание „Звънче” от детските ти години, в които си събрал първите си стихчета, гатанки, приказки и рисунки. Важни са думите ти, че поетът няма право да изглежда безпомощен, а също думите ти, че може и да не виждаш, но за сметка на това сънуваш цветно. Важни са мислите ти: „Когато пиша, в съзнанието ми се раждат цели съзвездия от асоциации, символи, обеми, пластове, форми и вътрешни състояния, които получават свой словесен еквивалент, единствено и само мой!” Важни са тези твои книги на централния рафт в библиотеката ми. Важна е поезията ти, Георги.
И това че ти си с нас, приятелю.