Йордан Фурнаджиев

СВЕТЛО НАХЛУВАНЕ

Във стаята ми заливът навлиза
със пламъка на сините вълни.
Слънца обливат сивите стени.
Светът съблича тъмната си риза.

Във стаята ми заливът навлиза
на чайките със звънките крила.
На хоризонта светлата стрела
очите ми със пламъче пронизва.

Във стаята ми заливът навлиза,
щом с лунни стъпки приближи нощта,
и със звезди надникне вечността
към първия ми сън, стаен наблизо.

БЯГ

Поемаш въздух, глътка въздух.
След кратък отдих литваш пак
със оня неотменен бяг
на дните. Като птица пърхаш.

В неспирната борба за хляб
в живот на радости оскъден,
ти спастряш малкото си твърдост,
когато даже най си слаб.

Сивееш бавно като дим,
а все простор пред теб синее.
Но где е силата ти? Где е?
Дали че си неповторим?

***

Нещата прости за да можеш
със думи да извайваш ти,
в тях трябва себе си да вложиш,
тъй както своите черти
във образите си втъкава
художникът неповторим
и в цветовете му запява
жив всеки стрък и изгрев син…
Така и мислите дълбоко
и дълго в тебе да тежат,
и думите изляти с болка
като сълзата да блестят.
И да гори във тебе всяка мисъл -
да бъде стон, да бъде вик суров,
за да достига твоят свят единствен
до хората кристално прост и нов.