(Поглед върху две книги на Георги Барбаров)

Кирилка Демирева

Георги Барбаров е един от най-разпознаваемите представители на българската бесарабска интелигенция. Присъствието му в културния живот на Молдова и на българската диаспора е значимо.

Журналист по образование и признание, той повече от 30 години е редактор на предаването на български език „Радиомегдан” в „Теле радио Молдова”.

С микрофон в ръка Барбаров е навсякъде, където българската общност в Молдова осъществява правото си на организационен и културен живот.

Радиопредаванията му са емоционални, но и аналитични портрети на бесарабските български делници и празници.

Обществената значимост на труда му е почетена с престижни държавни награди - Заслужил деятел на Република Молдова (2005). Кавалер на Ордена на Републиката (2021). Почетен знак на Президента на България. Член на Съюза на писателите на Молдова и на Съюза на българските писатели.

Личната, интимната духовна същност на Барбаров е изкуството на словото, поезията. И независимо от това, че владее отлично румънски и руски език, верен на своя родов корен, поетът пише и издава книги на български език.

Плод на поетическия му талант са книгите „Събудена тишина”, „Продължение на делниците”, „Реалност от сънищата ми”, „Жива вода” и др.

Сред плеядата български бесарабски поети (Петър Бурлак-Вълканов, Нико Стоянов, Михаил Бъчваров”, Димитър Пейчев, Таня Танасова) Георги Барбаров заема своя ниша, от която се чува индивидуалният му глас.

В преобладаващата част от стиховете поетическият наратив изразява диалектиката между общото и индивидуалното с превес на личностното, изповедното, камерното в лирическото овладяване на света.

С известни уговорки бихме могли да отнесем поезията на Барбаров към т.н. „тиха лирика” в българската литература, без да търсим преки влияния.

Разговор със себе си, с най-близките и приятелите, душевното интериоризиране на природата и времето като социум или философска категория - всички те дефинират литературноисторическия сюжет, наречен „тиха лирика”.

Лирическият герой на Барбаров изживява радостта от ведрата утрин на един обикновен ден и уверено „думи изгревни” реди: „…вървя към бъдещето/Все по-ярки са крилата,/по-уверени крачките./ И думи изгревни все по-леко е/ да откривам в сърцето си.”(„Обикновен ден”)

Това е моментно, ситуативно настроение, което отстъпва пред размислите за живота.

Стихотворенията придобиват екзистенциална пълнота и философски синтез на мисълта, както е в стихотворението „Грешки и истини”:

Търсейки смисъла на живота,
повече грешки съм събрал,
отколкото истини.
Това ме радва:
Все по-малко време остава
да правя грешки,
все повече -
да откривам истини.
(„Жива вода”, ИК „Жажда”, Сливен, 1998 г.)

Стихотворението звучи като прозрение и особените обрати на речта са обещание за нова творческа посока.

Дали поезията се е оказала недостатъчна в търсене на истините, или те, истините, са по-видими в сблъсъка на общоприетите теории с житейската реалност, но през последните две десетилетия Барбаров се насочва към кратките форми, предимно към афоризмите като възможност за по-пряко въздействие върху ума и чувствата на читателя.

Цитираното стихотворение е пример за авторските тежнения към афористичния стил. Нещо повече, в същата книга („Жива вода”) той публикува афоризми и фрагменти, които са заявка за бъдещото творческо развитие и жанрово предпочитание.

Житейският опит се явява решаващ за автора да пробва перото си в кратките жанрове. По своеобразен начин Барбаров закрепва авторското си право над афоризмите, наричайки ги барбаризми.

Така във времето възникват книжките джобен формат „Барбаризми”, „Избистрени барбаризми, „Фъшкии след троянски коне”(„Нови барбаризми”), ; „Истерика за Америка”, „Науката да мълчиш” и др.

В издадените през 2022 г. и 2023 г. книги с афоризми „Непенсионирани барбаризми”(EDITURAUNU, Кишинев, 2022) и „Кръпки върху преживяното” (EDITURAUNU, Кишинев, 2023) са събрани както стари, така и нови афоризми и те дават представа за нравствените и гражданските позиции на своя автор.

В „Кръпки върху преживяното” той шеговито уточнява заглавието: „Камъчета, хвърлени след вятъра”. Може само да се съжалява, че авторът не е групирал афоризмите в относително вътрешно споени тематични кръгове, което затруднява аналитичния подход.

От друга страна, еднозначното тематично закрепване би отнело от обективно заложените смислови валенции с други области от битието.

Трябва да се подчертае, че афоризмите на Барбаров обемат широтата на човешкото, конкретизирано в житейска мъдрост.

Читателят може да припознае собствените си наблюдения и изводи за преходното и непреходното в живота, за мъдростта и глупостта, за любовта и омразата, за жената и мъжа, за приятелството и враговете, за истинските и мнимите стойности и пр.

Жанровата рамка на афоризма изисква да се изрази значима мисъл в кратка реч, обикновено в едно изречение, и в повечето словесни миниатюри това се е удало на автора.

Вероятно той си е давал сметка, че във всеки цивилизационен модел е утвърден някакъв афористичен стил, че той е конкретизиран в индивидуалния стил на много писатели и мислители.

А това означава риск и отговорност за всеки, който реши да се пробва в жанра.

При положение, че повечето от съвременните литературни творци също са изкушени от съчиняването на афоризми и други кратки речи, оригиналността е трудно постижима. В този ред на мисли възниква въпросът кое е „барбаровското” в жанра афоризъм?

Афоризмите на Барбаров носят белега на една уталожена от годините и опита мъдрост. Нейният глас, както знаем, е самата философията на живота. И макар да е повлечен от талвега на „правилното мислене и живеене”, авторът с горчивина констатира, че мъдростта невинаги е умиротворява: „Ах, мъдрост, безсилна си да затриеш плача ни за младост!”

Жалбата по младост не изключва тревогата на автора за това каква памет ще остави след себе си. Гнети го опасната вероятност за херостратовска слава: „Може би към края на живота ще ти издигнат паметник, но е важно да не е издигнат от разрушенията, които си оставил след себе си.”

Човекът присъства с относително устойчивите си характеристики, каквито ги е видял писателят. “Когато никой не ни обича, с лекота откриваме кого да мразим.” „Как дълго търсим себе си, забравили да свалим превръзката от очите си.” “Човек с опетнена репутация е принуден често да се пребоядисва.”

Издържали проверката на времето и на личния опит, съжденията за света, за социума, за илюзиите доказват наблюдателността и остроумието на автора: „Патриотизмът е байрак, по който определяме откъде духа вятърът.” „Кандидатите за депутати не ни позволяват да забравим - обещанията им - повтарят ги на всеки четири години.”, „Големината на лъжата на журналиста пряко зависи от големината н а заплатата му.”

Творецът е казал своята дума и за литературата, показал е отношението си към словото: „Избрах служене на думата, пред раболепието на парите.”; „Поезията е настроение, прозата - воля.”; “От сенките на големите писатели изгряват много фалшиви слънца.” “Страстите човешки - политически и не само - ни карат да се съгласим с автора, че абсурдното става нормално.

Така както омразата ни захвърля в тинята на човешкото самоунищожение: “Омразата не губи надежда, че най-сетне ще я обикнем…”

Универсалният поглед върху човешкото не пречи на автора да погледне и разкрие специфично българското в проявленията на своите сънародници. В тези случаи съжденията се възприемат непосредствено, директно, заради ударната сила на думите, употребени в техния номинатив.

Този вид кратка реч е по-близък до значението на думата афоризъм, която от гръцки се превежда като определение, ограничение. Авторът се ограничава в думите, за да е широко на мисълта. Открива най-точните думи, които „заковават” мисълта.

И постиженията му са именно в това единство на формата и сентенциозното съдържание, когато или е казано всичко, или се усеща премълчаното - поле, оставено на въображението на читателя: „Неписаните закони най-добре се помнят.”, „С изключенията живеят онези, които пишат правилата.”

Мислителят и поетът взаимно се допълват, когато е предпочетен метафоричният изказ. „Ангелското у жените е дяволско.”

Иронично-сатиричният подход към явленията е богато нюансиран и това издава авторското отношение към тях.

То се движи от снизхождението до пълното отрицание; от лекото намигване към човешките слабости, които и нему не са чужди, до язвителното посочване на вредните за обществото явления.

Изборът на комуникативна стратегия в афоризмите се движи предимно в рамките на определено личната аз-форма - аз/ние („Не мога да простя на хората, че са така далече от божественото в себе си.” “Мъже сме: обичаме правдата, но ходим при лъжата.”) и обобщената второлична форма - ти („Слугуваш ли на парите, най-бързо попадаш в робство.”).

Субектът на визираните в афоризмите явления е натоварен да означава устойчивото в човешките взаимоотношения, подобно на пословиците.

Така читателят се чувства въвлечен в полезно самонаблюдение, самоанализ и евентуално в самооценка, разбира се, ако чувствителността и съвестността му са „поддържани във форма”.

Афоризмите или маркират локалното, злободневното, или достигат до философско обобщение за фиксираните повтарящите се модели на съществуването. Най-ценното им качество е искреността на автора, който присъства ангажирано във всяко визирано явление, утвърждавайки или заклеймявайки същността му.

Но ако искреността на автора в афоризмите все пак спазва дистанцията при означаването на общовалидното, то в текстовете от втората половина на „Кръпки върху преживяното”водещи са честността и искреността пред самия себе си.

Смятаме, че е проява на авторска свенливост липсата на заглавие към тази част. То би заявило позиция, но пък подобна предпоставеност би ограничила свободата на читателя да открие „своите” неща в личната изповед.

Именно изповедността е основният белег на тази проза, есеистична по своята същност. Условно приемаме, че тя отговаря на жанра фрагмент.

Фрагментите в книгата са отделени графично и представляват попътни размисли, сбрали мъдростта на годините и житейския опит на автора. Всеки писател в определен момент се обръща към преживяното, за да сподели изводите, поуките от него.

Наричайки своите текстове кръпки върху преживяното, Барбаров подсказва на читателя, че животът е по-сложен от описанието му, и това, което предлага чрез писаното слово, са изстраданите мисловни проблясъци с надеждата, че, може би, ще бъдат полезни на идващите след него.

Макар че, както казва авторът, в житейския път се срещат все същите „камъни и гьолища”, но срещата на всеки един с тях е индивидуална, лична и посвоему преживяна.

Към какво от неговия свят авторът ни позволява да се докоснем? Към какво от преживяното се чувстваме приобщени?

Много от отговорите на тези въпроси тръгват от началото на тази, бих я нарекла, поезия в проза, което начало Барбаров е извел на корицата на книгата.

Струва си цитирането: „Усещам се друг. По-умерен, по-разбран, уви, по-стар. Оттеглям се от много неща, дори крия се от тях. Научил съм се да се преструвам, да бъда внимателен, да изказвам одобрение, когато ми е абсолютно безразлично видяното, чутото… И - странно! - това ми осигурява равновесие, спокойствие дори заслужавам комплименти и одобрителни характеристики. Научих се да бъда както всички….Плаши ме това - някога ще бъде късно да бъда предишният.”

Двойственият смисъл на тази констатация за „аз и другите” е очевиден. От една страна, помъдряването с годините означава вписване в общоприетите поведенчески модели, т.е „ставаш както всички”. И това носи спокойствие.

От друга - да се усещаш друг, примирен и безразличен, не означава ли да се изправиш пред нелицеприятната истина, че си „подменил” себе си?

За Барбаров този въпрос е реторичен, както показва финалът на размишлението. Затова навлизането по-нататък в опусите (само)наблюдения и самоанализи отваря врати към разбиране и съпричастие, а прозренията приобщават читателя към една философия на живота, която той самият е предчувствал, че живее в самия него.

Есеистичната проза на Барбаров представлява калейдоскоп от теми и проблеми. Например вечната тема - щастието. Има ли го и бил ли съм щастлив - пита се авторът.

Илюзия ли е, че имаш свое продължение, когато дори децата ти имат свой независим живот? Егоизмът - самосъхранение или отчуждение? Когато семейството е заето да оцелява, оправдана ли е оскъдицата на чувства?

Страхът, да ги заявим открито, не оставя ли в края на живота горчивия вкус на някаква неоправдана липса? На тези и на много други въпроси читателят може да открие отговорите, каквито авторът е изстрадал.

Фрагментът като литературно-философски жанр е благодатен най-напред за авторите заради възможностите, които им дава, да се позиционират в противоречивия свят на идеи.

За читателите - да сверят собственото си умопостроение. За изследователите - да дефинират авторския глас контекстуално - във времето и в литературата. Фрагментите на Барбаров го разкриват преди всичко като граждански ангажирана личност със силна рефлексия за съвременността.

Мъдруването върху нещата от живота откроява екзистенциалното състояние на личността. В този смисъл тя може да попадне в оня „шемет на скептицизма”, характерен за фрагментите на Емил Чоран.

При Барбаров това не е възможно. Здравият кортенски корен не позволява съмненията да вземат връх. Те са неизбежните спътници по пътя към истината. Чрез преодоляването им той уточнява себе си в един или друг житейски избор.

И ако Емил Чоран обезсилва човека с категоричното: „Без Бог всичко е бездна , а Бог? Върховна бездна.”, то Барбаров вярва в божията искра в човека: „Ние сме мярата на божиите работи. Ние сме зърната, от които пониква вечността. Успявайте да падате в благодатна почва!”

Словото на Георги Барбаров търси благодатната читателска почва.