Валентин Савич Пúкул, изтъкнат руски писател, е роден на 13.07.1928 г. в Ленинград в семейството на матрос (впоследствие корабен инженер), произхождащ от род на земеделци от село Кагарлък, Украйна. Майката на писателя – Мария Константиновна (Каренина) е селянка от Псковска губерния. От баба си по майка Василиса Капенина е закърмен с любовта към “великия, удивителен и красив руски език”. Когато избухва войната, баща му заминава като доброволец в морската пехота – бил е батальонен комисар в Северо-Беломорската военна флотилия и загива като герой по време на преминаване на левия бряг на Волга през 1942 г. при Сталинград. Войната заварва семейството в Ленинград. Тринадесетгодишният Валентин прекарва зимата на 1941/1942 г. в блокирания град, през 1942 г. е евакуиран в Архангелск. От Молотовск, където живее с майка си по онова време, преболедувал скорбут, на четиринадесетия си рожден ден, през 1942 г. Пикул бяга от къщи – записва се в училище за юнги на Соловецките острови, откъдето през 1943 г. е изпратен да служи на ескадрения миноносец «Грозни».
“На 14 години се заклех… И на тази единствена в моя живот клетва съм верен и до сега” – казва по-късно писателят. Неговият миноносец конвоира съветски, английски и американски кервани, осигуряващи доставки по ленд-лиз. Демобилизиран през 1946 г. След победата е изпратен в Ленинградското подготвително военноморско училище, но през 1946 г. го напуска. Трудно му е да си намери работа поради недостатъчното образование: завършен едва пети клас. Работи на различни места, включително като началник отделение във водолазен отряд, после в пожарна част. Включва се в литературните обединения към редакциите, издателствата и Съюза на писателите на Ленинград. Пише много – без отдих, “като на война”. Постепенно събира уникална домашна библиотека (11 хиляди тома). Успеха си, поразителната си ерудиция, начетеност и литературно майсторство писателят дължи на самообразованието и каторжния писателски труд – ежедневно по 16-18 часа, без почивка и празници, цял живот… Литературната му дейност започва с романа «Океански патрул» (1954). През 1957 г. при първото си кандидатстване не е приет за член на Съюза на писателите. Завистта и подозрението го съпътстват цял живот… Вследствие на натиск от страна на Даниил Гранин (по сведение на писателя Виктор Ягодкин) през 1962 г., след излизането на романа “Слово и дело” напуска любимия Ленинград с преданата си съпруга Вероника Феликсовна Чугунова (починала през 1980 г.) и се установява да живее в Рига. Автор на 30 големи произведения за руската история, сред които «Баязид» (1961); «Три часа до Париж» (1962); «От безизходица» (1968); «Реквием за кервана PQ-17»; «С перо и шпага» (1972), «Моонзунд» (1973), «Слово и дело» (т.1-1974; т.2-1975), «Битката на железните канцлери» (1977), «Фаворитът» (1984), «Имам честта!» (1988-1989). Романният му цикъл за руско-японската война е под общо название “Отбрана”: “Богатство” (1977), “Трите възрасти на Окини-Сан” (1981), “Крайцери” (1985), “Каторга” (1987). За този цикъл романи на морска тематика Пикул е наречен “адмирал на руската маринистика”. През 1983 пише «Миниатюри», своеобразни малки романи. Историческата проза на писателя се ползва с огромна популярност в Русия и зад граница. За произведенията му са характерни истинският патриотизъм и гордостта от историята на Отечеството му. Паника в либералната среда предизвиква антимасонският му роман “Нечиста сила” (излязъл първоначално под заглавие “На последната черта”), публикуван в силно редактиран вид през 1979 г. в списание “Наш съвременник”. Славата му стига и в чужбина. Над писателя започва груб, нагъл тормоз. Лайтмотив на жлъчния поток срещу Пикул е характеризиран най-ясно в статията на историчката Ирина Пушкарьова: “Извънкласовият подход се отличава и с натрапчивото акцентиране на автора върху националната принадлежност на един или друг персонаж, свързан с Распутин и царската клика”… “Несъветският” писател е белязан като антисемит, изпада в немилост. Разпространяват се дори слухове, че моряците-балтийци са скрили любимия си писател от враговете. Литературният критик Сергей Журавльов си спомня за споделеното от Пикул в минута на откровение: «Веднага след като се появиха първите броеве на “Наш съвременник” с книгата, почувствах колосален натиск. Започнаха да звънят партийни дейци от всички рангове. Не вдигах телефона, отговаряше жена ми». Характерни са думите на бившия секретар на ЦК Зимянин, който заявява: «Предайте на вашия съпруг, че всички ни постави в екстремална ситуация». По твърдението на роднини и приятели, Пикул често е преследван със заплахи, а и жестоко пребит след публикуването на тази най-главна за него книга. Пак според Ягодкин, след «Нечиста сила» върху писателя е установен негласен надзор по личното разпореждане на М. Суслов. Вратите на много издателства хлопват пред Пикул. Въпреки че за «Нечиста сила» писателят става (посмъртно) първият лауреат на наградата “Шолохов”, по времето, когато се появява романът, към гонителите на Пикул се присъединяват и много ръководители от Съюза на писателите на Русия (Ю. Бондарев, С. Викулов, В. Дементиев и други), официално признали публикацията на романа за… грешка! Писателят е критикуван остро и от Валентин Курбатов, от наследниците на Столипин и др. Броевете с “Нечиста сила” са бракувани, а книгата е издадена в масов тираж едва през 1991 г., след смъртта на писателя. Работоспособността на Пикул е феноменална. Неговата «бойна вахта» започвала вечер и продължавала през цялата нощ, а през деня спял. В края на романа «Имам честа» той въздъхва в постскриптума: «Романът ми бе създаден с голям труд. Инсулт и два инфаркта – това беше хонорарът ми за книгата». Творбите му са не само стилистично изразителни, сюжетите – ярки, увлекателни, но и строго документирани, основаващи се на действителни исторически факти и заслужаващи доверие научни източници, което е потвърдено от авторитетни историци като Б. Рибаков, В. Буганов, В. Каргалов, Е. Анисимов и други. В същото време Пикул създава не документални, а художествени повествования, които, както е известно, поради спецификата на жанра не могат да бъдат абсолютно копие на реалния живот. Главната си задача той вижда в пробуждането на интереса в потомците към родната история, увличайки ги с романтика и героизъм, с чувството за Родина, патриотизъм и, ако е нужно на Отечеството, с жертвоготовност. Така Пикул следва повелята на Пушкин: “не само може, но и сме длъжни да се гордеем със славата на предците си”. Пикул извършва огромна работа по възкресяването от небитието на хиляди имена от руската история, той фактически първи в съветско време реабилитира и Александър Колчак – героя от Първата Световна война. Книгите му успяват да привлекат вниманието на обществеността върху руската история, въпреки яростното отрицание на съветските и сегашни либерали и западници. “Враговете на руската история са и врагове на руския народ” – казвал Пикул. Не е бил член на КПСС, не е споделял и вулгарната-богоборческа пропаганда. В творчеството му отсъстват антиправославни мотиви. Напротив, образът на руската църква в прозата му е чист и благороден, нещо повече, православието концептуално се разглежда като държавообразуваща, духовно-нравствена опора на руската държавност.
През лятото на 1986 г. писателят преживява масивен инфаркт. Едва възстановил се, продължава да пише. Умира на 16 юли 1990 в Рига, Латвия, без да довърши главния си роман, планиран в два тома – “Сталинград” (“Барбароса”), над който работи до последните си дни. А е мечтал да живее до 125 години, за да напише всичко замислено… Събраният материал за романа «Аракчеевщина» остава нереализиран.
Пикул е награден с два ордена Трудово Червено Знаме (1978, 1988), Орден за Дружба между народите (1984), орден Отечествена война 2 степен. Медали: «За отбраната на Ленинград», «За отбраната на Съветското Заполярие» и «За победата над Германия». Лауреат на Литературната награда на Министерството на отбраната на СССР (1968; за романа “От безизходица”); Държавната награда на Русия “Максим Горки” за романа “Крайцери” (1988); наградата “Михаил Шолохов” (1993, посмъртно; за романа “Нечиста сила”). Една от наградите си – Държавната награда за романа “Крайцери” дава за пострадалите от земетресението в Армения през 1988 г., хонорара за романа «Фаворит» внася в Латвийския фонд за мир, а наградата на Министерството на отбраната за романа «От безизходица» – на болница в Рига за лечението на войниците-“афганци”. Вдовицата му Антонина Илинична Пикул съставя в негова памет книгите «Валентин Пикул. От първи уста», «Уважаеми Валентин Савич!», «Измервах живота си в томове…» (Валентин Пикул за себе си, интервюта, дневници, изказвания, бележки и писма); «Живее страната Пикулия» (2006); фотоалбумът «Живот и творчество на Валентин Пикул във фотографии и документи» (2008). В Рига тържествено е открит мемориален кабинет на писателя. Член на Петровската Академия на науките (1996, посмъртно). През 1998 г. името му е включено в Златната Книга на Санкт Петербург под №00004. През юли 2002 г. в състава на Новоруската военноморска база е включен нов военен кораб – «Валентин Пикул». На името му е учредена престижна Международна награда. През 2007 излиза биографичната книга на Николай Коняев “Валентин Пикул”. Част от произведенията му са филмирани. След смъртта на Пикул излизат девет пълни събрани съчинения, четири от които в 28 тома. На писателя е наречена малката планета Т4174, открита през 1982 г. – Пикулия. В Русия 2008 г. бе обявена за година на Пикул. Общият тираж на книгите му стига до половин милиард екземпляра на 21 езика (по данни от 2008), сред които френски, чешки, унгарски, арабски, японски, китайски и мн.др. В България са издадени книгите му “Звезди над блатото” (1976), “Трите възрасти на Окини-сан” (1986) , “Крайцери” (1989), “Фаворитът” т.1 и т.2 (1990).
От 1990 г. книга на Валентин Пикул не е превеждана на български език.

Публикации:

Интервю:

ВАЛЕНТИН ПИКУЛ: СЧИТАМ СЕБЕ СИ ЗА ПАТРИОТ/ превод: Георги Ангелов/ брой 15 декември 2009

За Валентин Пикул:

ТВОРЧЕСКИЯТ ПОДВИГ НА СОЛОВЕЦКИЯ ЮНГА/ автор: Александър Колтюков/ брой 15 декември 2009

ПИКУЛ МИ ЗАМЕНИ ЦЕЛИЯ СВЯТ/ превод: Георги Ангелов/ брой 15 декември 2009

АЛБУМ