ТВОРЧЕСКИЯТ ПОДВИГ НА СОЛОВЕЦКИЯ ЮНГА

Александър Колтюков, началник на Института за военна история

превод: Георги Ангелов

На 13 юли 2008 г. видният руски писател Валентин Савич Пикул щеше да навърши 80 години. Неговата биография изглежда неочаквана от начало до край. Младостта на писателя съвпаднала със страшните дни на Великата Отечествена война. Както и всички ленинградски деца, той дежурил на тавана, гасил в бъчва с вода пръскащите фосфор немски запалителни бомби. Преживял глада и студа на блокадата, без да осъзнава, че всичко видяно и изпитано от него ще стане история. На 13 юли – рождения си ден, тогава навършвал 14 години – Валентин бяга от къщи и постъпва в Соловецкото училище за юнги. Обучението и последвалата служба на ескадрения миноносец «Грозни» помогнали на Пикул да избере правилен курс в живота. Морският флот от детството влязъл в душата на Валентин Савич, и той му посветил най-хубавите години от живота си и най-добрите си редове.
Валентин Пикул не се родил писател, но благодарение на упоритостта си, трудолюбието, таланта станал такъв. За 40 години работа в литературата той написа десетки книги. Мнозинството от тях – в столицата на Латвия Рига. В този град остава неговият архив, голямата му библиотека, безценната му колекция от ръкописи и документи. Това богатство съхранява за потомците Антонина Илинична Пикул, вдовицата на писателя.
Всички свои произведения Валентин Савич е написал с обикновена писалка. Когато го попитали защо не използва печатна машина или поне по-съвременна писалка, Пикул отговарял, че цялата световна литература е написана с мастило. Докато потопиш перото в мастилницата, докато го поднесеш към листа, узрява и правилно се построява мисълта. На нощ Валентин Савич обикновено пишел текст, равен на 10-12 машинописни страници. Рекорд е романът «От безизходица» с обем над хиляда страници, написан и редактиран от него за половин година.
Произведенията на Пикул са посветени както на известни, така и на малко известни страници от руската история. Те се четат удивително леко, завладяват с остротата на сюжетните линии, с ярките си образи и с някакво особено възприятие на историята. Пикул понякога е сравняван с популярния френски романист Александър Дюма – баща. Сходство, разбира се, има: и двамата като автори на политико-исторически романи-хроники открояват в събитията приключенското начало. Но при Пикул това не е приключение заради приключението и не е интрига заради интригата. Той винаги гледал на миналото от позициите на настоящето, опитвал се да улови невидимата връзка във времето, да намери главното в характера на руския човек, което го прави герой. «Лош е този народ, който не помни, не цени и не обича своята история!» – това изказване на живописеца В. М. Васнецов писателят неслучайно избрал за епиграф към една от книгите си.
За всички произведения на Пикул са характерни патриотизмът и гордостта от историята на Отечеството. Един от тези примери е романът «Баязид», посветен на един от най-драматичните и героични епизоди от руско-турската война от 1877-1878 г. – отбраната на немногобройния руски гарнизон на крепостта Баязид. Това била първата проба на перото на талантливия автор на попрището на родната историческа белетристика. Не напразно това произведение на Пикул по-късно бе превърнато в сериал, триумфално преминал по телевизията.
Не по-малко показателен е последният му, останал незавършен роман «Барбароса: роман – размисъл», на който предстояло да стане първи том от грандиозна дилогия за Великата Отечествена война «Площадът на Падналите борци». Сталинградската епопея под гениалното перо на Пикул е не просто подвиг, извършен от съветските воини, но и преплитане на стратегия и политика, събитие, оказало влияние на цял свят.
В добрия смисъл на думата трудохолик, Пикул работел до изнемога, особено тежко му било с психологически трудния материал, както в случая с романа «Каторга». Работата била съпроводена с дълъг стрес, умствено блуждаене в дебрите на отрицателните емоции – романът бил не за райско кътче, а за захвърлен остров на империята, станал място за заточение и затвор.
Валентин Пикул в творчеството си изповядвал принципа: истината винаги е конкретна. Затова в търсенията си той непременно се стремял да установи автентичността на едни или други исторически събития. За целта многократно проверявал правдивостта на историческите факти по различни източници. Блестящ разказвач, той често говорел за това как е успявал да установи истинността или лъжата на различните исторически събития.
Пикул първи в СССР разпръсна злобния мит за т.нар. «потьомкински села», мит, така любим на всички русофоби и експлоатиран от тях и в наше време.
Той пристъпвал към написването на всеки роман, след като научавал практически всичко за интересуващата го епоха. Никога не писал за нещо, което не е проучил изчерпателно. Обяснявал защо не пише книги на съвременна тематика или от неотдавнашната руска и съветска история. Преди всичко поради отсъствието на документи. Някакви документи се намират в стадий на комплектуване, а някои са засекретени и, следователно, недостъпни. А да се работи без проучване на документите, според твърдото му убеждение, не трябвало, особено в жанра, който бил основен за неговото творчество. Критично се отнасял към някои страни на съветската власт, конкретно към партийната върхушка. Но на фона на конюнктурната критика към т.нар. застой Пикул често говорел, че това време трябва да се цени не по-малко, тъй като в цялата история на Русия не е имало друг толкова продължителен период на благополучие: без войни, смутове, глад и междуособици.
За цикъла си романи на морска тематика Пикул е наричан и писател-маринист. Най-добрите му произведения са «Моонзунд», «Крайцери», «Реквием за кервана PQ-17» – посветени на подвизи на моряците… Не е изненадващо, че през юли 2002 г. в състава на Новоросийската военноморска база е включен нов кораб – «Валентин Пикул».
Името на писателя е широко известно както в нашата страна, така и зад граница. Своеобразните му произведения постоянно привличат интереса на широки слоеве чужди читатели. Книгите на Пикул са преведени на чужди езици в 32 страни на света!
Приживе Валентин Савич е удостоен с две награди. Държавната той изпраща в Армения на трагично пострадалите от земетресението. А наградата на Министерството на отбраната дава на болницата в Рига, където се лекували воини, изпълнявали своя дълг в Афганистан. Посмъртно Валентин Пикул стана първият лауреат на литературната награда “Шолохов” (през 1993 г. за романа «Нечиста сила»).
На името на писателя е наречена новооткрита планета, а после се появи и моторен кораб «Валентин Пикул». В Северодвинск (бивш Молотовск) на дома на ул. Северна, 28 е поставена мемориална плоча с надпис: «Тук, в сградата на бившето училище №6, през 1940 – 1941 г. учи изтъкнатият руски писател Валентин Савич Пикул». И всичко това е в негова памет.
Валентин Пикул несъмнено е бил щастлив човек. Той успя да прокара мост към сърцето на читателя, внимателно изтривайки праха от реликвите, за да могат всички по-добре да разгледат това съкровище – принадлежащата на НАРОДА негова ИСТОРИЯ.
И народът оцени това. Той още приживе призна заслугите му и го считаше за СВОЙ писател.
Народен писател… Какво може да бъде по-високо? Писателят беше щастлив от това. Всички награди и ордени за твореца, за художника значат по-малко от самата литература, от нейното създаване.
Запознаването с творческото наследство на Валентин Пикул е потъване в ласкавите обятия на Майката-Родина. Та нали само тя може да пожали, да прости, да изправи и да вдъхнови за добри дела.
Произведенията на Пикул остават своего рода компас, който води човека по верния курс към историята на героичната борба на руснаците за независимост, чест и свобода на Отечеството.