ПИКУЛ МИ ЗАМЕНИ ЦЕЛИЯ СВЯТ

превод: Георги Ангелов

Разговор с вдовицата на знаменития писател

В съветско време неговите книги беше невъзможно да се намерят, макар че ги издаваха постоянно и в немалки тиражи. Валентин Пикул бе в онези години може би най-популярният, най-четен писател. И сега вниманието на читателите към историческите му романи не намалява. Наскоро в Североморск откриха мемориална плоча на писателя. През тези дни в столицата на флота и Мурманск гостува вдовицата на Пикул Антонина Илинична. Предлагаме ви разговора с нея.

- Как се запознахте с Валентин Савич?

- Обедини ни книгата. Официалното образование на Пикул беше завършен пети клас, но той цял живот се самообразова – и постигна много: свободно можеше да се придвижва от епохата на Иван Грозни в епохата на Октомврийската революция. За целта му помагаха книгите. А аз работех като завеждаща библиотеката на Дома на офицера в Рига, където той идваше за книги. Работих в библиотеката 23 години. Налагаше се да изискваме за него книги от различни градове на Русия, а и зад граница – САЩ, Финландия, Германия и Англия. Изучаваше източниците – не само нашите.

- Каква беше първата Ви среща?

- Първият ми мъж беше офицер-подводничар, латиш по националност. Първото му местоназначение беше Колският Север: заливите Елени и Ягелная, така че тукашните места са ми познати. После – Далечният Изток, а после – Рига, където пристигнахме през 1968 г. А тогава вече познавах Валентин Савич като читател. По-близкото ни запознанство стана по-късно – през март 1980. Той беше споделил година преди това, че иска да напише миниатюрата “Желязната глава” след Полтава”. “Желязната глава” е прозвище на Карл XII. На Пикул му трябваха книгата на шведския крал Оскар II “Карл XII” и списание “Киевская старина”. Карл след Полтава дълго време се намирал в Бендери, и за това писала някога “Киевская старина”. Поръчах източника и когато се уморихме да го чакаме, изведнъж книгата пристигна.
По това време беше вече починала първата му жена. Той не пишеше – събираше материал за бъдещия си роман. Позвъних му: “Валентин Савич, книгите дойдоха…” Обикновено такива книги не давахме за вкъщи, но на Пикул позволявахме – беше много акуратен читател. И винаги работеше у дома. Той помоли да му ги занеса. А в същия ден имах заседание на обществото на книголюбителите, после щях да водя кръжок по поезия. Но той каза: “Ще Ви поръчам такси…” Какво ми оставаше да направя – отидох! Чакаше ме. Масата застлана, сервирани бутилка шампанско, кутия бонбони, сандвичи с хайвер. И – огромна чиния макарони по флотски – любимото му ядене! Седнахме на масата и той се зае да ми разказва за живота си, че живее в безизходица, че е много сам, много работи, а приятелите му са останали в Санкт Петербург.
Успокоих го, обещах му, че ние – библиотекарите – ще го навестяваме, ще му почистваме, ще разхождаме кучето. Кучето му се казваше Гришка – нарекъл го в чест на Распутин, защото го купил в същия ден, когато започнал да пише “Нечиста сила”. В документите така го и записали: “Григорий Ефимович”. Непородист териер, но много ласкав. По онова време, мисля, Гришка спаси живота на Пикул. На Валентин Савич било много трудно след публикуването на “На последната черта” – под това заглавие през 1979 в списание “Наш съвременник” излезе “Нечиста сила”. Заплашвали го по телефона, даже го били – и не веднъж. Обстановката била изключително неприятна.
Говорихме, говорехме. Аз му съчувствах. Но за други чувства не можеше да става и дума. А и не можех да си помисля за това – гледах на него като на звезда. Та нали едва ли не всеки втори читател тогава търсеше в библиотеката книгите на Пикул. Когато каза, че иска да му стана жена, за мен беше като гръм от ясно небе. Изплаших се и замълчах. И мълчах десет минути. И той млъкна – само цигарите прехвърляше от една ръка в друга – пушеше една след друга. Казах му, че трябва да се посъветвам с децата ми – със сина на 14, и с дъщерята на 16 години, че официално не съм разведена с мъжа ми, макар че сме в развод. А Пикул веднага: “Да идем – да попитаме децата!”. Юнгата си е юнга. До края на дните си остана такъв. Но децата нямаха нищо против брака ни. Той ми каза: “Никакви вещи не вземай…” Взех си само томче на Есенин и събраните съчинения на Блок и слязохме до колата… Децата по-късно дойдоха, живяха с нас, докато не пристигна майка ми.
Началото на съвместния ни живот не беше леко. Нямаше период на свикване: ухажване и така нататък, веднага – битът. При това, редом с такъв човек, човек с главна буква.

- Тежък човек ли беше в бита?

- Не. Много сговорчив. Но докато разбереш навиците на човека също е трудно. Когато стигнахме у тях, ми каза: “Хайде сега да се поопознаем отблизо…”. Разбира се, бяхме разговаряли и по-рано, но повече за книги, за политика. Той през цялото време живееше в своите книги, в историята, рядко излизаше на повърхността. Знаеше повече за героите си, отколкото за ежедневието.
Оказа се, че известно време сме живели наблизо: по едно и също време сме живели в Северодвинск, тогавашния Молотовск, после в Питер учих в Института по култура, недалече от неговата 4-а Червеноармейска – там, съвсем близо до дома му, съм празнувала рождения си ден, а в същия ден той се е женил. Животът ни е водил редом, а после ни събра в едно.
Тогава той ми каза, че трябва да забравя за курорти и пътувания зад граница: “Всичко това е забранено. Нужна ми е литературна жена…” Литературната жена е особена професия. Разбирах: ако той гледа през прозореца, не трябва да му преча. Отговорих, че не съм дошла да му преча, а да помагам. И му помагах. Намирах източници, срещах се с редактори и издатели, читатели, които идваха вкъщи (до 10-15 души всяка вечер). Тъй като той работеше през нощта, а през деня спеше – налагаше се и това да правя. Изчитах коректурите. В последно време го боляха очите и сам не можеше да го прави.
Съществува мнението, че писателите много пият. Но той ми каза още в самото начало: “Като млад се увличах от това, но съм изпил своето, а в чуждата чаша не искам да гледам…” Той и глътка алкохол не пиеше.

- Ревнувахте ли го понякога? Беше ли влюбчив човек?

- Не. А за какво да го ревнувам? Когато през цялото време седеше вкъщи и работеше? Отивах на работа, заключвах, идвах – отключвах, даже понякога по негова молба давах дома ни към сигнализацията, за да не му пречи никой, да не го отвлича. Той ми оставяше хиляди бележки, които пишеше през нощта, а аз ги намирах сутрин. По тях може да се напише отделна книга.
Животът с Пикул беше познание на света, на първо място – историята на родната страна. Когато ми каза първата вечер, че ще ми замени целия свят, се усмихнах, не повярвах. Но след известно време разбрах, че с него ми е много по-интересно, отколкото на работа, с други хора или на някакви концерти или кино.
И още когато отидох при него, ми се струваше, че нещо знам – много четях, но се оказа, че знам нищожно малко. Той ми даде много. Четях или разглеждах всички източници, които той изучаваше при работата над новата си книга. Помня, че съставих библиографията на “Фаворитът” – 551 източника! Цяла библиотека!
Бях първия читател, първия редактор и първия критик на Пикул. В неговите книги историята оживяваше… Това, което ми се струваше съмнително, се стараех да проверя. Той даже понякога казваше: “Какво ме шпионираш?” Но беше много благодарен за откритите грешки и неточности. Например за фразата: “Потьомкин гледаше с широко отворени влюбени очи…” Как така очи, когато е имал само едно око?

- Обиждаше ли го това, че у повечето историци съществуваше снизходително отношение към историческата фактура на книгите му?

- Разбира се. Но за всяко събитие съществуват няколко версии. Той възприемаше една, а привържениците на втората и третата можеха да го ругаят. Безразборното очерняне, разбира се, го обиждаше, раняваше. И друго. Той не ползваше източниците от съветско време – въобще. А мемоарите от XVIII век много се различават от това, което пишат за тях съветските историци.
Но и грешки, разбираемо е, се случваха. Не греши онзи, който нищо не върши. Не стига това, ами идваха и да го проверяват – не вярваха, че човек с петокласно образование може така да пише.
Но имаше и такива, които се отнасяха към него много добре. Академик Рибаков веднъж отбеляза, че не е сред поклонниците на Валентин Пикул, но той върши велико дело. Главната му заслуга беше, че той пробуди у хората интерес към историята. Това беше своего рода подвиг: 28 тома исторически произведения за 62 години живот. Този подвиг не беше оценен от властимащите, но беше приет от читателите, а това навярно е най-главното.

- С петербургските му приятели писателите Виктор Курочкин и Виктор Конецки общувахте ли?

- След установяването си в Рига той почти не поддържаше отношения с питерските си приятели. Макар че си пишеха и се обаждаха. Понякога Конецки, когато идваше в Рига, се отбиваше. Но с Конецки те се разделиха поради идейни разногласия… Той започна да критикува Пикул, че има много грешки и така нататък. Но Валентин Савич никога не говореше пред мен лошо за Конецки. Винаги казваше: “Витя Курочкин (известен ленинградски прозаик, фронтовак, автор на повестта “На война като на война”, по която е създаден едноименния филм – Д. К.) е уникален талант, който дори се изразява чрез афоризми. И Конецки е много талантлив, но прекалено саркастичен и язвителен…”
А когато Виктор Викторович в едно от публичните му изказвания, което публикува “Неделя”, се изказа за Пикул рязко: графоман, и прочие, и прочие, Валентин Савич беше много оскърбен. Той се опитваше да намери оправдание за това изказване, даже каза: “Пиян ли е бил, какво ли?” – но така и не намери причини. След това приживе те не се срещнаха. Но на погребението Витя дойде – явно, за да поиска прошка…

- Пътешествахте ли, пътувахте ли някъде заедно?

- Пропътувахме цяла Латвия. Зад граница – не – Валентин Савич не можеше да пътува. Той много искаше след превода на “С перо и шпага” да иде във Франция. Дори курсове по френски завърших, за да му помагам. Но в ОВИР ми казаха, че няма да стане. През 1988 излезе “Трите възрасти на Окини-сан” на японски. Три пъти идва преводачът – Судзукава-сан, кани ни, беше готов всичко да плати. Беше състоятелен човек, съпругата му Наука е една от дъщерите на собственика на концерна “Мицубиши”. Ние се приготвихме, но пак не се получи… Не ни пуснаха.

- Коя от книгите на Пикул Ви е любима?

- Първият роман, който бе написан, след като вече бяхме заедно. След депресията, смъртта на първата си жена, той дълго не работеше. Но много четеше. А аз му носех новите книги. Трябваше да му помогна да влезе в нормално работно състояние. Веднъж му донесох от букинистичната книжарница три книги по история на Япония. Грабна ги и бързо избяга в кабинета си. А след часа-два излезе и каза: “Можеш да ме поздравиш, започнах нов роман – “Гейша”. Така първоначално се казваше романът “Трите възрасти на Окини-сан”.
Вероятно на третата нощ се събудих и чувам: в кабинета разговарят няколко души, тоест говори Пикул, но с различни гласове! Погледнах в коридора, а там има огледало и се вижда какво става в кабинета. Той скача, отдава на някого чест, хока някого. И разбрах, че виждам глава от още ненаписана от Пикул книга.
По-късно ми каза: “Тося, само не ме считай за луд. Когато пиша, се увличам. За да стане добре всяка фраза, всеки диалог, аз ги изигравам – по роли, както в театъра…”
Втори любим негов роман ми е “Фаворит”. Той изискваше голям труд. Романът беше много голям и трябваше да се съкращава. Наложи се при подготовката на ръкописа за печат да прочета “Фаворитът” четири пъти.
Той живееше живота на героите си. Може би и затова си отиде така рано. Когато пишеше “Каторга”, се събудих от страшен вик и вой. По това време той убивал един от героите си – Иван Кутерма. Отидох в кабинета: седи – плаче. И толкова мъчно ми стана за него… Същото беше и когато умираше Потьомкин. За Екатерина не плака, а за Потьомкин – да.

- Ако говорим за творческото наследство на Пикул, за какво Ви боли най-много?

- Той събра огромна колекция от руски портрети – 50-70 000, никой не ги е броил. Гравюри, илюстрации, даже шаржове. Казваше: “Как ще пиша за героя си, ако не съм го виждал?” Мечтата ми е да се публикува каталог на тази колекция. Заедно с този, съставен от Пикул. Там има информация за автора и героя, какво представлява портретът – техника и така нататък, откъде го е взел и други данни. Получили са се своего рода биографии на портретите.
Най-голяма загриженост за наследството на Пикул проявява Общоруското движение за поддръжка на флота, ръководено от Михаил Ненашев. Те ежегодно заедно с адмирал Касатонов идват в Рига, винаги посещават гроба на писателя.
На гробището, където е погребан, има стена – върху нея са имената на известните хора, намерили тук покой. И там името на Пикул липсва. Не го считат знаменит човек латишките власти. Само със старанията на Движението за поддръжка на флота успяхме да поправим тази несправедливост.
През март тази година Ненашев отбеляза: “Разхождах се в Рига и видях улица “Джохар Дудаев”. А защо няма улица “Пикул”? Сега вече се състоя заседание на комисията по топонимика, която прие решение да нарече една от новите улици на името на писателя. Аз постоянно чувствам подкрепата на Движението, особено на Михаил Петрович Ненашев. Постоянно общуваме с него. Сега са започнали подготовката за празнуването на 80-годишнината на Валентин Пикул. Във всички региони, където има отделения на Движението, е набелязано събитие, свързано с тази дата. Освен това, в Белорусия, Украйна, Киргизия и Казахстан.
Сега откриха мемориална плоча в Североморск.

- Валентин Савич спомняше ли си често Севера?

- Той обичаше Севера и даже се канеше да живее тук. До последните си дни. Защо? Тук беше воювал, местата му бяха познати. Казваше: “Да идем, там хората са добри и природата е забележителна. Какво е Рига – само една киша… Да идем – в Мурманск, в Таймир, само да е на Север”. – “А как ще живееш без картотеката си, без колекцията от картини, без библиотеката?” Отговаряше: “Да, навярно си права…” Никой от съвременните руски писатели не е писал толкова много за Колския Север – действието на три от книгите му: “Океански патрул”, “От безизходица”, “Реквием за кервана PQ17″, се развива в Мурманск. Той мечтаеше да се върне тук. Считаше, че именно Северът му е дал правилен фарватер в живота. Ако не е била школата на войната, която той прекарва на Соловки и тук, той не би станал писател.

* * *

Половината от успеха на писателя зависи от това каква жена има. Честно съзнавам, че не съм железен, че при мен, както и при всички, се появяват умора, разочарование… Да се измъкна от тези кризи ми помага жена ми Антонина и съм й благодарен.
Освен това, тя е добър помощник. Първа чете ръкописа и, ако прави забележки, се съгласявам с нея, защото е проучила и познава материала. Споделям с нея плановете за работата ми, и какво и как ми предстои да пиша. С това тя не винаги се съгласява…

Валентин Пикул

Разговорът води Дмитрий Коржов


“Мурманский вестник”, 13.12.2007