ВАЛЕНТИН ПИКУЛ: СЧИТАМ СЕБЕ СИ ЗА ПАТРИОТ

превод: Георги Ангелов

Из диалог между писателя Валентин Пикул и критика Сергей Журавльов

Валентин Пикул: – «Да окаляме и да оплюем» – това е главният принцип на екстремистите от «жълтата» преса. И аз изпитах въздействието му с пълна сила. И до сега си спомням за онова време и потръпвам. А всичко започна с това, че в един от вестниците, струва ми се, в «Правда», разказах за творческите си планове, споменах и за работата си над «Нечиста сила». И тутакси мои «доброжелатели», кой с намеци, кой пряко, започнаха настоятелно да ме «съветват» да прекъсна работата си над романа или най-малкото да не засягам темата «Распутин и евреите». Посипаха се писма с преки заплахи.
Всичко това много ме изненада, но продължих да работя и все пак завърших романа. Но веднага след като се появиха първите броеве на «Наш съвременник» с «Распутин» (първоначалното заглавие на “Нечиста сила” – бел. прев.), почувствах колосален натиск.
Започнаха да звънят партийни дейци от всички рангове. Не вдигах слушалката, отговаряше жена ми. Много характерни бяха думите на бившия секретар на ЦК Зимин, който й заявил: «Предайте на Вашия съпруг, че той постави всички ни в екстремална ситуация».
Мръсните писма и телефонните позвънявания със заплахи станаха ежедневни. Наричаха ме помощник на Малюта Скуратов, съучастник на Химлер, руски фашист и, разбира се, антисемит. Около дома ми постоянно и демонстративно се навъртаха подозрителни личности.

Сергей Журавльов: – Не се ли страхувахте да излезете на разходка?

– Не. Първо, не съм фаталист. Харесвам разпространения на Изток израз «късмет» – съдба, второ, за мен, преминал войната, е просто оскърбително да се страхувам от тези нищожества. Но наистина, след като върху мен се нахвърлиха на улицата и започнаха в прекия смисъл да ми нанасят побой, ме взе под своя охрана флотът. Заминах на остров Були и продължих да работя там. А жена ми така и почина, обсипана със заплахи. Върху мен бе сложен печатът на проклятието…

– Валентин Савич, днес вече едва ли някой ще се осмели да спори, че руската дореволюционна история беше зачеркната, или, което е още по-лошо, изопачена. В какво, според Вас, е причината за такова отношение към нея?

– Никое дърво не расте без корени. И колкото са по-дълбоки корените, е по-силно дървото. А Русия винаги е имала много врагове. Завоевателите от всички времена са разбирали значението на историческата памет за народа. През 17 век манджурската династия Цин нахлува в Китай и сваля китайската династия Мин. На китайците било заповядано да отчитат времето от годината, когато се покорили на династията на манджурците, които ясно осъзнавали: трябва да се отсекат хранителните корени – и дървото ще изсъхне!
Нещо подобно се случи и в 20-те години на нашия век, когато върху руската история беше сложен траур. Историята бе заменена или с история на развитието на обществените формации, или с история на революционните движения, или с история на класовата борба. И това положение продължи много дълго. Вместо история ни даваха някакви пресявани неща, кюспе вместо хляб. Продължават да ни пробутват това кюспе и днес. Особено в училище. Защо историята на Месопотамия или Древен Рим у нас се поднася много по-широко и ярко, отколкото историята на Отечеството ни?

– В последните години започнаха да се появяват материали за масонството. Те все още не са много, а и си пробиват път с огромен труд, но брожението в умовете, което създават, е силно. При това масонството се разглежда съвсем не еднозначно – и като черна световна сила, и като явление едва ли не прогресивно. Какво ще кажете по този повод?

– Не съм специалист по проблема, макар че съм запознат с книгите на големия белоруски изследовател на масонството Бегун, с работите на чужди автори.
Главната цел на масоните е завоюването на целия свят. Болшинството от масонските символи и ритуали са взети от юдаизма. Разсъжденията на масоните за свободата, равенството, братството са словесни украшения, предназначени да замаскират истинските им цели.
И ако някой говори за прогресивността на масонството, или лъже, или много силно се заблуждава. Ето един пример от историята. Във всички училищни христоматии се говори за Н. И. Новиков като за просветител и борец срещу самодържавния гнет. За което и бил преследван от Екатерина II. Но почти никой не знае, че Новиков е бил известен руски масон. И затова по време на руско-шведската война, подчинявайки се на заповедта на ложата, в която членувал и която се намирала в Швеция, той събирал от руските масони пари и ги изпращал на гросмайстора на ложата. Т.е. за войната срещу Русия. Представете си ситуация: 1941 година, немците се стремят към Москва (именно такава била ситуацията през 18 век, когато в Петербург се пръскали стъклата от залповете на шведските кораби), а някакъв известен съветски писател взема пари от спестовните книжки и ги изпраща на Хитлер. Какво биха направили тогава с него?
Отрицанието на любовта към Родината, историческата памет, разрушението на семейството, националното и патриотичното чувство са едни от основните задачи на съвременните масони. Без това е невъзможно достигането на главната им цел – завоюването на световно господство.

– Валентин Савич, Вашите читатели справедливо Ви считат за писател с ярко изразено патриотично начало. Някога Карамзин писа, че «патриотизмът е любов към благото и славата на отечеството и желание да се действа за тях във всяко отношение…». А после добавя, че ние, руснаците сме «излишно смирени в мислите си за своето народно достойнство. Който сам себе си не уважава, несъмнено няма да бъде уважаван и от другите», и че «руснакът трябва да знае своята цена…». Карамзин завършва мисълта си категорично: «славата би била люлка на руския народ, а победата – негово битие».
Мисля, че стремежът да се възроди чрез примери от миналото нашето национално достойнство ще ни помогне да научим «своята цена». Да вдъхне вяра в победата – ето главната идея на Вашето творчество. В това, според мен, се крие и основната причина за феноменалния успех на произведенията Ви, както впрочем, и яростното им отрицание.

– Считам себе си за патриот и не се боя да говоря за това. За огромно съжаление, днес и в живота, и в литературата хората започнаха някак сдържано да изразяват чувствата си към Родината. И се страхувам дали зад това не стои някакво равнодушие? Понякога мои другари писатели ми казват направо: «Защо ти е да пишеш така открито за патриотизма? Твоите герои постоянно казват, че обичат Родината. Така в литературата сега не е прието». А какво, питам, ви притеснява? Между другото, прочетох огромен брой дневници, мемоари, спомени. И ето кое е характерно: през всички тези човешки документи като червена нишка преминава патриотичното чувство. Неизвестни поручици, дребни чиновници, граждани, селяни, именити аристократи не са се срамували открито да признават любовта си към Отечеството.
Мисля, че нашето изкуство трябва да говори за любовта към Родината с цял глас. Особено днес, когато са деформирани и продължават да се деформират много духовни ценности. Народът трябва да се учи на добър пример.

– Валентин Савич, в произведенията си Вие показвате ролята на руския народ в историята на страната ни, в историята на Европа и на целия свят. Каква Ви изглежда тя днес?

– Историята на нашия народ е богата с примери на героизъм, при това в критични ситуации. Алексей Толстой много точно е отбелязал, че, даже ако една околия от нас остане, оттам ще тръгне Руската земя. А «железният канцлер» Бисмарк говорел за непобедимостта на Русия, която се гради върху милиони руснаци.
Екатерина II, бидейки немкиня, но далновидна и умна жена, наричала Русия Вселена и направо заявявала, че ако тя е велика, това е благодарение на руския народ.
В продължение на много векове руският народ бил циментиращата сила, която съединявала братското приятелство между народите в многонационалната ни страна. Той бил в буквалния смисъл по-голям брат в многонационалното ни семейство.
Днес положението на руския народ е кризисно. Боя се, че той е на края на своето съществуване.
За да оцелее и да съхрани себе си, преди всичко му е нужно да осъзнае това положение, да събере всички свои сили – физически и духовни, да се консолидира и да се бори. И да си спомним още веднъж Карамзин – да уважаваме себе си и да не бъдем «излишно смирени в мислите си за своето достойнство като народ».*


* Целият разговор е публикуван в списание «Наш съвременник» (№2 за 1989 г.).