Любка Захариева

Теодоси Антонов е роден в Михайловград /1943/, днес Монтана. Завършва Художествената гимназия /1963/ и Художествената академия /1971/ в София. Негови творби са купени от Националната художествена галерия София /1986/, от Музея за чуждестранно изкуство „Ал. С. Пушкин” Москва /1990/, от Британския музей Лондон /1992/. Автор е на герба на град Монтана, на множество паметници и паметни знаци в родния си град. От 1982 г. до 2010 г. е директор на галерия „Кирил Петров”.

Но въпреки че е овладял майсторството във визуалните изкуства и е получил признание, „у него сякаш бушуват стихии, които търсят други простори”, както много точно забелязва изкуствоведката Ружа Маринска. Впрочем това е така още в студентските му години - учейки „Живопис”, той „нелегално” /както сам казва/ намира начин и време да посещава и уроците по „Скулптура”. Но в един момент, много по-късно, си казва: „С визуалните изкуства не може да се каже всичко”. И „открива себе си в пространството на Словото” /Ружа Маринска/. Днес е автор на десетина книги с поезия и проза. „Толкова някога и след това” е поредната му книга, която вече има невероятен успех сред своите първи читатели. Участва в списването на ежегодния Алманах за литература, изкуство и култура „Огоста”. Член е на три творчески съюза - на СБХ, на СБЖ и на СБП.

Странник и чудак, той въпреки професионалните успехи и признанието, не напуска родното място и това, както е видно, не му пречи да се осъществява успешно и забележително.

ЕДИН НЕОБУЗДАН ШЕГОУБИЕЦ

В ПЛЕН НА ЧУВСТВОТО ЗА ИСТОРИЧНОСТ

„Толкова някога и след това”

Теодоси Антонов

Издателство „Български писател” София 2021 г.

Има и други пишещи художници, но прозата на Теодоси Антонов наистина е нещо особено. Особена магичност има словото му. Някогашният забавен и неудържим присмехулник сега е сериозен и сладкодумен, остроумен разказвач с вродено заразително, неподправено чувство за хумор, ирония и самоирония. Последното, знаем, е неподражаемо - или го имаш, или не. А Антонов го има в изобилие. Това прави книгата му освен естетическа наслада, но и невероятно свежо, увличащо четиво, удоволствие и забава. И още нещо, също непостижимо за скромния талант - чрез смешното да поставиш големи и сложни проблеми, сериозния размисъл и разсъждение. Ето и това прави Теодоси Антонов в новата си книга.

Преди да кажа каквото и да е по-конкретно за „Толкова някога и след това”, искам да отбележа най-главното, за което тази книга е свидетелство. Теодоси Антонов е не просто сериозен, но и „чудесен разказвач - самобитен, цветен и самороден”. Това, в кавичките, са негови думи за сладкодумството на колегата му Сули Сеферов, но аз без колебание го отнасям до самия Антонов в новата му книга. Ще откриете школовката му  у поп Минчо Кънчев и у Захари Стоянов, у Паустовски и у Еренбург, за която сам писателят разказва. Той владее магията на разказваческото изкуство до съвършенство, богатството и обратите на българското художествено слово, виталността му, неговата „изразитост жива”. Спецификата на тази книга е и в разказваческия маниер на писателя. Антонов непрекъснато има пред себе си читателя/читателите, те са негови събеседници. С тях споделя колебанията, притесненията си около книгата, дори много лични проблеми и терзания. И това е част от чара на повествованието. Като добавя и още една негова характеристика - несъмнена във всичко искреност.

„Представяте ли си, 25-годишен осъзнах как това чудо, литературата, било много сериозно изкуство… Как осъзнах, че между кориците на книгите стои, къде повече, кога по-малко изкуство. При мен стана съвсем случайно.

Купувах си повечето от книгите, като ги избирах по вида на кориците. Ако ми хареса професионално оформената корица и - хайде, купувам книгата. И я зачитам. Без оглед на писателя.

Така веднъж дълго избирах корица и тъй като тогава имах малко пари, викам си: „Ще си купя малка и евтина книжка, но по традиция - с хубава корица”. Обикалях дълго софийските книжарници и някъде на някаква занемарена витрина съзирам корица на Любен Зидаров на една съвсем джобен формат книжка. Веднага познах художника; никога не мога да го сбъркам, смешно е да си го помисля. А на корицата първо прочетох дългото заглавие, което днес не си спомням с точност: „Животът и приключенията на Шарл Лонсевил” мисля, че беше. А авторът - непознато име: Константин Паустовски. Годината е 1968-а пролетта. Или есента. И си я купих.

И още привечер на същия ден зачетох книгата. И не я оставих, докато не изчетох стотината или повече страници… Но не толкова заради съдържанието ме увлече книгата. Да, сигурно и за това, но главното бе начинът, по който този писател подреждаше словото си, богатството на изразните средства, задъханият ритъм.. Може да не съм  убедителен, но този автор ме потресе! И аз, както вече споменах, най-после осъзнах, че това - книгите, литературата, не са само за забавление и отмора, а - „Абе, то литературата си е най-чиста проба изкуство, че и повече!”. Ето така аз си го казах ненавършил 25 години. Дааа, сигурно съм закъснял с констатацията си. Но както казваме за едни неща: „По-добре късно, отколкото никога”.

Теодоси Антонов се чувства Пазител на паметта за Рисувалното училище и Художествената академия, за живота в двете общежития. Затова съхранява десетки, та и стотици случки и образите на повече от сто и петдесет персонажи, за които разказва в „Толкова някога и след това”. Забележете - той няма никакви записки от през годините, всичко е в паметта му! Защото за него всичко е било изключително важно. Търси отговор защо - сантимента, носталгията? И стига до най-същественото. А то е чувството за историчност! С недоумение се пита как то отсъства у хората, у съвременниците му? /Самият той всяка година ходи по един-два пъти до Академията в София и „Московска” 13,  на 8-10 години - до казармата си над Смолян - „като на поклонение”, „като на хаджилък”/. И какво би станало с човека и обществото без него - чувството за историчност? - пита се Антонов…

И си мисля:”Ако беше останала здрава старата сграда на Художествената гимназия, щях ли, щяхме ли това ние, бившите ученици да се завръщаме към нея така често в спомените си”. Ами Общежитието на „Московска”. Да, то съществува като сграден фонд, но входът му, задният вход, той за нас си остана легендарен, или главен вход за тази също знакова за нас институция. Той, входът, отдавана е затиснат и зазидан с някакви високоцолови тръбни инсталации. Там сега е свърталище, убеден съм, на голи охльови, плъхове, бездомни любовни двойки и гладни котки. И само десет метра делят тази пустош от още по-легендарното стълбище, което се спуща към уличката „Будапеща” за „Дондуков”…

Чрез  темата на книгата неизбежно се явява за коментар и описание нейният фон -  времето, „Соца” и „Демокрацията”, „Промяната”. Така възниква и големият му авторски проблем - да пише, да разказва, без да политизира. Много трудно, нали? Но аз мисля, че Антонов постига това, да кажем, на 90%. А темата на книгата си защитава главно с три аргумента: прекрасните - не, легендарните преподаватели като любимецът на всички Любен Белмустаков и възпитателя Иван Йосифов, които им внушават за цял живот да се чувстват като хора с мисия - второто, и третото - „във въздуха тогава трептяха думите „изкуство и култура”, което днес е „само мил спомен”.

Калейдоскоп от разказани случки и пресъздадени герои, които сътворяват съвсем жива и незабравима картината на пребиваването в Рисувалното училище, Общежитието му и в Художествената академия. Да, главни герои са съучениците и състудентите му, преподавателите и възпитателите. Но никой не е забравен - от прислужниците, та до моделите. Аз наистина се възхищавам и учудвам как е могъл да постигне това Теодоси Антонов! И както трябва вече да е ясно - не отегчително и скучновато, а увлекателно и забавно. Една магично обсебваща книга с искреността и толкова неординерния талант на писателя.

Може би тук трябва да кажа за едно съмнение на писателя. Теодоси Антонов се пита дали книгата му „Толкова някога и след това” е художествена литература. И си казва, че по-сигурно е документалистика. Но аз ще добавя, че ако е документалистика, то е художествена документалистика. Няма да се опитвам точно да назовавам жанра, защото приемам твърдението, че за истинския творец е по-важно не да се съобразява с даден жанр, а да накара жанровете да се съобразяват с онова значително, което той има да каже /Ефрем Каранфилов/. Но…за съмнението на Антонов дали книгата му е художествена. Отворете я и прочетете само онзи вечерен софийски пейзаж, съвсем в началото на повествованието, някъде към страница 20, който разказва как първокурсникът Теодоси се прибира в Общежитието; или другия, за вечерите в Рилския манастир, където учениците от Художествената гимназия са на практика; или пък третия от Родопите, като спомен от казармата, с лилавите свещици на минзухарите на фона на излиняващите от предпролетното слънце бели преспи сняг. Има и още много други  такива природни картини и пейзажи, където поетичното вглеждане в природата ги прави незабравими. 

„Вечер е, връщаме се от всички посоки на София. Аз обичам да се изкачвам по стръмното стълбище. По-рядко минавах откъм „Московски”.

Още от „Дондуков се чуват разсвирванията или изпълненията  на съквартирантите музиканти. Светлините на прозорците на тъмно кафявия силует на Общежитието греят обнадеждаващо. Знам, стаята е топла и през зимата…

Между клоните на акациите намигат подранили звезди. По покрива на Общежитието подскачат, прегрупирайки се, някакви птици, неразличими в тъмното.После всичко замръзва като на снимка. Остават само вечерният тромпет на Трифон, валдхорната на Здравко, виолончелото на казанлъченина Атанас или на Юлиан от Плевен. И мрачните излияния на контрабаса на Иво… А от един отворен прозорец на „Московска” закачливият тенор на Борис Ничев се лееше чак до булевард „Руски”…

Надпреварвахме се да рисуваме това забележително място… В пейзажа на Лика Янко дишаше полъхът на топлата ноемврийска есен, трептеше и полъхът на новата българска живопис…

Колко ясно са останали в съзнанието ми вечерите в Рилския манастир!…

Сумракът, син и прозрачен, поглъщаше вече огромния каменен масив на манастира със стотиците му арки, с Хрельовата кула и Черквата, като само тук-там оставаха да светлеят прозорчетата на обитаваните стаи. Отляво клокочеше и бучеше Ришлската река; над нея нощта поглъщаше оранжевите от есента корони на буките и тъмнозелените, почти черни върхари на вековните борове. Току под дънерите им по успоредната на реката теснолинейна линия ще изсвири последното пристигащо влакче. А ние, учениците, на групички сме насядали още по светло на поляните над манастира… Чуваше се тих китарен звън, някои от групичките припяваха тихо; откъм други се долавяше весело бърборене…

Какъв ли помощник-овчар щях да бъда след уволнението, ако не бях влязъл в Академията. Сигурно някъде там край Левочево, при лилавите минзухари, щях да паса овцете между снежните преспи под „Невестата”… И как да забравя: една вечер късно два-три взвода се напъхахме в някакъв сеновал над село Левочево след пет денонощия поход. Беше първата спокойна нощ - спане на корем, както би могло да се перифразира.

А сутринта като пекнало онова ми ти предпролетно слънце! А между залинелите преспи лилавеят стотици хиляди минзухарови свещи. Представяте ли си?…”

Има и още много други  такива природни картини и пейзажи, където поетичното вглеждане в природата ги прави незабравими.

Очевидно е, че повествованието изобилства - не, а е наситено с художествени детайли: каскади от изобразителни и изразителни епитети, сравнения, метафори, олицетворения, зрителни и слухови картини, зарисовки на образи като портрет или психологическо състояние,  Какви са споменатите горе и следващите текстове, ако не откъси от художествена литература?

Да, тук трябва да добавя и някои от зарисовките на герои: например Теодоси, автор и герой на книгата, в първия учебен ден - „Усещах собствената си плахост, неадекватни движения и обърканост. Объркаността на мятаща се птица, заседнала по влудяваща случайност в лисича хралупа”; „Наско - този палавник; беше малък, недорасъл, но пъргав като невестулка, с огромно чувство за хумор, със завидни познания по опера и класическа музика…; Томата е един разнопосочен и сложен човек… Като сега го помня с ученическата чанта, огромна, чак се влачи по земята, а той висок, ала кльощав. И бърза на стотина метра пред нас…; и „вечният студент” Димитър Казаков - Нерон: “спира ни един пъргав, къдрав момък, по-голям от нас, и с надменен глас и сърдита физиономия задава въпрос”; “възпитателката, другарката Йотова, вълчицата на Общежитието; И колективният портрет, който прелива в образа на „човека-смях” - Чапкъна: „Така, както бяхме маниакално съсредоточени с любимите си занимания по линия на изкуството, ние в даден момент като под команда ставахме други. Хвърляхме се във веселието и игрите, в крясъците, смехориите и небивалиците. Понякога поводът беше незначителен, за да пламне искрата на необузданите веселия и непристойните сцени… Потърпевщ от тези преживявания бе най-често Чапкъна. Така, както си рисува, вглъбен и коленичил в леглото с втора четка или молив в устата, и някой /в повечето случаи Гаделев или  Милко Милев, и двамата от Първомай/ каже нещо много смешно, Чапкъна захвърля всичко. В зависимост от степента на смехорията той или ще престане да се смее чак след пет-десет минути, или ще продължи смеха с широко отворена уста и високо вдигната глава докато посинее и някой започне да го блъска в гърба или да го спасява с плискане на кофа с вода…”. Този фрагмент е повече от страница в книгата, но ще го прекъснем тук.

Успехът на „Толкова някога и след това”, както вече стана дума, в голяма степен се дължи и на усета на Теодоси Антонов за хумористичното в ситуацията и характера. И увличащото му чувство за смешното, заедно с таланта да го предаде със словото. И това не е самоцелно, то органично е свързано с темата на книгата и художествената задача на писателя: Та ние бяхме все още деца; Наско Настев беше само на 13; животът ни в Общежитието бе едно непрекъснато веселие и смях - пише Антонов.

Трудно е да се каже кой откъс/фрагмент е най-подходящ за цитиране - всичките няколко десетки, а може би стотина, все биха били подходящи. Нека вземем един от няколкото все еднакво цветисти, свързани с любимия приятел и колега Георги Чапкънов - Чапкъна, „човека-смях”, както го нарича Теодоси:

Тези дни се чухме с Наско Настев - Кобния. Похвалих му се боязливо, че отдавна съм започнал книгата и даже съм стигнал едва ли не средата.

Абе, знаеш ли - закахъри се той - тези дни се сетих за някои весели истории, станали между нас с Чапкъна, но оказа се, че ме заварваш неподготвен.

Отатък слушалката се замълча.

Впрочем, сетих се за един случай - наруши мълчанието моят съученик. И преди да ми е казал нещо, започна да се смее. После продължи: Чапкънов, както си рисуваше веднъж като ученик, бяхме с него някъде на пейка, току изтърси: Знаеш ли, Кобен, аз с това смешно фамилно име - Чапкънов, трудно ще стана един ден голям човек. Или, недай боже, още по-голям началник.

И загрижен за бъдещето си, пусна дебела въздишка.

Аз се чудех - продължи Наско, - не бях плакал от малък, но смехът ме напушваше до пръсване, а това изказване бе и за плач, и за смях. - споделяше Наско. Помълчахме двамата тогава с Чапкъна и таман взех да забравям, той едва ли не отсече: Ех, Кобен, например - най-тъжното е, че с тази грозна фамилия аз никога не мога да стана… министър-председател. Какво ще кажеш, а? И докато изкаже последната фраза, избухнахме в дълъг и нестихващ смях…

Това не е краят и на този фрагмент, но аз тук ще го прекъсна и финалът оставям на вас.

Маститият преподавател в Академията Богомил Райнов, чиито лекции са „творение на висшия пилотаж”, описан живописно от Теодоси Антонов, някога на изпита по Естетика му поставя двойка. Но ако можеше днес да прочете новата книга на своя някогашен неуверен, изпаднал в предизпитен стрес студент, навярно би му признал успешното овладяване на естетическата категория „Смешното”.

Чрез смешното и сериозното портретуване, понякога разгърнато, в многократни епизоди, понякога само в няколко ярки щрихи оживяват чрез Словото образите на много известни и по-малко популярни художници, „върху голяма част от тях се крепеше националната ни живопис, графика и скулптура десетилетия” /Т. Антонов/: Иван Димов, Тома Върбанов, Георги Чапкънов, Димитър Казаков - Нерон, Сули Сеферов, Милена Йоич, Богомил Николов, Иван Нинов, Михалис Гарудис, Маргарит Цанев - Марго, Стоян Куюмджиев, Йордан Спиров, Николина Канарова, Николай Майсторов, Лика Янко, Ненчо Русев, Георги Трифонов… Няма как да съм изчерпателна. И да не се търси някаква смислова градация на споменатите имена. Искам само още веднъж да подчертая, че завидно е майсторството на Теодоси Антонов да представи живи и запомнящи се толкова неповторими и индивидуално обагрени образи, човешката и творческата неповторимост на толкова художници. Плътни и убедителни като Иван Димов, Светлин Русев и Богомил Райнов; живописни и колоритни като Георги Чапкънов - Чапкъна, Димитър Казаков - Нерон, Наско Настев - Кобния, Огнян Христов - Зайо; чрез изненадващ и запомнящ се щрих като Теофан Сокеров /”той до такава степен беше виртуоз, че започваше понякога етюда си по рисуване в Академията от ухото на голия модел и постепенно навлизаше с молива във фигурата, като завършваше последния си щрих с малкия пръст на стъпалото“/; чрез възхищението и преклонението - незабравимия възпитател Иван Йосифов /”той бе цяла школа за друг вид образование”; “беше нашият баща”/; „легендарния” преподавател по история на изкуството Любен Белмустаков  /„разговаряше с всеки божи човек на Вие, дори с клошарите, ако ги имаше тогава…; „В часовете на Белмустаков изкуството блестеше пред нас  с такова великолепие и дълбочина!…, Предизвикваше възторг широтата и диапазона на човешкия му ум…”.

Значимостта на книгата „Толкова някога и след това” произтича и от една друга нейна характеристика, за която, можем да кажем, заявява още заглавието й. Това е твърде мащабната картина на българското време от един твърде голям и сложен период - шейсет години и малко повече дори, от 1957-59 година до днес; 30 години за времето на „Соца” и също 30 за времето на „Демокрацията”. Нямало е как Теодоси Антонов да  го избегне, колкото и да му се е искало, защото това време е фонът, на който се формират и израстват неговите герои; да не говорим,че той не може да сдържи някои от оценките си за тези два периода, колкото и да иска да не е политически обременено повествованието му. Една трудна за обективна интерпретация тема, аз не знам друг да се е докосвал до нея, както го прави Теодоси Антонов. Със стремеж за обективност и безпристрастност.

Както вече казах, отдало му се е, според мен, на 90 процента. Защото тези две български времена са доста различни, едва ли не напълно противоположни и антагонистични. Това се долавя още при първото докосване до тях, съвсем в началото на книгата, страница 5: „И мислил ли е някой от нас тогава, че днес ще се иска смелост за живота, който сме си избрали преди шейсет и повече години?… И вече навлязъл в повествованието си: „Във въздуха на държавата ни тогава, пък и в следващите няколко десетилетия, трептяха думите „изкуство” и „култура”. Този вид държавна политика сега е само един мил спомен. Това сигурно ще го повтарям често. Не, просто ще го натрапвам до болка…”.

А на мен ми се струва, че на Теодоси Антонов му се е получил един парадокс - заради стремежа към обективност и избягване на политическа пристрастност. Той симпатизира на „Демокрацията”, но тя е изобразена много по-неубедително и непълно; има за нея и една недоизказаност. Много по-плътна и убедителна е картината на „Соца” /1959-1989/; това се отнася с най-голяма сила за панорамата на културния живот, чието художествено възкресяване е едно от най-големите достойнства на книгата и което заслужава дори специален коментар.

Защо ли спомените са ми по-скъпи от настоящето… Не мога да отговоря. Защото аз живея с миналото, дами и господа… Писал съм и за мръсната дума „демокрация” в действие. А за бъдещето никога не пиша, защото то е далечно и неясно. За него се лъже най-лесно. По-лесно се лъже дори отколкото за миналото…

Аз въобще не живея с настоящето, което не ми импонира. Не мисля за бъдещето, защото бъдещето е далече. И е неясно… Аз живея с миналото, господа. Иначе щях ли да се хвана с една такава трудна и забравена от мнозина колеги тема като творческия прощъпалник на нашето поколение, че и след това.Всеки през годините се бe юрнал стремглаво в надпреварата и се бе обрекъл в изяви с творчески и финансов привкус, каквито предлагаше социалистическия златен век на Людмила Живкова. Не, не се увличам и не лъжа. Колегите ще ме подкрепят, че е така. И всички бяхме доволни. Много колеги създадоха великолепни творби. Замогнах и аз. Това наистина бе Златен век!

Така че аз не съм виновен за това, дето живея с миналото…

…Как така? И защо художникът бе по-добре сложен при социализма?? По-уважаван. С по-голямо самочувствие. Дори му сторваха път най-често, образно казано. С него дори се съобразяваше едва ли не властта… Та властта понякога дори тичаше след художника, той, според мен, минаваше за по-напредничавия и по-мислещия нашироко и надълбоко. Да, има културен живот сега, мама му стара, но защо не е, някак, същото за твореца… А той наистина беше човек със самочувствие. Това често споменаваше моя земляк, скулпторът Георги Апостолов. Болееше… А под „художник” аз разбирам още поета, писателя и драматурга, композитора и режисьора, актьора…

…Сега датата на Октомврийската революция минава за мръсна дума или число. Но от Иван-Димовия плакат с изобразен в цял ръст триметров червеноармеец с пословичната островърха шапка и дългия до земята шинел, от монументалното му излъчване и майсторлък, от смелите му деформации ме побиват тръпки и до днес…

Сега, много години след нарисуваните портрети на Тома Трифонов, стоейки отново на същия ъгъл, без мъгла, но с Демокрация, съзрях как не далеч от мен, ровейки в боклукчийските кофи, се целуваха момче и момиче. Какво от това, че бяха цигани…

Днес из въздуха не витае така думата „култура”, както това се случваше в годините на „гнилия социализъм”. Сега културата не е приоритет, а много други неща… Да, прави се култура /и това съм отчитал /, но нейният производител най-често гладува… И не само той… С 10 лева към 1958 година един ученик можеше да живее една седмица, пък и повече… С три лева в ония години можеше да ядеш и пиеш на корем цял ден… С 20 лева тогава можеше да се живее царски доста време…

Съзнателно се заклех да не вкарвам политика в тази книга. Само че вече на няколко пъти нарушавам обещанието…

На темата - за двата периода, са отделени достатъчно страници и текст, има много силни картини и разсъждения. Но аз ще се огранича само с казаното до тук, по същата причина - да не бъда обвинена в политическа пристрастност.

„Толкова някога и след това” на Теодоси Антонов е една надежда за излизането на съвременната българска литература и на художествено-творческата ни интелигенция от блатото на конформизма. Завръщане при божествената им мисия. А след тази книга, без чувството за мисия, на Антонов ще му бъде много трудно да продължи напред и нагоре.

…„Никой не знае кога ще създаде голямата си творба” /Т. Антонов/. Никой не знае и кога ще напише голямата си книга…