ТЕЛЕФОН
превод: Надя Попова
ТЕЛЕФОН
В памет на Римма Казакова
Телефонът е включен, а ти си умряла;
в дрехата ти вибрира, звъни до пръсване
толкова настойчиво, че настръхвам цяла:
някой нещо в небето ще размести, с пръсти
ще шракне, превърнал мъглата в тяло,
в твоя глас: „Няма достъп до абоната”…
И смъртта си има своите фалове,
макар че, впрочем, ми е позната
тази щедрост на жеста, това ехо летейско,
тази връзка с отвъдното по ръба на риска,
не мълчи, обади се, най ни пречи житейското,
аз съм още по-луда, отколкото исках;
говори! - още не е фатално късно,
пак сме заедно въпреки всичко, свободни…
С твоя глас край лицето ми шепне въздухът.
И повива небето с очи избодени.
***
Отпива пепепрудата роса.
Дъх притаил - да улови момента -
китаец с четчица по пергамента
рисува я: крилце сред небеса.
Отпива тя не благостен нектар,
а както бог на покрива резбован -
дъждовни капки с топъл вкус съдбовен…
Водата се превръща в пара, в дар
и гъделичка облаците, бог се смее.
Море светлее редом до река…
Тъй в съдовете нечия ръка
целебна влага щедро ще налее.
Издул платното, вятърът суши
коприната и трепкат в маранята
и пеперудата, притворила крилата,
и малкият китаец, свел очи.
Додето към дланта му тя лети,
седи той неподвижно по принуда,
но трае глътката на пепепруда -
дори и жадна - миг. Или почти.
И вкаменяваме се в този миг фатален.
Така от памтивека е било.
На заден план класическият залез
пламти до пеперудено крило.
