АВТОЕПИТАФИЯ
превод: Татяна Любенова
АВТОЕПИТАФИЯ
Разберете, даже във самия край,
на гранитна или мраморна стена,
че роден съм на лице с усмивка аз,
вероятно ще си ида без тъга.
Ще умра, навярно, без тъга,
в лабиринтите на тези редове,
че роден съм с музика в душа
и не мога да не пея със сърце…
——————————
ЕПИЗОД
Отдавна, вече не помня къде -
насън или наяве,
потъвам… И ме спасяват тез -
които не съм позовавал;
подсмихващите се след мен,
злословещите зад гърба ми,
над всичките си победи, те
победа над мене поставили.
Спасяваха ме онези, които
в тежък час бяха на път,
но до мен стояха открито,
когато отивах на смърт.
И чийто гняв - знак съдбовен,
сложи точката на войната.
Потъвам аз, тълпата се смее,
ала нейна е вината.
Страхът кратък е, по е тежка
натрапчивата ми мисъл -
къде са тези, до вчера дето
се клеха, че са истински;
в ръката си стиснали са за бой
излят парнаския жезъл,
които пиеха за упокой,
по повод или без, пък…
Щом си отида, ще запалят свещ,
за мене може да заплачат…
И пак ще бъдат вещите те,
на коня - пак ще се възкачат.
Посред зяпачите са и сега,
нощ тъмна сякаш - там са,
скърбят, но длан не протягат, ръка,
в бедата да ми помогнат…
Мърморят си не на място все,
аз махам с ръка, потъвам…
Крещя - а пък скърбят си те,
надежда никаква не остава…
Когато в ушите мои шумът
подводен ме оглушава,
с лодката приближава врагът,
ръката си той ми подава.
Ядосан съм - не на врага сега -
велик враг ли да си търся?
Спасяват ме… Защо? И как?
Напук ли? И за смърт ли?
Надежда няма, подкрепа няма,
скърбят си на оня бряг…
Ръка протегнах аз тогава
към своя заклет враг,
записвайки името си добро
във списъците до Юда.
По-подло чие е предателство,
съдът не е във заблуда…
Спасиха ме… Амфитеатърът
тъгува си там, на брега.
А аз седя, щастлив не съм и
не мога да се свестя!
Годините вече днес не броя,
ни беден, нито богат,
когато някой пак зад гърба
подхвърля ми: ренегат,
на бившите той се е продал.
Мен ми е все едно.
Но спомен буди ме във нощта,
дъждът плющи във стъкло.
Не им е дадено, зная това,
да се намесват в нещата…
А всичко било е отдавна така.
Било ли е? Или е вятър?
——————————
УКРОТЕТЕ ПРАВЕДНИЯ ГНЯВ
… Човек съм аз, но не като от хората!
Игор Северянин
Укротете праведния гняв.
Не разбирате самотната душа.
Затуй на празника пиянски ваш,
рядък гост съм Аз.
Не говорете гръмки фрази:
не ги приемам, както и преди.
Попаднах на земята пак, уви,
във неудачен час.
Доволни сте от този пир?
И се усмихвате? По-зле, обаче…
Представях си за себе си иначе
големия световен мир.
За мен е чуждо слово „благодат”,
сирак съм, и съм жалък, и сакат,
осъден съм по воля на века
да чакам и търпя,
да търся логиката на неща,
в потоци епигонства и лъжи,
дойдох да видя слънчеви лъчи,
а виждам кал.
И затова, че не е по-красив животът,
и затова, че сумрачна е далнината,
не ми е повече от вашата вината…
А все пак тъжно е това….
——————————
СРЕД МИЛИОНИ ИЗТЪРКАНИ ДУМИ
Сред милиони изтъркани думи
и хиляди заучени фрази,
на вековете през сивата пяна други
незримо идват при нас.
Като снаряди от стар катапулт,
изпълнили назначения тур,
ще долетят, надживявайки пролеткулта
и стотици подобни „култури”.
Изнурителен бяг е сънят им каменен,
а животът им - спирка по пътя.
Минаха златен век и век сребърен,
но бронзов ни чака смътно.
И значи - не е време да пилеем плам,
не е чак толкова жребият лих.
И само едва потъмнява металът
с имена на велики епохи.
——————————
СЛАДЪК СТОН НА ЗАБРАВЕНИ СТРУНИ
Здравей, отдавнашно мое бълнуване…
Осип Манделщам
Сладък стон на забравени струни.
И на лебеди-ято - лек полет.
Аз кръжах в лабиринта лунен,
в забранен край попаднах неволен.
Тази глупост - добра и мила,
аз едва ли ще я забравя -
и кристалната вис планинска,
и на морския бряг кехлибара.
Аромат ще изпълва гърдите,
в синевата ще се надишам,
до мига, кога в път обратен
пак затворът-град ме повика.
Хороводът лунен надминал,
ще се върна пак у дома.
Где бе ти? - ще възкликне приятел -
аз те търсих на сто места.
Не опитвай да скриеш следите,
бил си сигурно мъртво пиян?
Аз в ответ ще кимна привично,
а във джоба ще скрия янтар.
——————————
ЩЕ ВИ КАЖА СЪВСЕМ ОТКРОВЕНО
I will speak daggers
Hamlet
(Ще ви кажа направо…
Хамлет)
Ще ви кажа съвсем откровено,
да говорим за бъдно - е глупост.
И звездите дори с неизменност
дразнят нашия поглед до лудост.
Път защо ни е, траектории?
Без стеснение, с мерки драстични,
щом библейските стари истории,
ний по свой маниер пренаписваме.
Тук не ще са Исаак със Яков,
тук Христос ще наричат Юда,
тук проклятие тежи над всякой,
който роб не иска да бъде.
Тук не са ни нужни водачи
в лабиринта на пътя наследствен:
че децата заченаха в пиянство, значи
ще заченат в пиянство и внуците.
Тук издигат в престиж подаяние,
тук зад маски не виждаш лица,
под чадъра на покаяние
съгрешават безкрай.
Няма край…
Няма край…
Няма край…
АВТОЭПИТАФИЯ
Да поймите, хоть и в самом-то конце,
У гранитной или мраморной доски,
Что родился я с улыбкой на лице,
И помру, должно быть, тоже без тоски.
И помру, должно быть, тоже без тоски,
Разбирая лабиринты этих строк,
Что родился я с мелодией в душе
И не петь ее никак уже не мог…
07.97
——————————
ЭПИЗОД
Давно, и уж не помню, где -
Во сне иль наяву
Тону… Меня спасают те,
Кого я не зову;
Кто улыбался мне вослед,
Злословя за спиной,
Кто ставил выше всех побед
Победу надо мной.
Меня спасают те, кто прочь
Ушел в тяжелый час,
Но осмелел и встал обочь,
Когда вели на казнь;
Чей гнев - как черный знак судьбы,
И вот - конец войне,
И я тону под смех толпы,
Тону по их вине…
Недолог страх, но тяжелей
Навязчивая мысль -
Где те, кто в верности своей
Еще вчера клялись?
Кто держит вянущей рукой
Литой парнасский жезл,
Кто любит пить за упокой
По случаю и без…
Зажгут свечу, когда уйду,
Заплачут обо мне,
И снова будут на вид
И снова - на коне.
Они и ныне средь зевак
Стоят, мутны, как ночь,
Скорбят, вздыхают, но никак
Не тянутся помочь,
Бормочут что-то невпопад…
И я махнул рукой:
Тону, кричу - они скорбят…
Надежды никакой.
И в этот миг, когда в ушах
Застыл подводный гул,
С подплывшей лодки лютый враг
Мне руку протянул.
Я зол, увы, не на него -
С врага велик ли спрос?
Меня спасают… Для чего?
На дыбу? На погост?
Подмоги нет, надежды нет,
Скорбят на берегу…
Я руку протянул в ответ
Заклятому врагу,
Продлив фамилией своей
Реестр былых иуд,
А чье предательство подлей -
Решает высший суд.
Меня спасли… Амфитеатр
Взгрустнул на берегу.
А я сижу, судьбе не рад,
Очнуться не могу.
С тех пор живу без счета лет,
Ни беден, ни богат,
Бывает, бросит кто вослед,
Мол, вон он, ренегат;
Мол, сдался бывшим палачам…
А мне - так все равно.
Лишь память будит по ночам,
Да дождь плюет в окно.
Но им вмешаться не дано
В привычный ход вещей…
Все это было так давно.
И было ли вообще?..
——————————
УМЕРЬТЕ ПРАВЕДНУЮ ЗЛОСТЬ
…я, человек не из людей!
Игорь-Северянин
Умерьте праведную злость.
Вам не понять души отшельной.
На вашем празднике похмельном
Я - редкий гость.
Не говорите громких фраз:
Я их как прежде не приемлю.
Увы, я вновь попал на землю
В недобрый час.
А вам отраден этот пир?
Вы улыбаетесь? Тем паче…
Я представлял себе иначе
Весь этот мир.
Мне чуждо слово “благодать”.
Я сир и жалок, как калека,
Приговоренный волей века
Терпеть и ждать,
Искать логическую связь
В потоках лжи и эпигонства…
Да, я пришел, чтоб видеть солнце,
А вижу грязь…
И в том, что сумеречна даль,
И в том, что жизнь не стала краше,
Моя вина не больше вашей…
А все же жаль!..
8-11.04.91
——————————
СРЕДИ МИЛЛИОНОВ ЗАТАСКАННЫХ СЛОВ
Среди миллионов затасканных слов
И тысяч заученных фраз
Иные сквозь серую пену веков
Незримо доходят до нас.
Подобно снарядам былых катапульт,
Свершив уготованный тур,
Они прилетят, пережив пролеткульт
И сотни подобных “культур”.
Их каменный сон - изнурительный бег,
Их жизнь - остановка в пути.
Прошли золотой и серебряный век,
Но бронзовый ждет впереди.
А значит - не время транжирить запал,
И жребий не так уж и плох,
И лишь понемногу тускнеет металл
Названий великих эпох…
18-20.07.91
——————————
СЛАДОК СТОН ПОЗАБЫТЫХ СТРУН
Здравствуй, мой давний бред…
О. Мандельштам
Сладок стон позабытых струн.
Легок лет лебединых стай.
Я кружил лабиринтом лун
И попал в заповедный край.
Этот добрый и милый вздор
Я едва ли забыть смогу -
И хрустальные выси гор,
И янтарь на морском брегу.
Пряный воздух наполнит грудь.
Надышусь синевою впрок
До того, как в обратный путь
Позовет городской острог.
Обогнав хороводье лун,
Я вернусь на родной насест.
Где ты был? - Удивится друг -
Я искал тебя в сотне мест.
Не пытайся запутать след.
Был ты, верно, мертвецки пьян? -
Я привычно кивну в ответ
И янтарь положу в карман…
7-13.06.91
——————————
Я СКАЖУ ВАМ СО ВСЕЙ ОТКРОВЕННОСТЬЮ
I will speak daggers
Hamlet
Я скажу вам со всей откровенностью:
Разговоры о будущем - вздор.
Даже звезды своей неизменностью
Раздражают наш сумрачный взор.
Что нам вехи, пути траектории?
Не стесняясь решительных мер,
Повороты библейской истории
Мы на свой перепишем манер.
Здесь не быть Исааку с Иаковом.
Здесь Иуду объявят Христом,
Здесь проклятие ляжет на всякого,
Кто не стал ни рабом, ни хлыстом.
Здесь уже не нужны провожатые
В лабиринтах наследственных пут:
Наши дети, по пьянке зачатые,
Наших внуков по пьянке зачнут.
Здесь подняли престиж подаяния,
Здесь за маской не видно лица,
Здесь грешат под зонтом покаяния
Без конца,
без конца,
без конца…
29-31.08.91
