Пенчо Пенчев

1.

Отправям взор към близката далечност.
Над мене пада синкав нощен ден.
Гласът на кратка, мимолетна вечност,
звучи беззвучно някъде у мен.

Живея аз - чист, непорочен грешник,
живот единосъщ и многолик,
светлея като стар, угаснал свещник,
мъждукащ в своя най-безкраен миг.

2.

Живяхме с тебе заедно сами
обзети от жестока доброта,
изгубени в искрящите тъми
на шумна, оживена пустота.

Днес чезнем посред тъмна светлина,
с печална радост всеки е богат,
тече у нас студена топлина,
изгаряме в замръзналия свят.

3.

С награда днес такава съм наказан -
умрял живея и умирам жив.
Просмукан от любовната омраза,
от студ горя нерадостно щастлив.

Уютно ми е в младата ми старост,
вървя неизтощим и уморен,
усмихнат плача в кротката си ярост,
угаснал огън свети вътре в мен.

4.

Битува в мене ведра безнадежност,
застинала в един безмерен миг,
отправям взор към близката далечност,
от дъното на моя светъл пик.

Смирен живея с грозната си хубост,
все мисля, че съм явно неразбран,
криле ми дава кротката ми лудост,
прикрита зад прозрачен параван.