Продрум Димов

Георги Недялков. Някогашният главен художник на престижното списание „Отечество”. Определян за най-добрия график на Ботев и Левски. Ако сте чели като деца книги за Ботев и Левски, най-вероятно той е авторът (както и на забравени днес книги като „Овчарчето Калитко”).

Илюстратор на над 300 книги, автор на паметници и барелефи, художник във вестници, списания и филми като „Горещо пладне”.

Да си спомним за него в навечерието на 176-годишнината от рождението на Христо Ботев.

Случаят ме срещна с този талантлив възпитаник на Илия Бешков от Художествената ни академия през септември 1998 г. в Пазарджик. Беше пристигнал за юбилейната изложба и тържеството, посветени на 70-годишнината на неговия състудент от София - нашият близък приятел и също бележит график Димитър Коприщенов.

Тази непредвидена среща в Клуба на дейците на културата сложи началото и на една дружба. С него се срещахме често по време на многобройните ми по онова време отскачания до София. Отсядахме обикновено в столичния Клуб на журналистите и бъбрехме на кафе, което се придружаваше обичайно и от примамлива наздравица с някоя и друга чашка карловска анасонлия.

Георги не хранеше афинитет към виното, но си посръбваше с нескрита охота от твърдия алкохол, разбира се, без да прекалява с чашката. Неведнъж ме е връщал към оскъдните си сиромашки детски, юношески и младежки спомени.

Роден е на 11 юли 1933 г. в Пет могили, Шуменско, гимназия учи в Нови пазар. Завършва някогашния Висш институт „Николай Павлович”, борейки се неотстъпно с безмилостните набези на глада и мизерията през 50-те години.

С напиращ талант и не малко труд успява да се нареди сред имената на най-търсените майстори на родната ни графика. Утвърждава се като блестящ илюстратор, за него се отварят вратите на най-авторитетните ни редакции на вестници, списания и издателства.

Спомням си, че навремето главният редактор на списание „Отечество” Серафим Северняк беше оценил професионалния му ръст на превъзходен график, осигури му щатна бройка и той стана главен художник на списанието от 1975 г.

Георги Недялков обаче нямаше намерение да се затваря само в творческия свят на графиката, мисълта му на неспокоен творец го отвеждаше и в други жанрове на изобразителното изкуство. Имаше неукротим пиетет към скулптурата.

Зае се и в апогея на творческия си възход извиси величествен паметник на Ленин в родното си място, който в момента е единственият оцелял монумент на вожда на Октомврийската революция у нас, все още ненаказан от криворазбраната ни демокрация.

Когато възникна идеята за издигане на паметник на Ботев извън страната,
погледите на колегите му се спускат към него, известния вече график от Шуменския край. А те са имали основания за това.

Необичайният му интерес към великия български поет-революционер го е заставил цял живот да го рисува и да живее с уникалното му житейско и творческо дело.

Няма да забравя, когато отивах преди години за интервю при Величко Минеков, той пожела да ме придружи, за да се запознае с най-големия скулптор на съвременна България.

Представих го на събеседника ми от Мало Конаре, а той мигновено, с оживено изражение възкликна: “А, познавам го много добре от неговите графични работи, посветени на Ботев!”. Това беше и първата им среща на живо.

А всъщност тази необичайна пристрастеност към Ботев има своите родолюбиви корени от родното му школо на село. “Още като ученик в прогимназията - разказвал ми е той - учителят ни по литература ми възложи да се подготвя и запозная съучениците си с неговата биография”. Така пламва огънят, който никога не угасва.

Дълбоко е разтърсен от драматичния финал на Войводата на Врачанския Балкан. В съзнанието му често го навестява унизителният случай с овчаря, който тича запъхтяно подир войводата и четниците, които отстъпват, за да се спасят от връхлитащия ги дъжд от куршуми на освирепелия противник. А той, горкият, не може да си намери място, че бунтовниците не са си платили изядените агнета…

Затова и графикът с възрожденско усърдие решава да изпълни своя дълг към автора на “Хаджи Димитър”.

През 1976 г. наближава 100-годишнината от гибелта на Ботев. Серафим Северняк решава и командирова за сметка на редакцията художника в село Задунаевка, Одеска област, за да проучи на място нещата и да се предприемат незабавно стъпки за монументално увековечаване на големия българин в селото, където е учителствал.

Още с пристигането си сварва някогашната българска църква със заличени фрески и стенописи. Били решили да я превърнат в музей на Христо Ботев.

Дълбоко възмутен, гостът сяда и прави 5-6 рисунки голям формат, отразяващи характерни моменти от живота на българския “размирник”.

За жалост, невежите домакини не приемат неговото участие в стъкмяваната експозиция.

Но пък в селото открива един българин и краевед - бай Георги Апостолов, който подкрепя неговите патриотични намерения. Бай Георги бил събрал интересни спомени от пребиваването на младия някогашен учител в Задунаевка… Двамата отиват до кладенец, край който навремето Ботев е организирал борби с местните младежи. Ходят и до Одеса, но за паметник никой там дума все още не отварял.

Пратеникът от майка България се връща явно неудовлетворен от задграничната визита, но няма намерение да слага оръжие.

В навечерието на 2 юни 1990 г. се озовава отново там, този път придружаван от редакционния екип на списание “Дружба”. Още с посрещането разбират, че е възложено на украински скулптор да прави паметник на Ботев.

Даже бил отлят от алуминий, но грозен, недодялан, нямащ нищо общо със същността на великия поет. Неприятно изненадан, Георги Недялков им заявява, че българите са длъжни да свършат тази работа, пък те да си правят паметници на Пушкин, Лермонтов, Шевченко.

Завръща се огорчен, но скромността не му позволява да се самопредлага. Смята, че това е работа на изявено име и моли големия наш скулптор Иван Колев да се заеме с това дело.

Сварва го болен, благодари за оказаното доверие, но физическите му сили не позволяват да се заеме с изпълнението на този толкова отговорен патриотичен акт.

Между другото го убеждава да не се притеснява, бил навлязъл вече достатъчно професионално в този занаят и е състояние да извиси Ботев в някогашна Бесарабия.

Младият колега излиза окуражен от оказаното му доверие и започва да обмисля всяка стъпка от бъдещата си сериозна работа.

Междувременно обаче нещата се усложняват.

Настъпва бясна инфлация, няма пари. “Взора отнийде надежда не види”.

Просветва му обаче пред очите, когато на помощ се притичва тогавашният директор на БГА “Балкан”, който носи същото милно име - Ботев, и с готовност му подарява двупосочен безплатен билет.

За нещастие, часове преди излитането на самолета получава кръвоизлив от язва, която го тормози с години. И пред дома му пристигат две коли - една за летището и друга на “Бърза помощ”. Незабавно е откаран в “Пирогов”.

След свестяването от двучасова кома и 15-дневен престой в болница, пренебрегва всякакви съвети на лекарите за продължителна почивка и хваща първия удобен самолет за Москва.

Заминава за 7-дневна командировка, а тя продължава с месеци. Остава на собствени разноски. И за да се препитава, споделя с нескрито огорчение как взема пари назаем с лихви - от Лъчезар Еленков, директор все още на Българския културно-информационен център в съветската столица.

Големият график, превърнал се вече в изкусен скулптор, продължава безотказно своята работа. Своевременно прави проекта в пълен ръст в Москва.

Въпреки че е изнемощял физически, не се щади, всеки ден качва и сваля тонове глина. В края на април 1991 г. го отливат, правят калъп и го транспортират в Задунаевка. Там работи през целия май. Всеки ден вали дъжд.

Слънцето грейва чак на 1 юни на обяд, когато хвърля и последната четка от бронзирането. Светва му най-сетне пред очите.

А извисеният монумент е с внушителни размери. Фигурата в цял ръст е висока 2.80 метра. Изградена е от железобетон, но е добре бронзирана. Пиедесталът, дело на руска фирма, е висок 1.60 метра.

И идва щастливият тържествен ден - откриването на бронзовия Ботев монумент на 2 юни 1991 г. Денят е слънчев и той триумфира с това уникално българско събитие.

Повече от 20 000 българи са се стекли от Молдова и Украйна за възторжено участие в този първи най-български ден, далече от родината, посветен на великия наш предшественик. Присъства екип на одеската телевизия.

Няма български посланик от Москва. Няма и БНТ. Няма представители на българското правителство. На тях не им е нужен Ботев. Срам и унижение.

Георги Недялков все пак е горд, че е изпълнил своя дълг към един недостижим гений на българската нация.

За тези напрегнати български преживявания на художника - голям патриот, узнах, след като се запознахме през 1998 г. Те дълбоко ме развълнуваха. Затова и ги публикувахме във вестник „Знаме” през ноември 1998 г.

Този разговор стимулира и насити с духовно съдържание нашето приятелство. Той следеше моето съпричастие в литературния ни живот и с удоволствие илюстрира мои книжки за деца, също така беше художник и на художествено-документалната ми книга за Христо Радевски.

В непрестанната си творческа дейност той никога не загърби своята академична специалност на график.

По моя инициатива подготви подходящи графични портрети на Ботев и Левски, които и днес са неделима част от украсата на СУ „Христо Ботев” в Септември и СУ „Васил Левски” - Пещера.

През пролетта на 1999 г. с него посетихме тези учебни заведения, в които, сърдечно посрещат от учители ученици, художникът разказа интересни страници от живота си и подари свои графични творби.

Даровитият възпитаник на Илия Бешков беше наследил много неща в творчески и човешки план от своя превъзходен учител и беше непримирим към развихрилите се социални и политически неправди, след 1989 г.

Неведнъж е споделял пред мен болезненото си разочарование и възмущение от безразсъдния погром и в духовната сфера. Днес, казваше той, България няма други художници, освен Вежди Рашидов и Георги Чапкънов. Тази България художникът не можеше да приеме.

Влошаваше се сериозно разклатеното му здраве и през юли 1999 г. той най-неочаквано ни напусна.

Когато се покланяме на Ботев, да не забравяме и Георги.