Иван Гранитски

Известна е афористичната мисъл на Самуел Маршак, че за деца трябва да се пише като за възрастни, само че по-добре. Българските писатели, които посягат към литературата за деца и юноши, изглежда добре знаят тази мисъл, но твърде рядко я следват.

Проблемът не е само в степента на таланта, която, разбира се, е различна при авторите, но и е свързан с една много важна подробност - сложна и често пъти загадъчна е психологията на детето.

Необходими са усилия и велико търпение, за да може изследователят не само да се потопи във вселената на детското мислене и чувствителност, но и да отдели капризите, глезенето, обичайното детско сърдене за дреболии, от представите на детското невинно и неизкушено съзнание за заобикалящия свят.

Често пъти онова, което за възрастните е нормално и естествено, е необяснимо, странно и некрасиво за детето. По тези и други причини историята на българската литература за деца и юноши не е твърде богата с впечатляващи таланти. Особено що се отнася до последните няколко десетилетия…

Но, слава Богу, има единици, които продължават високата традиция на литературата за деца и юноши, завещана ни от автори като Ран Босилек, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Елин Пелин, Божан Ангелов, Леда Милева, Валери Петров.

Между тях несъмнено едно от първите места заема Атанас Звездинов. Българската литературна критика достатъчно подробно и задълбочено е анализирала неговата поезия, както и книгите му с басни и монолози - жанр, създаден от него.

Но като че ли няма цялостен преглед на дузината негови талантливи книги, в които се докосва до магията на детското мислене. Става дума предимно за книги като „Къщичка без покрив” (1979), „Кончета крилати” (1981), „Снимка с шапка невидимка” (1985), „Календар. Иманяр” (1987), „Сандалите на слънцето” (1990).

Внимателният прочит на тези книги на Атанас Звездинов ни позволява да откроим няколко основни тематични линии. Първата несъмнено е свързана с възпитателните внушения на литературата за деца и юноши.

Добрият писател не само владее увлекателен и интригуващ сюжет, ако говорим за приказки или разказчета за деца, не само създава оригинални метафори, сравнения и образи, ако говорим за лирика, но и насища своите послания с енергията на благородството, любовта, другарството, добросърдечието, високите нравствени ценности, правилното държание (което предполага спазване на правилата на човешкото общежитие).

Затова в повече от творбите на Атанас Звездинов в споменатите книги има такива дискретни и ненатрапчиви внушения, които са предназначени да създадат една добра основа във възпитателен план за младото подрастващо същество.

Атанас Звездинов добре осъзнава, че невинното детско съзнание трябва да бъде запленено от красотата на българската природа, но тази красота в цялото й разнообразие трябва да бъде обяснена по подходящ начин - тоест трябва да се пише така за българските планини, реки, долини, зъбери, ждрела, клисури, за отечествените билки, цветя, дървета, растения; за насекомите, животните и птиците, които населяват любезното Отечество, че съзнанието на детето да бъде не само привлечено, но и превзето. И то да започне да отъждествява природното с човешкото и обратното.

Важна линия във внушенията на нашия автор са естетико-художествените послания. От най-ранни години детето трябва да може да различава дихотомията красиво-грозно, възвишено-низко, героично-подло, храбро-малодушно, достойно-недостойно, почтено-непочтено и пр.

Разбира се, към всичко това трябва да се прибави (ако авторът го притежава) и добро версификаторско умение - нищо по-добре не развива съзнанието на младата личност отколкото умелата игра с думите, богатството на метафорите и оригиналността на сравненията.

Ако говорим за поезията, тя задължително трябва да съдържа елементите на песенност, мелодичност, ритмичност, пластичност.

Звуковото и багровото богатство на българската природа е толкова добре застъпено в животинския и природния свят, че талантливият автор трябва само да наблюдава - всичко му се дава като на длан.

В това отношение Атанас Звездинов е създал прелестни поетични миниатюри за цял паноптикум от животни, птици и насекоми - щурци, жаби, пчели, оси, рибки, врабчета, котета, чайки, вълци, октоподчета, пеперуди, охлюви, петлета, щъркели, бухали, кучета, крави, овни, раци, гущерчета, ежковци и мечовци, мушички и пр.

Ето пример за октава, посветена на щъркел, където виждаме как елегантно се съчетава играта на думи с познавателното послание, придружено с елегантна ирония:

Вместо да му викат ХВЪРКЕЛ,
дето толкова хвърчи,
всички го наричат ЩЪРКЕЛ,
сякаш само си щърчи.

Знам, по-важното кое е
можеш сам да си решиш -
нещото ще ти се смее,
ако думата сгрешиш.
/„Щъркел”/

Атанас Звездинов често успява да се превъплъти в детското съзнание, което е свят на вълшебства и фантазии, и където често пъти невероятното е реално, а чудесата са всекидневие.

Внушенията на автора са непринудени, естествени, простодушни и искрени - но тъкмо така мисли едно дете. Ето подходящ пример от книгата „Кончета крилати”:

Охльо-бохльо рогати,
прав е може би тате
като вика на батко:
„непослушен рогатко”
Като тебе е също -
тих и мирен е в къщи,
ала вън от вратата
си показва рогата.
/„Рогатко”/

За детското мислене е характерно своеобразното одухотворяване и очовечаване на Натурата, както и обратното, прехвърлянето на човешки качества върху проявленията на природата. Показателни в това отношение са стихотворенията „Игли”, „Ледената висулка”, „Хорце”, „Приказка”, „Люлка”, „Юначе”, „Чайки”. Ето друг пример:

Дъжд вали, вали, вали,
светкат сребърни игли.
Мълнията нож нали е
е разпорила небето
и дъждът го шие, шие,
да не изтече то.
Ех, дъждът вали, не спира,
виж го ти какъв храбрец!
Кой пък вече не разбира:
туй игли са без конец.
/„Игли”/

Добре би било творбите за деца, особено за най-малките, да са издържани в нежно-сантиментален тон, да умиляват, затова добрите автори си служат много често с умалителни названия или създават нови думи, които да бъдат лесно разбираеми от детето.

Книгите на Звездинов „Къщичка без покрив”, „Снимка с шапка невидимка”, „Кончета крилати” и „Сандалите на слънцето” са добра илюстрация в това отношение. Да вземем например „Къщичка без покрив”, където откриваме интересно съчетание между игра на думи, мелодичност и ритмичност, тъй любими на детското съзнание:

Слонче, конче или птиче,
куче, коте и лисиче -
всички имат майка мила,
всички имат си закрила.
Тъй се казва, но защо?
И веднъж видях гнездо.
Гледах птиченцата сити,
всички под крилото свити -
бдеше майката над тях.
Дъжд валеше и разбрах:
тя закрила бе защото
покрив нямаше гнездото.
/„Къщичка без покрив”/

Ето и втори пример от „Сандалите на слънцето”:

Ранобудни пчелички,
медоносни пчелички,
всяка делвичка има,
а се труди за всички:
Свойта работа върши -
щом я свърши, не пита
за почивка, а бърже
пълни общата пита.
Медоносни пчелички,
бързокрили пчелички,
свойта делвичка с чужда
де да сбъркаме всички…
/„Пчелички”/

Друго много важно послание в книгите на Атанас Звездинов е свързано с невероятното богатство и многообразие на българския фолклор.

Малцина са авторите, които успяват с подходящ език да поднесат на децата и юношите темата за родното огнище, майчиния език, бащината стряха, изключително интересните и завладяващи български обичаи, богатата обредна система на народната мъдрост, развивана през векове и хилядолетия.

Впечатляващи примери в това отношение ни дава нашият автор в книгата си „Календар. Иманяр” - стихотворения за месеците, делниците и празниците.

Освен лирическото възсъздаване на обредите, свързани с отделните месеци и умелото вплитане в стиха на вълнуващите подробности, за различни ритуали за здраве, берекет, късмет, закрила от лоши погледи и пр., Атанас Звездинов предлага и стихотворения, които дискретно внушават на невинните съзнания важното чувство за вярност към Отечеството, преклонение пред традициите, любов към майчиния език, причастност към светлите пориви на благородството, добротолюбието и добротворчеството, към съзиданието и укрепването на основополагащи ценности, от които имат нужда подрастващите създания.

Това релефно е откроено в стихотворенията „Вярност”, „Свобода”, „Роден кът”, „Повеля”, „Лъчи”, „Родино свободна…”, „Песничка за мира” и „Ние сме пламък”, „Безсъние”.

Авторът деликатно внушава на своите малки читатели, че е съдбовно важно да поддържат в сърцата си пламъка на вярата.

Вярата, че човек, който поставя над всичко духовните ценности, а не временните изкушения на материалното, човек, който не слуша лъстивите сирени на славата и алчността, е истински достойния човек.

Каквито са били нашите велики предци, жертвали живота си за едно по-светло бъдеще на Отечеството.