ТОЙ НЕ УМИРА
В една от най-черните нощи на робството през 1848 г. в подбалканския „алтън” Калофер една майка ражда най-големия поет на България. А навън от дома на учителя Ботьо Петков зимата пеела „свойта зла песен” и вихрите на мъката превивали душата на роба. Унизена и оскърбена, гладна и поробена, скована от страданието на вдовиците, от плача на майките, натежала от кръвта на поборниците, земята мълчи.
Тихо! Не будете детето!
Нека майка му изпее тъжните песни, в които стремежът към свободата се слива с кървавия вик на разплатата. Скоро момчето ще се събуди и неговите големи очи ще се срещнат с мъката на народа. Чисто и възторжено, сърцето му ще изтръпне от зверския лик на насилието. И ще заплаче чувсвителната му и нежна душа. Така ще се роди поетът.
Детето ще тръгне по бреговете на Тунджа и във водите й ще види печалния образ на родината, а в душата му ще се роди страшното желание да го развесели. Детето ще впие очите си в Юмрукчал и Марагидик и ще поиска да научи от тях тайната на страданието за другите и пътя към подвига в името на Отечеството. Така ще се роди бунтовникът, защитникът на робите.
Вярвайте!…
Един юноша живееше в Одеса и другаруваше с босяците, сближаваше се с полските революционери, брадясали, мръсни, голи и боси, мъченици, синове на свободата. Очите им горяха с неотразимия образ на болката, с красотата на жертвата, с трагичното и неумолимо влечение към битките и опасностите.
И юношата се учеше. Душата му узряваше в денонощни бдения над книгите на Пушкин и Гогол, на Чернишевски и Херцен. И се движеше, бързо, стремително се движеше към подвига.
И ето го на румънския бряг. Висок и хубав като мечтата на цял народ. Висок и силен като гнева на роба. Там някъде са зелените хълми на България. Там бурята на страданието кърши душите на непокорните, превива ги немилостиво към земята, за да ги пречупи, а те вземат сила от нея и се издигат отново, непреломени, горди, препълнени с ненавист и обич.
„Остави таз песен любовна”.
Поезия на адрес, категорична и точна, която носи огнения вик на бунта, в която ехтят предсмъртните гласове на обречените и пищят куршумите на възмездието из тъмните долове на смъртта. Не искам повече. Тази поезия хипнотизира с широката и волна изява на страстта, с трагически-патетичния жест на саможертвата, с възвишената чистота на идеала и импозантния стоицизъм на оня, който го преследва като бряг на живота.
„Остави таз песен любовна.”
1871 година. Кръвта на комунарите купуваше бъдещето. Жалкият плач на раболепието за руините на Париж не можеше да заглуши песента на кръвта, великият химн на страданието, на мъченичеството в името на доброто, в името на истината и истинската цивилизация на духа.
„Вярвам в единната и обща сила на човеческий род на земното кълбо, за да твори добро… Чакам събуждането на народите и бъдещий комунистически строй на целия свят.”
Чакам ги.
Нима наистина може да се очаква така. Колцина са ония, които намират у себе си мъжеството да захвърлят излишното, когато влизат в светата битка на честта? Само един дух, изключителен по величие и стремление, съумял да постави себе си в центъра на събитието, може да направи това и да се втурне в стихиите.
Само един дух…
Темпераментна и страстна натура, в тези дни на велики подеми, той не можеше да си разреши отчуждение от съдбата на своя народ. Желанието да разчисти сметките си с миналото се налага с желязна необходимост. И той се чистеше от личното с неистово нетърпение. Вълните на революцията го заливаха с неизбежния устрем на силните, а вдъхновението на епохата го осеняваше с нервното безпокойство на гордостта.
„О, махни тез думи отровни.
Чуй как стене гора и шума…”
Даже шумата пее мъчителната и страшна песен на болката и разкрива гигантската мощ на едно дарование, което няма равно на себе си в българската национална лирика.
„Запей или млъкни - махни се…”
И няма отричане на любовта, и няма бездарните напъни и конюнктурните шашарми, и няма оная дилетанска преднамереност и фалшива поза, които толкова потискат у всеки друг, който се опита да измери силата на дълга със субективния вик на страстта. Любовта е запазена. Любовта продължава. Тя надхвърля границите на интимността и навлиза в широкия свят на човещината. Тогава настъпва освобождението на духа, оная изящна и артистична лекота, която съединена с нравственото влечение към истината, довежда до опиянението и всеотдайността. Последният миньорен акорд завършва и магически се прелива в сгъстения и тежък рисунък на стълкновението. Апокалиптично земята гърми и тътне
„От викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни.”
Звукове и багри, викове и движения, и прекършени клони, и зърно от свинец, което пищи и търси своята цел. И над всичко това като съдба неумолима и властна, блясва светлината на сабята. И в нейния смях се крие озлоблението на вековете, духовната енергия и нетърпението на един народ, готов да заплати с всичката си кръв правото на свободен живот.
Тази картина на революцията е изумителен художествен факт за разбирането на който, като че са недостатъчни известните ни сетива. Тя поразява и грабва, тя измъчва и вдъхновява с титаничната мощ на вълнението, с блясъка и феерията на образите, с монументалния вик на своята красота и неповторимото внушение на най-съвършения човешки идеал.
Но това не е всичко, финалът на тази картина е божествената музика на щастието, постигнато за всички. Сякаш не поетът на един малък и забравен народ говори, а великият Фауст се събужда от гроба, за да ни разкрие най-чистото си откровение, с което го е осенила мъдростта на едно универсално познание.
„… И смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка.”
И поетът е силен. Младостта си отива в тъги и в неволи, но се ражда в надеждата. Мъжете ще вдигнат главите си и техният глас, страшен и праведен, ще прогърми из усоите на Балкана и по зелените жита на равнините.
„Ще викнем ние: „Хляб или свинец!”"
Всички, които плащаха кръвния данък на империята, всички, които гниеха в занданите на Диарбекир, всички, които скитаха по чужбина немили, клети, недраги, живи и мъртви, в едно, като едно гърло, като едно сърце.
Викнаха.
„Не плачи, майко, не тъжи.”
Най-после волята на една молитва ще се изпълни. Широката река на неговата любов ще разлее водите си в равнината на мъжеството. И слязъл на родния бряг, той ще целуне твоята пръст. Като ярка звезда ще смути за последен път душата на роба и ще легне в земята. Но всъщност гроб няма. Плачът без надежда сковава сърцето. Гарванът на нещастието грачи поразяващо и зловещо. Но гроб няма. Поборник на велика идея, твоят син, майко, е погребан в сърцата на хората. А вечер вечните и недостижими звезди завиждат на смъртния. Гората шуми неотразимо и страшно. И Балканът пее своята песен.
Той не умира.
