Марко Недялков

УСМИВКАТА НА ПЕТЛЕШКОВ

Когато се накити
със люляци април,
забързан пред чалмите,
пристъпяше Васил.

Изправен пред пашите,
извика с пълен глас:
„Разбуних сам раите,
размирникът съм аз!”

На клада го положи
поганецът свиреп.
Българийо, кой може
така да мре за теб?

Българийо, кой може
това да изтърпи?
Хасан паша в миг ножа
в сърцето му заби.

Гореше мъченикът
за капчица вода
и в сетен дъх извика:
- Смъртта е свобода!

Размирен вятър вейна.
Прахът му издимя.
Усмивката му грейна
над цялата земя.

БАЛАДА ЗА ПЕТЛЕШКОВ

На кладата по-мълчалив от камък,
забравил що е вопъл, що е вик,
гори положен върху двоен пламък
един бунтар, певец и романтик.
Тресе се тялото на мъченика,
а щом извърне своята глава,
забиват се в гръдта му девет щика.
- Петлешков, сине, ти ли си това? -
пищи земята като тъжна сова,
разбила петвековния покой.
И слуша той въздишката сурова
и сам не вярва, че това е той.
И вместо пламъка изгарящ вижда
байрака със извезания лъв,
дружината как в мрака чер приижда,
как сабята Бенковски вдига пръв,
и ги заклева със слова горещи.
И стана като слънцето голям.
Наоколо горят бунтовни свещи,
Оборище светлее като храм.
Гората пее, вятърът целува
с тревожен звън и саби, и чела.
А нему, на Петлешков, му се струва,
че свободата вече е дошла.
И пада той, и гали всяко цвете,
с усмивката на своя пръв копнеж.
И не усеща как горят ръцете,
как тялото се стапя като свещ.
Той би мечтал с безумство по-голямо,
но в сърцето му се вряза шиш.
И в сетен дъх успя да каже само:
- “О, миг блажен, защо не продължиш!”