Димитър Боримечков

Поетът Александър Миланов с право го наричаше таврийският Йовков

Отдавна се интересувам от личността на този голям писател и родолюбец. Интересът ми се засили още повече, когато през 2005 и 2006 година бях на специализация в Департамента за информация и усъвършенстване на учители в София, където темата ми бе свързана с литературния процес в Молдова и Украйна и творците на словото, родени в небългарска среда.
Миналата година един талантлив млад режисьор – Васил Барков, българин от Украйна, направи документалния филм “Един изстрел”, посветен на Мишо Хаджийски. Да си призная, творбата на В. Барков ме зареди с нова енергия и с още по-голямо желание да науча повече за този герой на своето време.
Той живее в размирните и изключително трудни – 30-те и 40-те години на ХХ век. Мишо Хаджийски е роден на 27 ноември 1916 г. в с. Орманджи (днешното Инзово в Запорожка област на Украйна). В периода 1923-1930 г. завършва прогимназия в родното си село, след което и Българския педагогически техникум в Преслав. През 1933-1937 г. Мишо следва в Киевския държавен университет, специалност “Литература”. Дарбата му на писател се проявява още в студентските години. В сп. “Бъди готов!” вижда бял свят първият му разказ “Мост”. М. Хаджийски участва в Одеса в тридневна конференция на българските писатели и читатели, а през 1938 г. дебютира в киевското издателство за националните малцинства със сборника разкази “Разлив”, в който разкрива потайната душа на българина от Таврия. Автор е и на пиесата “Бановите дворища”, поставена в Българския държавен театър в Одеса. Следва сборникът му с разкази “Нощите край Лозоватка”. Тези книги, както и репортажната “Из Бесарабия”, за съжаление, не са открити в архивите и библиотеките на България.
През есента на 1942 г. Мишо Хаджийски за първи път посещава България, където се запознава с много творци на перото – журналисти и писатели и пише публицистични материали и разкази. През 1943 г. излизат книгите му “Пуста чужда чужбина” в издателство “Хемус” и очерците “Българи в Таврия”, издание на “Българско дело”. От произведенията, които пише в България, се разбира, че той живее и твори в с. Бойчиновци, което е близо до гр. Монтана, в Белоградчик и в близкото село Боровица. В черквата “Света Троица” на това село на 28 август 1944 г. той се венчава със Савка Николаева. Само сто дни след сватбата, на 7 декември, при повторен арест Хаджийски се самоубива. Тогава писателят е само на 28 години. Кратко трае щастието на младоженците. Все още обаче има живи свидетели на онова далечно време, както и на сватбеното тържество. Кумът на младите д-р Иван Орешков (един от героите и участниците във филма “Един изстрел”) пише през 2003 г. в сп. “Един завет”: “Сватбата беше насрочена за 28 август. Бе скромно тържество. Присъстваха няколко близки на Савка. С файтона на полка Савка, Мишо, кумата и кумът, въоръжени с две пушки, пристигнахме в черквичката, която се намираше извън село Боровица. Денят беше топъл, тих и слънчев. Млад свещеник отслужи сватбения обред”.
Днес Савка Николаева живее в София. “Когато говореше, беше винаги различен – си спомня тя днес. – Не бих го нарекла много красив. За мен обаче е по-важно, а и за вас би било важно какво е представлявал Мишо като дарование и талант на писател. Той много обичаше България. И не само да дойде тук, а и да доведе хора. За мен това не е престъпление, но тогава така се гледаше на това, което правеше той. Ние не сме били дълго заедно, за да мога да ви кажа нещо по-интересно и по-особено за него. Познавах го единствено като един мъж, когото съм обичала и който ме е обичал. Мишо ме обичаше такава, каквато бях – без много да го питам къде ходи и какво прави. Просто бях млада и щастлива”.

Защо трябва да знаем името и творчеството му, делата му? Вероятно, ако бе останал жив, е щял да стане “таврийският Йовков”. През 1943-1944 г. М. Хаджийски довежда в България 1500 българи от Таврия, които обаче властите връщат обратно и оттам, по заповед на Сталин, са изпратени в лагерите в Сибир и в Средна Азия. Заради тази си постъпка и тъй като пише писмо-прошение до цар Борис ІІІ да разреши завръщането на българите в родината им, след 9 септември 1944 г. е арестуван. При повторен арест на 7 декември същата година в Белоградчик се самоубива.
С писателската си и публицистична дейност, организаторски способности и смелост в онова размирно време Мишо Хаджийски остава в сърцата ни и в българската публицистика и литература. Все още е жив споменът за него и в Белоградчик.