Владислав Артьомов

превод: Надя Попова

ЧЕРНИЯТ ВЛАК

Не знае никой, никой
той накъде лети -
черният влак огромен, във който си и ти.

Но изпреварил времето,
с пространство зареден,
препускай, влак мой черен, лети напред без мен!

Почакай, наближава
май кобният ми час -
ще дойда сам, на релсите ще легна възнак аз.

И всичко ще изчезне,
но и отвъд смъртта
черният сняг огромен ще пори пак снега.

Пред него се разстила
простор необозрим;
зад него зейва бездна от пустота и дим!

Препуска бясно влакът,
с вагоните дрънчи,
а пътниците взрели са в нищото очи.

Ала и те не знаят
той накъде лети -
черният влак огромен, във който си и ти.

ТОЗИ ВЯТЪР…

Този вятър, гальовен и непокорен,
ливадата, избродирана със златна нишка,
бурята, изтръгвала дъбове с корен…
Вслушвам се в тях -
а те не дишат!

Първия сняг да падне чака земята -
да утоли, да превърже мъката вездесъща.
Дърветата кретат като тълпа саката -
един без ръка,
друг без крак се връща…

И ти, човеко, оклюмал си като пред гроба.
Начумерено гледаш, в очите ти тлее скука.
Мислиш, че те боли черния дроб ли?
Не! Дяволите
ръчкат ребрата ти с кука.

Има ли другаде като нас будали?
Потрошиха ни костите, а не разбрахне даже.
Колко ли още века ще ни боли?
Хамбарите ни опразнени
са в прахоляк и сажди.

Наоколо - пустош додето ти стига погледа,
а студът се усилва, няма къде да се денем.
Скупчихме се тогава, подпалихме пода и покрива -
тъй копнеехме малко -
накрая поне - да се сгреем.

НА СЪБРАТЯТА ПО ЗАНАЯТ

Не ходи, Художнико, в градини росни,
пощади мушици, цветове…
Всичко, дето с поглед си докоснал,
ще се вкамени за векове.

Не ходи, Поете, в тръни щом е друма,
Музата възпри и окови…
Всичко, дето си докоснал с дума,
после век след тебе ще кърви…