ГНЕЗДО ЗА ОБЛАЦИ
ГНЕЗДО ЗА ОБЛАЦИ
Онази къща ме сънува.
Плете чорапи
за детските ми стъпки
и прекроява здрача -
спомените
в остарялата му дреха да не плачат.
Прилича на съсухрена девойка,
която бели ябълки
и с шарения смях, под сянката на ореха
вари ошав.
Изпраща ми писмата
с почерка на баба -
нанизани листа по сухото дърво,
които никога не падат.
Онази къща, толкова далечна,
е дом на щъркели,
отнесли
лятото и зимата, и есента.
Подпира вечността
и чака малките.
Брои годините, в които няма пролети
и бавно се превръща
в небесен вир -
гнездо за облаци.
Онази къща…
ТИШИНАТА НА АВГУСТ
Чувам как тишината расте
под смокинята стара. А дворът -
посивяло в трънака врабче -
чака хрисимо своята пролет.
Чувам стъпки. От вчера са те.
Все по-често към днес се завръщат.
Баба черга от слънце тъче.
Дядо облаци носи - за къща.
Чувам залезът как се топи,
а тревата облича земята.
Малко конче оставя следи
по червения сърп на луната.
СИНЯ ЛЮБОВ
За къдрица от лято и за чай с липов смях,
за следите по пясъка и за прилива в тях;
за подаръка нощен - малко звездно небе,
с което играе си не мъдрец, а дете
всяко утро пътува към далечното днес
и се спуска в съня ни, и е точен отвес,
и е стръмна въздишка, и е плач на сърна…
Ето, виж я -
любовта ни е синя и прохожда едва.
МАМА ЗАКЛЮЧИ ВРАТАТА
Тази пролет не е като другите.
Пак е бяло и кротко вали,
но мама, но мама я няма.
Тя сега събира звезди
по небесния път -
отива при тате.
Чака я той. Той я чака.
ТАМ, под чардака небесен,
на сянка,
чаша вино на масата слага -
да си посрещне стопанката.
Тя му носи
няколко ябълки зрели,
няколко стръка иглика
няколко снимки,
конците и игленика -
да му зашие джобовете,
якичките, панталоните.
Носи му
и онази любов, с която
за последно изключи котлона,
затвори чешмата,
свали небето на масата,
взе си сбогом с цветята,
облече си новите дрехи
и тихо заключи вратата.
МАЛЪК ДЕН
Светът се е смалил до незабравка,
къпина мургава,
до дом на мравка.
До няколко узрели круши,
които в кошница
от спомени са сгушени.
До зима, седнала на двора,
с която слънцето
за лятото говори.
До две ръце, отворили прозореца
трохи да хвърлят,
да погалят розата.
До стъпките, оставили следите си -
самотниците
да ги скрият в дните си.
Смалил се е светът… Избухнал и угаснал е.
Една прашинка
го прегръща ласкаво.
* * *
Не тръгвай днес.
И утре остани.
Дъждът ще завали във сряда.
С обувките на няколко мечти
през лятото ще минем.
Рано е.
И вторникът боли.
Едва прохожда в слънчевата нива.
В сълзите му е утрото, блести -
герданче тънко от коприва.
Не тръгвай днес.
Луната ще те спре.
Ще се търкулне в грейналите длани,
а нощният пазач - едно щурче -
с душата си звездите ще нахрани.
* * *
Сън да беше, сън и сянка
тази дълга и свирепа зима,
след която
счупеният вятър
се стовари във камината.
След която
огънят съблече ризата -
да се видят въглените - рани
и как рови в пепелта къртичето,
паднало от слънчевото рамо.
Сън да беше, но не беше.
Болката едва прескочи прага.
А на него няколко врабчета
чакаха да ги погалят.
* * *
И вали тишина, сякаш някой горчиво е плакал.
Сякаш някой люлее звезди на небесните покриви.
А в очите ни, ято гълъби чужда изповед чакат,
но е тихо.
Една мокра луна си съблича пред изгрева роклята…
ВЗРИВООПАСЕН ДЕН
Дали ще слезе седмото небе
при птиците, които не летят отвесно?
Дали като разплакано дете
светът ще е готов да го посрещне?
Дали ще свети нощем листопада
за клоните, останали без ризи?
Дали врабците на площада страдат,
че мъртвите са повече от живите?
Дали, дали…
Реките се спасяват във дълбокото,
когато огънят взривява кладите
и само неприлично гордите
изгарят в яростните залези.
СЪНЯТ НА КВАРТАЛА
Кварталът е тих,
кварталът сънува,
че една бяла надежда
танцува, танцува…
И, че детствoтo слиза
и е самo пo риза -
къдрoкoсo, засмянo
катo нoщна пoляна,
на кoятo звездите
си гoвoрят с липите,
а луната ги слуша -
жълта медена круша…
Нo кoгатo денят
на вратите пoчука
и сънят забълбука в капчука,
тoзи малък квартал
натежал, oцелял, oживял,
катo смелo вoйниче
си oтваря oчите
и с въздишка на рамoтo
се разделя с пoляната.
ПРИКАЗКА НА ДВОРА
Седни дo мен, примoли се тревата.
При мен ела, дoгoни ме дъгата.
Врабче си, клoните те чакат,
ми махна oрехът с листата си.
Не, рибка е, реката се усмихна
и брегoвете й притихнаха.
В дoма си стoй, пoрасналo мoмиче,
намигна ми живoтът скришoм
и вхoдната врата затвoри.
А приказката чакаше на двoра.
* * *
Денят зад ъгъла се скри.
След него втори, трети, пети…
Къде отиват тези дни?
Дъждът без тях дали ще свети?
Годината - пораснало дете -
завива ги да спят. В килера.
На рамото й шарено петле
кълве минути за вечеря.
След утре - пролет, зима - днес.
Вместо щурец зъл вятър свири.
Цигулката е паднала нощес
от старата върба в комина.
