Слово за едноименната книга на Катя Маринова

Елена Алекова

Да ходиш „по покрива на тишината” заедно с Катя Маринова е приключение, което би изживял в пълнота само човек, изкушен от поезията. Не от поезията за „птичките и тревичките”, макар че тук и там можете да срещнете и при нея птички и тревички, но без този факт да наивизира или опростява внушенията.

Не и от свръхнатоварената със значения и образи поезия на кухите откъм сърце „пост-и-тъй-нататък-изми”, макар че Катя Маринова също разчита изцяло на метафората и иносказанието - до такава степен, че се наслагват при нея метафора над метафора и само тънка нишчица, навързала ги деликатно, обвила ги като призрачна паяжинка, понякога поддържа единството и целостта на стихотворението.

И въпреки вийналите се спирали от метафори над метафори, образи над образи, асоциации над асоциации и прочее, смисълът на онова, което тя иска да ни внуши, не се губи, не изчезва, не се разпръсва в зевовете между значенията, в отвесното разстояние от едното стъпалце до другото (защото понякога смисълът търси не заобиколните пътища по спиралата, а преките пътеки, и тогава движението нагоре е не кръгообразно, а директно отвесно, като по стъпала)…

А точно загубата на смисъл, който като че ли пропада от единия стих до другия, отличава поезията на „пост-и-тъй-нататък-истите” от истинската поезия. Защото образът в поезията, ако е сам по себе си и за себе си, лишен от прякото значение на думата и единния смисъл на стихотворението, не значи нищо.

Да не говорим - когато стихотворението е накачулено от гроздове образи, несвързани помежду си и неизвеждащи към някакъв единен смисъл, което, неизвестно защо, често се среща в съвременната поезия. Вероятно - „модна тенденция”, но безсмислена.

* * *

При Катя Маринова интонацията е делнична, обикновена, без апломб и неверен патос. Чувството е подвеждащо лежерно, леко, чисто - аха-аха да избухне възторг, да бликнат сълзи, но това не се случва. Лежерно е, леко е, чисто е.

Може би някъде клокочи гняв, бушува тъга, вихри веят, бури гърмят и трещят. Но е някъде, някога, далече, отвъд - отвъд този миг и този свят, който грее край нас, звънти, ромоли, блика, искри отвсякъде.

Някаква прозрачна стена, сякаш щит и защита, съществува между болката и човека, който пише и се изповядва в поезията на Катя Маринова - без плач, без упрек, без ропот, без страст, без ответ.

И макар да знаеш, че именно Катя се изповядва, именно Катя говори, разказва, уточнява, докосва, то е като че говор на някакъв човек отвъд тази прозрачна стена… То е като че Катя и не-Катя…

Така е в „Игра на болчица” например (с онази мила отпратка към Александър-Геровото „Страдание”: „Болка. / Болко-о! / Болчице…”):

Седим си двете с болката
насред зимна поляна.
Аз се правя на облак,
а тя - от мен по-голяма.

Гледа ме с ей такива очища -
по-черни и от въртопи.
Усмихната ме разнищва
и ме хвърля в потока.

Пясък да бях, да легна в него,
а то - вятър на клонка,
от страха по-зелена -
прегръщам се, колкото

след зло градушка като удари,
капчуци да са очите,
косите - на цветето шала.

Което и стихотворение да е на негово място - все едно. Това е… Между живота и болката - прозрачна стена, защитен вал. Той пази от удар, от взрив, от разрив, от разпад, от меланхолия не по силите на човек, която той не би понесъл, пред която би се предал, би рухнал - има такъв праг на болката, непосилен за човека. Който е стигал до него - ще разбере…

* * *

Много близко е това до усещането за присъствието на смъртта - някъде в теб и наоколо. Не като безрадостна мисъл в мислите („Рано или късно тя идва. Това е животът и нищо не може да се направи…”.).

Не като насъщна утеха след загуба на близък („Човек, щом се е родил, си отива. Това е „пътят на целия свят” /III Цар. 2:2/ и никой не се е върнал…”). Не и като случаен проблясък в съзнанието, влетял мигновено, или като непосредствена неизбежна реалност, че и теб тя те очаква, че може да те пресрещне ей сега или след миг.

А именно като нещо-в-теб-и-наоколо, което не че те преследва, не че те заплашва, но съществува неотменно, присъства безусловно, живее делнично-реално, както си делнично-реален самият ти… Което не е страшно, макар и неизбежно… С което дори си позволяваш да пофлиртуваш…

Но Катя Маринова флиртува със смъртта, играе си, предизвиква я, защото знае: между нея и смъртта е прозрачната стена, защитен вал, зад който е безобидно, безопасно, нестрашно…

Ела, прекраснице, ела!
Красива си такава -
във кринолин по залез.
И пажът ти Умиране,
отворил портите небесни,
извадил шпагата си остра,
накичен с гарвановите пера
като от древна книга,
екзекуторът на воплите -
е хубав, душевадко Вечност.
Ще дойдеш ли, прекраснице? Ела!

„Среща”

* * *

Самата себе си Катя Маринова възприема така - като през същата тази стена… Като Катя и не-Катя… Неслучаен е в този смисъл мотивът за Двойника - мъдрата и невъзможно лудата в стихотворението „Отговор” например или например пишещата черновата/беловата на живота си и изгладнялата глутница в нея - в стихотворението „Белова”; завръщащата се, но и изтичащата „като вино” в стихотворението „Хляб за Двойника”…

При това взаимодействието между ЕДНАТА и ДРУГАТА съвсем не е еднозначно и трафаретно - движи се от пълното им противопоставяне една на друга до възможното им докосване и сливане една в друга.

В „Отговор” невъзможно лудата будува, живее, греши, изкупва грешките и пак греши, пада и става, лети, умира и пак се ражда, макар и с болка. А мъдрата спи, но… „ще се събуди”.

И когато се събуди, тя ще бъде съдник, който пита: „Защо си невъзможно луда…”. А невъзможно лудата може и да отговори, но при условие че… „бяла птица на разсъмване / превърне облака / в сълза на камъче”…

В „Белова” пишещата черновата/беловата на живота си е в активната позиция (залъгва се чрез „разхвърляните листи и поеми”, флиртува, препъва се, превръща часовете в залъци…), а изгладнялата глутница в нея е в позиция пасивна, докато… времето („старият часовник с кукувицата”) не я извади от съня.

И тогава тя ще се превърне в коректор на пишещата, в този, който вижда нещата такива, каквито са, говори едно към едно, живее без самозалъгалки и не й спестява истините за нещата и живота, с други думи - както е гладна, ще изяде всичките й надежди, илюзии, миражи, мечти…

Същевременно, в „Хляб за Двойника” и Тя, и Двойникът (обозначен като „отсрещна същност”) будуват - Тя изтича „като вино”, Той се връща… Но и двамата жадуват да се открият един за друг, един в друг. Което и се случва -Двойникът отпива „всяка жива глътка” от нея, а Тя взема очите му, който Той всъщност сам й дава.

В това взаимно откриване-съединяване помежду им, в тяхната единна цялост вероятно е ключът - на спасението, на смисъла, на себепознанието, на щастието, на сбъдването, на каквото щете там.

В тяхното откриване-съединяване светът става цветен, става звучен, става уютен, става светлина:

И светна тишината - звън на лято,
почукало на прага на пчелина.
Във стъпките ми се разтвори сякаш
надвисналото над страха ми синьо.

Може би Женското и Мъжкото начало… Може би Тъмният и Светлият човек („черновата” и „беловата”)… Може би нещо друго, много по-голямо и по-важно… Знае ли човек…

Поезията не дава отговори. Поезията пита. Поезията търси. Поезията налучква. Може би…

* * *

Другият начин за изява на Двойника е „скрит”: когато Тя разказва за себе си (или се себеразкрива) през трето лице, единствено число:

Никога не каза, че обича.

Носеше смешна сламена шапка,
подаряваше цветя на прашни тротоари,
танцуваше върху измислени от нея
стрелки на неспиращи часовници…

Уж разказва за Нея, а разказва за себе си. Кой е Двойникът: дали разказващата или разказваната - не е важно.

Важно е, че се наслагва в поезията на Катя Маринова това усещане за прозрачно-призрачна, но реално съществуваща стена, която не позволява на едната да се съедини с другата, ако и образите им при имагинерното наслагване да съвпадат - в известен смисъл идеално, дори когато… въображаемият образ не се припокрива абсолютно с реалния.

Така би могло да се каже при положение, че това себеразкриване чрез трето лице, единствено число е просто способ на изображение, причудлив художествен похват.

Но е възможна и друга гледна точка: разказващата (наблюдаващата) е онази-която-е, тоест, истинската, неизменната, вечната Тя, а разказваната (наблюдаваната) е онази-която-живее-тук-и-сега, илюзорната, изменчивата, подвластната на времето и кръговратите Тя.

И тогава нещата стават много по-дълбоки и горното изречение би имало съвсем друг завършек: „Важно е, че се наслагва в поезията на Катя Маринова това усещане за прозрачно-призрачната, но реално съществуваща стена, която не позволява на едната да се съедини с другата, ако и образите им при имагинерното наслагване да съвпадат - в известен смисъл идеално, дори когато… обликът на живеещата във времето (тук и сега) се променя според капризите на различната възраст”.

Възниква въпросът: нима Катя Маринова не би могла да преодолее, да разруши, да елиминира тази прозрачно-призрачна стена, за да се срещнат тази, която разказва (наблюдава), и тази, която е разказвана (наблюдавана)?

Нали стената все пак е създадена от нея, нали е нейна измислица? Но това е прибързан въпрос. Ами ако стената е нейна догадка, прозрение за реалности и неща, недостъпни за човека? И тогава неволно се питаш: доколко несъщностното (това, което се вижда и е достъпно) може да бъде единосъщно на същностното (това, което не се вижда и е недостъпно)?

Възможно ли е те да се срещнат и съединят тук и сега, в този свят, в този живот? Може би в грядущия… И така нататък, и така нататък…

А Катя Маринова не спира дотук със себеразкриването…

* * *

В стихотворението „Признание” Двойникът придобива абсолютно неочаквани „физически” характеристики. Ако попитаме - очаквано: „Ти всъщност какво си?”, Тя, от една страна, ще ни излъже: „Една прекосила небето си чайка”… А всъщност, от друга страна, ще се изповядва:

Аз съм само облечена в думи
насред пазвата на полето
с диагноза „сърдечен бронхит”
мъничка,
мъничка,
мъничка -
като селска камбана,
която мирише на лайка -
превърната в езическо сборище,
пълна с къртичини,
олисяла,
но прегърнала се с дъжда
и с разказваща се поляна.

„Облечена в думи“… Какъв по-реален, по-конкретен образ на илюзорното, изменчивото, непостоянното, онова - от съня в нас, от миража, който сме?

Не думата като живототворящо Слово, а думата като дума, която „облича” нещата със значение, със смисъл, без да може да изяви онова, което те са: земята е просто земя, тя не знае, че се нарича „земя”; ние знаем, че земята се нарича „земя”, обличаме я в думата „земя”, но знаем ли какво точно е земята сама по себе си и в себе си, зад значението на думата, за видимостта - в нейната истинска реалност…

В случая Тя говори в аз-ова форма и макар думите, в които се облича, да са съвсем реални, конкретни, ние не добиваме никаква представа коя е Тя всъщност. Разбираме каква е, но коя - не знаем…

Това е пак „ефект”, следствие от съществуването на прозрачно-призрачната стена, струва ми се…

* * *

И кой може да каже със сигурност каква е тази прозрачно-призрачна стена и от какво тя пази и защитава човека?…

В индийската религиозно-философска традиция става дума за нещо, което наричат Майя, ще рече - илюзия, видимост. Майя пронизва пространството от край до край, зад нея е скрита истинската природа на света, която се проявява - през Майя - в цялото си многообразие: илюзии, кръговрати, вериги на страдания и т.н.?

Проявленията на тази истинска природа през Майя били подобни на „преплетени змии в пространството” и в съвкупността си представлявали реалността, която обаче могат да съзерцават не всички, а само единици (99,999 процента от хората тъй и не я виждат!), само онези, които вървят по Пътя на просветлението.

И могат да я съзерцават не защото сама по себе си тя много им е необходима, а доколкото да проумеят Пътя, по който вървят, и доколкото да добият представа за своята природа и своята същност. Определяли Майя като пелена, завеса, воал, защото, макар и незрима, тя отделя човека от истинската същност на нещата. Уподобявали я на очертания на облаци, на мехурче във вода и т.н.

Не са ли спиралите (гроздовете) от образи, метафори, асоциации на Катя Маринова, наслагващи се една над друга, една връз друга, като „преплетени змии в пространството”?

Разбира се, Катя Маринова не отваря и дума за каквато и да е стена (пелена, завеса, воал) в своите стихове, но стената - тази прозрачно-призрачна стена - се възправя навсякъде в тях. Прозрачна, незрима, но съвсем реална, дори някак осезаема.

А и да си припомним отново „Игра на болчица”, където в образите на „облака” и „водата” е завръзката и развръзката на лирическото „действие”, преживяване, състояние.

Навсякъде можете да откриете тези образи - може би не точно под формата на облаци или на водни мехурчета, може би под други форми (сняг, капки дъжд, балони, сълзи, звездни кладенци и какво ли не още), но със същото предназначение, със същата функция…

И не всички, далеч не всички хора, а само избрани, само единици са наясно и знаят за какво става дума, не само виждат, но и творят реалността, ако и да е тя илюзорна, призрачна…

Самотниците
са на ти със самотата си.
Те знаят как да пускат кръв във вените.
Те мъничко се правят на деца.
Играят.
Събират облаците над арената.

„Стръмна свобода”

И все пак… някъде, там, някъде, отвъд - отвъд облаците, отвъд видимото и невидимото Е истинският свят и все някога те ще го открият, ще го постигнат, ще го създадат, ако потрябва.

Но някога, не сега, някога, тогава, когато… Знае ли някой кога… Отвъд времето и времената…