Алфредо Брайс Еченике

превод: Десислава Венева

На моите братя и сестра - Едуардо, Елена и Нелсон

„…И не намерих нещо, върху което да се фокусирам,
което да не ми напомня за смъртта”.
Франсиско де Кеведо

Беше акостирал лодката, но не се прибра, а остана на малкия пристан и оттам продължи да съзерцава къщата на свечеряване. Почувства, че икономът му го притеснява, когато се приближи да го попита дали е доволен от улова си през деня и дали желае да отнесе нещата му. Напоследък беше забелязал колко много го смущаваше факта, че Андрес беше толкова загрижен иконом и че се появяваше постоянно, за да му предложи помощта си. Ядосваше се, че се интересуваше толкова от резултата в края на всеки риболовен ден. Близостта на Андрес, която самият той беше търсил в началото, започваше да го дразни, но каква вина имаше горкичкият човек. Освен това си каза, че Андрес е страхотен готвач и тази вечер ще може да си хапне от онази рибена чорба, която никой не можеше да приготви по- добре от него. Вдигна глава и направи усилие да му се усмихне.

- Днес нямах голяма сполука по време на риболова - му каза. - Но има достатъчно риба за една хубава супа. Отнеси всичко без бутилките и кофата с леда. А на връщане ми донеси друг джин. Много джин, много лед и малко тоник.

Андрес го попита дали не желае нещо друго, но не получи отговор и последва инструкциите. Помисли си, че Дон Фелипе е в това състояние от няколко дни, след като се увери, че днес той отново не беше докоснал нещата, които му беше приготвил, за да обядва на лодката. Откакто му заръча да казва на всеки, който се обади по телефона, че отсъства за неопределено време, дон Фелипе се задоволяваше само с кафето от закуската, а след това не слагаше и залък в устата си до вечерта. И само вечер ядеше рибена чорба с бутилка бяло вино. Обаче тоя джин… Икономът поклати бавно и тъжно глава. Премина през огромната градина и изчезна през една странична врата на къщата.

Фелипе го наблюдаваше от пристана. „Чудя се как ли би реагирал, ако Алисия се появи тук, в Поленса, сигурно е способен да си помисли, че става дума за моя дъщеря, за която никога преди не съм му споменавал”. Отпи дълга глътка и му хрумна, че би могъл да вдигне тост за Алисия. После си каза, че Алисия беше важно име в живота му. На седемнадесет години беше изпитал чувства за първи път, беше се влюбил лудо в едно момиче на име Алисия, по време на едно лято в Пиура. На плажа в Колан, по време на един залез, който никога нямаше да види отново, времето спря, когато щастието, че я е целунал, погълна горчивината от онзи 30-ти март, в който ваканцията свърши и настъпи неизбежният ден на невъзможното завръщане в Лима, и на омразното учение. Спомняше си за писмата от Алисия, от Пиура, но сега, в невероятната си къща в Байя де Поленса, се чувстваше напълно неспособен да си спомни колко време продължи кореспонденцията помежду им, нито какво направи най-накрая със снимките, които тя често му изпращаше в онези дебели хартиени пликове. Спомняше си за това, да, за дрезгавия глас на певеца на име Уркихо, който винаги си беше представял като някакъв злодей от публичен дом, точно заради гласа му, толкова дрезгав и толкова мъжествен. Една сутрин на зазоряване, по радиото в публичния дом на Руди, Уркихо изпя Спомни си за Алисия. Танцуваше в ритъма на хубава самба, като се опитваше да намали цената. Вече не си спомняше за Алисия и й го показа по най-лесния начин. Повече не отговори на писмата на горката Алисия. Ето такъв беше сигурно Уркихо в реалния живот, а и с този глас.

Бях истински мъж, си каза Фелипе, усмихвайки се. Но този път, да, вдигна тост за Алисия, преди да доближи чашата до устните си. Тази Алисия беше едва с три години по-голяма от момичето от Колан, и започваше следването си по Изящни изкуства в Католическия университет. И от Лима му пишеше също дебели писма от много страници, на които той отговаряше без много добре да знае защо. Понякога свързваше случая с последното си посещение в Перу, което беше преминало доста приятно, но му беше невъзможно да си спомни за името на кафенето в Баранко, в което Алисия се приближи до него, под претекст, че го беше гледала предишната нощ по телевизията. Фелипе се усмихна, когато тя му каза, че идва от изложбата му, че учи „Изящни изкуства” в Католическия университет, като се възползва да седне до него, без дори да го попита дали не очаква някого другиго. Изпиха няколко чаши, а Алисия не престана да му говори за картините му, да ги възхвалява все повече и накрая му каза, че бил много добър, защото имал изложби в Париж, Токио и в Ню Йорк.

- А ти, откъде знаеш толкова неща? - попита я Фелипе.

- Знам всичко за теб, Фелипе - отговори му тя, като хвана и двете му ръце и го погледна настоятелно.

- Тогава сигурно знаеш много повече неща за мен, отколкото аз самият знам за себе си - отвърна й той, забавлявайки се с нервното й и активно настояване, което не й позволяваше да отдели черните си и влажни очи от неговите.

- Знам всичко, Фелипе.

- Не ми казвай, че това ще продължи цял живот…

- Кое да продължи цял живот?

- Тези очи, по този начин.

Алисия леко потрепна в стола си и се приближи по-близо до лицето му. Фелипе я накара да повярва, че се смята за победен и я покани да хапнат в хотела му. Не беше подходящо облечена за този ресторант и вероятно беше с около тридесетина години по-млада от него, но нещата станаха по-забавни именно заради това. Алисия беше облечена с износения си червен панталон от кадифе, с червен пуловер с висока яка, който й беше много голям, и с черно кожено яке, което сигурно беше на по-големия й брат. Дългата й коса, много черна и права, постоянно падаше напред, а тя я отмяташе нервно зад раменете си, гледайки и в двете посоки, сякаш й казваше да стои неподвижна, там трябва да стои, проклетата коса. Красотата й не беше необикновена, но можеше да стане, при определени движения, а черните й очи, все по-влажни, определено говореха като луди. На Фелипе му доставяше удоволствие, че тя нито беше забелязала къде са, нито че тази богато украсен андалуски ресторант беше пълен с хора, които го познаваха и че беше невъзможно да започнат да се хранят, докато тя не пусне ръцете му.

- Знам всичко за теб, Фелипе.

- Това изглежда ти е любимото изречение - каза й той, като се усмихна.

- А сега, ако нямаш нищо против, нека да си пуснем ръчичките и да хапнем нещо.

Останаха в бара на хотела до три часа сутринта, а пианистът беше толкова възрастен, колкото него, най-малкото, защото им изсвири и изпя Спомни си за Алисия, по настояване на кавалера. Тази Алисия беше от Лима и към шест часа сутринта му се закле, че ще дойде ден, когато ще отиде до Майорка, в къщата му в Байя де Поленса, за да го намери и за да живее с него. Фелипе се беше разкаял, че беше я накарал да се качи в стаята му и докато продължаваха да лежат голи на леглото, й каза, че всичко между тях е било грешка, а тя легна отгоре му с цялата си тежест и го попита за каква грешка говори. Фелипе я отмести нежно до себе си, като й каза, че знае, че е добро момиче, но е време вече да си ходи, скоро ще стане шест часа. Алисия скочи първа и с един скок стигна до стола, на който бяха дрехите й. Облече се, доколкото можа, целуна го и изчезна, без той да разбере дори къде живееше. В два часа следобед, когато Фелипе слезе от стаята си, за да отиде на обяд с брат си, първото нещо, което видя, беше Алисия, седнала в близост до рецепцията.

- Имай смелостта да ми кажеш, че не си се изплашил - беше поздравът на Алисия.

На Фелипе му беше приятно да й сподели, че наистина беше изпитал страх, че може да не я види повече, и я покани на обяда с брат му. Имаха уговорка да се видят на Коста Верде. След секунда сме там, му каза Алисия. Дойдох с Фолксвагена си и само за секунда сме там. Тя караше като луда, а той я наблюдаваше отстрани и си мислеше какво обяснение ще даде на брат си за това момиче, облечено с червени пуловер и панталон, черно спортно яке и преливащ ентусиазъм. Беше казал на Карлос, че иска да обядва на Коста Верде, навън на терасата, възможно по-близо до морето, въпреки че зимата беше в разгара си.

- Предполагам, че момичето е подарък от бохемските ти нощи - каза брат му, докато се здрависваха.

- Карлос - рече той. - Алисия е официалната ми спътница.

След това ги представи един на друг, като се закле, че всъщност това е всичко, което знае за Алисия, но в замяна на това тя знаела всичко за него. Сервитьорът се приближи и Фелипе му каза, че единственото, което иска е да прекали с писко сауър и севиче.. На Карлос това му се стори страхотна идея и Алисия каза: „за мен също, но също така искам бяло чилийско винце. Не бъди лош, моля те, Фелипе”.

- И бяло чилийско винце - повтори Фелипе на сервитьора (ma?tre).

Два часа по-късно, Карлос си вземаше довиждане, казвайки, че продължава да твърди, че онази къща е чудовищна, че е загрозила залива на Байя де Поленса, че само на един луд художник или на глупак може да му хрумне да построи руините на Пуручуко в Майорка, и се чуди колко е трябвало да плати на властите, за да му позволят да построи храм на инките под слънцето на Балеарските острови. Истината, заключи той, докато се изправяше, истината е, че ме беше срам да бъда на онова място, знаейки, че брат ми… Истината е, че повече няма да стъпя в Испания, защото всичко това ме кара да се срамувам… Така е както го чуваш, Алисия, наистина се срамувам, някой в Испания да научи, че съм брат на собственика на Пуручуко на Балеарските острови. И всичко това заради едно обещание, което моето братче е дало на една смахната откачалка в Париж… Но всичко това нека да ти го разкаже Фелипе. Хайде, искай да ти го разкаже! Тогава ще видиш как само за миг вече няма да си официалната му спътница… Карлос намигна на Алисия и си тръгна.

- Разкажи ми какво се е случило, Фелипе? - помоли го тя, стискайки силно двете му ръце, доближавайки лицето си до неговото. Очите й бяха толкова влажни, както никога преди, по-ярки и изразителни, и по-нервни отпреди.

- Как, нали ти беше тази, която знаеше всичко за мен? - пошегува се Фелипе.

Алисия пусна ръцете му и се отпусна върху облегалката на стола си. Фелипе се възползва, за да направи същото и изведнъж си даде сметка, че беше пил прекалено много. Спомни си за смахнатата откачалка, както се беше се изразил Карлос, и се сети за Чарли Шугар и за Марио. Погледна към Алисия, но Алисия гледаше морето. Тогава реши повече да не казва нищо. Пих достатъчно, си мислеше той, а и на всичкото отгоре съм един сантиментален глупак. Сивият и тъжен ден на перуанското крайбрежие започваше да става тъмносив и часове по-късно морето наподобяваше неспирен звук, идващ от онова огромно място, което беше станало черно. Само по звука се разбираше, че морето е много близо. Алисия и Фелипе продължаваха да стоят неми и горди на масата си. Без да си дават сметка, двамата си бяха обещали едновременно, че никой няма да проговори първи. И така продължиха по време на цялата нощ, която беше прекалено влажна и без нито една звезда, към която да приковат поглед, за да могат да издържат на такъв студ без да си продумат, без да кажат: „умирам от студ”.

Грейнаха зелени светлини и двамата се обърнаха да погледнат към вътрешната част на ресторанта. След няколко минути всичко щеше да е готово за вечерята, а съвсем скоро щяха да започнат да пристигат първите гости. Сервитьорите очакваха пристигането на първите посетители. Алисия се призна за победена.

- Имаш право, Фелипе, - каза тя. - Има толкова много неща, които не знам за теб.

- Тридесет изминали години, приблизително, макар че това не е най-лошото. Най-лошото е… Не…Това също не е най-лошото… Най-лошото не е, че само за една вечер не могат да се разкажат тридесет изминали години, изпълнени с истории. Най-лошото е, когато човек може да изкара с часове, изтърпявайки такъв студ и всичко, защото не трябва да говори, когато е пил повече от допустимото, а всичко това е поради една простичка причина: защото желанието да се говори се е изгубило.

- Не ти вярвам - каза Алисия.

- Аз също не си вярвах, допреди малко.

- В такъв случай повече няма да можеш да рисуваш, както досега.

Фелипе избухна в смях, но веднага се извини. Едно нещо е да нямаш желание да говориш, а съвсем друго е да нараниш Алисия. Дори и да не знам, а и не искам да знам коя е, къде живее, нито откъде се е появила. После се сети, че Карлос, шегувайки се, беше казал за нея, че е „подарък от бохемските му нощи”. И отново се засмя, и отново се извини веднага. Тогава ? каза, че няма да се повтори, че няма да се засмее повече през живота си, защото се смял като пълен грубиян, без да знае в действителност причината, най-добре би било да отидат да пийнат по нещо в хотела, ако тя няма нищо против и че след това биха могли да вечерят заедно в андалуския ресторант, ако е съгласна, разбира се.

Алисия кара като луда до хотела, а той не успя да намери подходящ повод, за да се оплаче. Три дни по-късно тя беше единственият човек, който го придружи до летището, а вече бяха изминали две години оттогава, но тя продължаваше да му пише дебели писма от много страници, в които му разказваше винаги за бляна си да живее с него в Майорка, да го придружи завинаги до къщата му в Байя де Поленса, за тази й мечта, която се повтаряше във всяко едно от онези писма, на които Фелипе отговаряше, без да осъзнаваше много добре защо го правеше.

Този път, обаче, всичко беше различно, защото Алисия вече беше готова да отиде в Испания и този път той знаеше отлично защо не можеше да отговори на писмото й. Алисия си го е навила на пръста, каза си той, като си припомни, че от месец не се осмеляваше да й пише, а тя го беше помолила да й отговаря веднага, „с обратна поща, „Не бъди лош, не ме карай да чакам, моля те, Фелипе”.

Къщата започна да грейва в светлини, в дъното на градината, и Фелипе реши да напусне пристана. Предпочиташе да се върне, защото Андрес нямаше да закъснее да дойде, за да го повика и да го попита в колко часа желаеше супата му да бъде готова. Всеки ден се повтаряше същото, а на него с всеки изминал ден му ставаше все по- трудно да понася неговата загриженост. Няколко пъти, откакто беше получил писмото, Фелипе си беше представял Алисия как умира от смях, идвайки в невероятната му къща и виждайки го с един иконом, който полагаше такива грижи за него, сякаш той беше някакъв старец. Тази мисъл му се струваше непоносима, но днес, за първи път, я свърза с двете последни посещения, които беше имал. Спомни си за напразната надежда, с която беше очаквал онези хора и как изведнъж, заради някакъв смешен детайл, тяхното присъствие се превърна в нещо наистина непоносимо. Опита се да мисли за нещо друго и на влизане в къщата помоли Андрес да му сервира супата, веднага щом бъде готова.

Току-що си беше взел душ, когато Андрес се приближи до вратата на спалнята му. Вече можело да отиде в трапезарията. С огромно усилие, каза на иконома си, че супата е по-вкусна от всеки друг път и го помоли да му донесе лед, тоник и една бутилка джин в кабинета му.

И стоя с часове затворен, мислейки си за тридесетте години, изпълнени с неща, които искаше да разкаже на Алисия. Но после си каза, че не можеха просто така да се пъхнат тридесет години в един плик и се спря на годините със смахнатата откачалка, както брат му беше нарекъл дон Раул де Верньой, две години по-рано, в присъствието на Алисия. С Раул, с Марио и с Чарли Шугар се запознах през 60-те години в Париж, Алисия, това, което не знам е дали би се забавлявала с тях, нито каква физиономия би направила, всеки път, когато Раул започваше да говори за войната, а ние трябваше да му казваме, „Ако обичаш, Раул, коя от двете Световни войни имаш предвид сега?”. Той винаги е бил на повече от осемдесет години, на много повече, и всяка вечер, точно в единадесет часа, един сервитьор имаше задължението да отсервира масата му в „Дьо Маго”. Беше висок, дебел, малко мулат и много елегантен. В Париж, за нас лятото идваше, винаги когато Раул се появяваше в кафенето, с белия си ленен костюм, със синьо-бялата си папийонка, на райета, и с едно сари, което събличаше така, сякаш се усмихваше на живота. Всяка вечер на вратата на кафенето, Марио, Чарли Шугар и аз, го очаквахме очаровани, но аз не знам дали ти би се забавлявала с нас, нито какво би правила всеки път, когато Раул започваше да говори за Сесар Вайехо и се изнервяше, защото той му бил голям приятел, и че само осем души са присъствали на погребението на Ел Чоло, а той имаше поне тридесет книги, в които някакви идиоти, наричащи себе си критици, бяха писали глупост след глупост за живота и творчеството на Ел Чоло и уверяваха, че са присъствали на погребението му.

- Не на мене тия, дядо попе! - възкликваше Раул и изваждаше за хиляден път снимката от погребението на Вайехо. Бяхме само осем човека, които присъствахме, и този тук съм аз, а този от мое дясно е Андре Бретон, да той наистина беше джентълмен, - Не на мене тия, дядо попе! И Вайехо не беше тъжен човек, а голям любовчия и пълен с енергия, който беше завладял сърцето на дъщерята на хлебаря от неговата улица, и всяка сутрин отиваше да я навести, за да си купи хляб от нея. И Вайехо беше денди, освен това, винаги даваше съвети на някого. Съветваше никога да не се слиза от метрото, докато то не беше спряло напълно, защото това изхабявало ненужно подметките на обувките. И препоръчваше да се сяда по-рядко, защото това изтърквало до блясък дъното на панталона.

- А знаете ли как Пикасо е нарисувал картините на Вайехо? Същите тези картини, които се намират в музея в Барселона? Хората казват, че са били приятели, но това е лъжа, никога не са били. Истината е, че бяхме две приятелски компании, в бирарията Ла Купол, тази на латиноамериканците и другата на испанците, но по онова време нито Пикасо беше станал Пикасо, нито Ел Чоло беше още известен. Чак когато почина Ел Чоло, тогава Пикасо забеляза отсъствието на това лице, защото едно подобно лице не беше често срещано в Париж, а е очевидно, че Ел Чоло имаше много специфични черти. Един испанец от другата маса се приближи до нас и ни попита за специфичното лице, което Ел Чоло притежаваше, а ние му обяснихме, че е перуанец и поет, и че наскоро е починал. Тогава испанецът се върна на масата си и разказа на сънародниците си, които ни погледнаха със симпатия и обич, и това беше поводът Пикасо да нарисува отсъствието на Вайехо: Не на мене тия, дядо попе!

Но си нямам и най малка-представа дали всичките тези неща биха ти били забавни, Алисия. И не мога да си те представя всяка нощ в кафенето заедно с Раул де Верньой, както ние го наричахме. Един мъж, който никога през живота си не е работил, и който през 1946 г. се върна в Перу за последен път. Живееше в Париж от началото на века и беше син на французин, който е успял да създаде Борсата в Лима и се е оженил за сестра на Гонсалес Прада, „Не на мене тия, дядо попе!”, възклицаваше Раул, винаги когато говореше за Гонсалес Прада, моят чичо беше най-върлият противник на църквата на света, не на мене тия, дядо попе!

И голям приятел на гениалния поет Егурен, който изживя целия си живот зад една завеса и заобиколен от старите си блажени сестри. Трябваше да ги видиш всеки път, когато оттам минаваше Гонсалес Прада. Изчезваха за нула време и веднага щом чичо ми си тръгнеше, се обаждаха на епископа, за да дойде да изповяда горкия Егурен и да напръска със светена вода цялата къща, „Не на мене тия, дядо попе!”

Ако можеше да видиш, Алисия, до каква степен дон Раул мразеше 46-та година. Точно през тази година беше казал сбогом завинаги на Лима, на неговата родна земя. Той пристигна от Буенос Айрес, където беше прекарал войната, Втората световна война. Не се правете на глупави, момчета! Пристигнал в Лима, за да представи за първи път симфонията си. Раул беше музикант, Алисия…Вече знаеш… Изморително е да трябва да ти изяснявам всичките тези неща през цялото време… Или си разбрала вече що за човек е дон Раул де Верньой, или не си, разбираш ли ме, Алисия? И освен това не знам наистина дали всичко това те интересува. През 46-та, ти дори не си подозирала, че ще се родиш, а дон Раул направил премиера на Пуручуко, първата му симфония в Общинския театър в Лима. Публиката постепенно започнала да напуска залата по време на концерта, а на следващия ден един критик написал, че не се е разбрало в кой момент оркестърът е престанал да настройва инструментите си и в кой момент е започнала симфонията. Ние, Алисия, умирахме от смях, но той размахваше ръце и крещеше, „тази държава е държава на неграмотни!, „Не на мене тия, дядо попе!” Само една пълничка швейцарка успя да напише какво представляваше моята симфония, какво е Пуручуко, а на мен ми стана мъчно да я оставя в тази държава на неграмотни и си я отвлякох от вестника, в който работеше, ожених се за нея, за Грета, но да, господа, много скоро след това изпратих Грета да живее в Швейцария, защото тя прекалено много се грижеше за мене. За джентълмените никой не се грижи, „Не на мене тия, дядо попе!”

Така беше, Алисия, дон Раул де Верньой беше голям готвач и най-големият чревоугодник, когото съм виждал през живота си. Доставяше му удоволствие да кани млади хора в къщата си и не пускаше никого да си тръгва преди да е настъпил моментът за закуска. „Този, който влезе в къщата ми, няма да си тръгва до сутринта”, казваше Раул на гостите, и горко ти, ако искаш да си тръгнеш преди закуската. Раул заключваше вратата и те изпращаше да спиш на един диван, който пазеше за тези, които не умеят да живеят, „Не на мене тия, дядо попе!” И сега се сещам как по време на един от тези купони, той подреди Чавес, голям приятел и художник, който живееше в Париж по това време. Чавес започна да се подиграва с някаква малка долнокачествена африканска статуетка, която Раул притежаваше. Като тези, които продават хиляди негри в метрото в Париж.

- Как може да държите толкова грозно нещо, дон Раул? - попита го Чавес. - Нямаше ли нещо по-добро, с което да украсите къщичката си?

- Виж, момче, - каза Раул, дон Раул, както ние го наричахме, остави тази статуетка на мира, защото ми е подарък от съседката, която е едно момиченце само на осемнадесет лазарника и е хубавица, не на мене тия, дядо попе!

Но Чавес продължи да се подиграва и дон Раул му каза, че: „той вероятно е велик художник сюрреалист и всичко друго, което си поиска, но аз бях приятел с Бретон и ако само докоснеш статуетката ми, тогава наистина ще ти дам да разбереш, защото аз лично ще ти покажа какво е сюрреализмът”.

- А ако Ви счупя грозното нещо, дон Раул? Не ми казвайте, че ще се натъжите, ако счупя тая грозотия?

- Виж, Чавес, това, което аз ти казах, е че тази грозотия ми я подари момиче на осемнадесет години и че не давам да се пипа. Така се припираха известно време, Алисия, докато най-накрая Чавес направи на сол статуетката. Това предизвика огромен скандал. Дон Раул извади каталога от последната изложба на Чавес, една истинска книга, пълна с невероятни цветни репродукции, и я късаше на малки парченца, докато горкият Чавес му казваше: „Недейте, аз Ви я подарих с много обич”.

- Предупредих те, момче, отвърна му Раул, - казах ти, че ще ти покажа какво е сюрреализъм. Ти счупи моята статуетка, а аз направих на парченца твоя сюрреализъм. Предупредих те, казах ти, че бяхме големи приятели с Бретон, с Андре Бретон. Не на мене тия, дядо попе!

За дон Раул, Алисия, никога не е имало невъзможни неща в живота. Ставаше в дванадесет на обяд и никога не си лягаше преди четири часа сутринта. За него нищо не беше спешно. Нищо не го изненадваше и никога не можа да проумее, че някой от нас можеше да има финансови проблеми. Спомням си Марио, когато един следобед дойде в къщата му, и му каза, че е без пукната пара.

- Знаеш ли какво му отвърна той? „Побързай, момче, побързай, че в пет часа банките затварят”, това му заяви. Гениална също така беше и историята, когато двама аржентинци объркали Чарли Шугар и Марио с някакви други хора, които очаквали в Париж. Чарли и Марио нямали нито цент в джоба си и чакали някой да мине през кафенето, за да им плати чашата вино, което са си поръчали, когато се появили онези двамата, поздравили ги, седнали и започнали да ги черпят уиски след уиски, а нашите щастливи, защото от векове не са пили уиски. Но изглежда, че аржентинците са се объркали, излиза, че били дошли, за да търсят други двама латиноамериканци, с които е трябвало да уговорят убийството на Перон, който по онова време живеел в Мадрид и възнамерявал да се завърне в Аржентина, за да се яви на избори. В началото, с толкова безплатно пиене, Чарли и Марио се разбирали добре с тях, но постепенно работата загрубяла. Най-накрая, Чарли наистина изплашен, измислил нова лъжа, и им казал, че шефът пристига в единадесет. А в единадесет наистина пристигнал Раул, и ги заварил примрели от страх. Чарли му разказал всичко, сякаш Раул бил в течение на всичко. Раул незабавно ги поканил да се преместят на друга маса, защото тяхната била в ъгъла, до прозореца, с изглед към булеварда, „ако обичате, джентълмени”. Тогава поискал да му разкажат набързо вече казаното, а после, когато единият от аржентинците започнал да му уточнява поредица от факти, дон Раул много спокойно му заявил, че той не се занимава с техническите въпроси, а с интелектуалната част на въпроса. Колкото до базуката, за която вие споменахте, допълни той, струва ми се незначителен детайл. Няма нищо по-лесно от това да вкараш базука в друга държава.

- Чарли, казал тогава, попитай тези джентълмени как смятат да вкарат базуката в Испания. Само страхът, Алисия, накарал Чарли да измисли как може да се вкара в Испания една контрабандна базука. Поръчал си друго уиски, за да се окуражи и казал, че е правил подобно нещо при други обстоятелства, че най-добрият вариант е да се закачи под някой автомобил, за да наподобява на ауспух. След това дон Раул попитал аржентинците с колко пари разполагат за операцията. Чул ги да казват цифрата, спокойно им благодарил за толкова щедрата им оферта и им казал, че на следващия ден, точно в единадесет часа, ще им предостави подробен отчет за всички разходи. Аржентинците платили, сбогували се доволни, и веднага щом се отдалечили, Раул изпуснал една от неговите задължителни „Не на мене тия, дядо попе!” Чарли и Марио го попитали какво смята да прави на следващия ден, а Раул им отвърнал с: „Вие глупаци ли сте или какво, момчета, не ви ли е минавало през ум, че е трудно да се убие Перон, но вместо това няма нищо по-лесно на света от това да се направи план за убийството на въпросния господин?” Като за начало трябва да се купи един апартамент, който да се намира срещу къщата на Перон. И това може да струва много повече, отколкото тези бедни дяволи могат да ни предложат: „Не си ли давате сметка, момчета?”

И, наистина, връзката помежду им прекъснала, когато аржентинците се появили следващата вечер в единадесет и дон Раул им обяснил, че съжалявал много за приятелите си, които наистина се нуждаели от пари, но че сумата, колкото и да беше мислил по въпроса, трябвало да е двойно по-голяма или нищо. Само един долар по-малко и провалът щял да бъде пълен. Аржентинците повече никога не се появили в кафенето.

- Алисия? Как ти се струва всичко това? Не ти ли става тежко при мисълта, че Марио почина в Ел Салвадор, а Чарли се хвърли под метрото, че дон Раул почина като до самия си край се придържаше към принципите си и никой повече не разбра нищо за Грета? А защо по дяволите трябва да ти е мъчно, како не ги познаваш? И защо по дяволите би ти трябвало да ги познаваш? И как по дяволите би могла да се запознаеш с тях, като си била все още ученичка в колежа, когато последният от тях е починал? Знаеш ли защо Чарли се хвърли под метрото? Интересно ли ти е да знаеш как изглеждаше Чарли и как само тип като него би се престрашил да се хвърли под метрото просто ей така? Случайно дали знаеш, че той беше чилиец, че обичаше да казва: “Аз съм, господа, единственият беден на света, който притежава вила in the French Riviera?” Случайно дали знаеш, че колкото и пиян да беше, никога не е разказал как и защо притежава вила in the French Riviera? Знаеш ли, че въпреки че можеше да я продаде, кракът му никога не беше стъпил във вилата? Чарли… Марио беше този, който ми разказа за любовната му история с милионерка от Северна Америка, много по-възрастна от него, която, когато починала, му оставила онази прекрасна вила. Оставила му я, като го накарала да й обещае, че ежедневно, докато я обича, ще ходи на литургията в седем, за да се моли за спасението на душата ?. Горкичкият Чарли, понякога удряше четири часът сутринта и го сварваше с чаша уиски в ръка, защото както той обичаше да казва, както само той можеше да го каже: „Аз съм джентълмен, господа, и си признавам, че единственото нещо, което мога да правя в живота си, е да държа чаша уиски в ръка”. И горкичкият, много пъти изкарваше до четири сутринта - всички ние отивахме да си легнем, но той не успяваше.
- Страхувам се, господа, - казваше, - че няма да успея да отида на литургията в седем.
И Чарли беше единственият човек, Алисия, на когото Раул, отваряше вратата точно в шест и половина, за да може да излезе рано сутрин от пиршествата, които дон Раул организираше, за да не пропусне литургията в седем. Чарли…

…Доколкото знам, Алисия, той е единственият човек на света, който се е самоубил заради две жени. Заради американката, заради която ходеше на литургията в седем и заради едно момиче на твоята възраст, заради което веднъж пропуснал литургията в седем. Чарли… Чак когато отидохме да разпознаем трупа му, тогава разбрахме защо от няколко седмици постоянно повтаряше едни и същи думи.

- Господа, - казваше той, - случи ми се отново, но обратното. Сега тя е тази, която е на двадесет и една години, а аз този на шейсет. Признавам си, че ми се е случвало само веднъж в живота, но дори и така, е достатъчно.

„Не на мене тия, дядо попе!”, въздъхна Раул.

Никога не питаш за Грета, Алисия. Вече разбираш, че колкото и да се стараеш тази история никога няма да те заинтересова. Как би могла, като по онова време не си я споделила с мене, как да ти е интересна сега? Грета беше съпругата на Раул, но ти досега не си ме попитала какво друго е направил Раул с дебеланката, освен че я беше изпратил в Швейцария, защото за джентълмените не трябва да се полагат прекалени грижи. Грета беше учителка в Цюрих и се виждаха само два пъти годишно. Петнадесет дни по време на Коледните и Новогодишните празници и през месец август, когато бяха заедно в Майорка. Благодарение на Раул и аз опознах Майорка, Алисия, и за мен Раул беше първият чуждестранен летовник, който пристигна в Майорка. Той беше най-добрият, във всяко едно отношение, най-елегантният и най-големият джентълмен. Това се случи през 1921 година, а през 1975 Раул и Грета продължаваха да не са наясно, че до Майорка можеше да се стигне със самолет. Горките дебеланковци се подлагаха на страшни мъки. Най-напред една нощ с влак до Барселона, а после цял ден с кораб до Майорка. Един ден, като видяхме Грета толкова дебела, защото истината е, че с всяка изминала година ставаше по-дебела, докато най-накрая й бяха нужни два стола, за да седне в кафенето… Невероятно… Като я видяхме такава, Марио и аз ? казахме „мадам”, - защото Грета винаги я наричахме „мадам” и никога Грета, „ние смятаме, мадам, че както вие, така и дон Раул трябва да пътувате до Майорка със самолет”. Раул се възпротиви, защото джентълмените винаги са пътували с влак или с кораб, но най-накрая с помощта на Грета, успяхме да ги убедим и обещахме да се заемем с всичко, и да ги придружим до летището.

„Никога не съм виждал по-грозно място!”, възкликна Раул, още щом пристигнахме на летището, „Не на мене тия, дядо попе!” И веднага каза, че иска да види самолетите. Придружихме го, а Марио и аз избухнахме в смях, когато заяви: „Как по дяволите ще разбера кой от всичките е моят, когато всички са еднакви!”. Обяснихме му, че пътниците ги викат по високоговорители, след това преминават през проверка и чак тогава трябва да стигнат до врата, която води към самолета, който е техният. Умирахме си от смях, Марио и аз, представяйки си как Раул и Грета вече се настаняват по местата си, когато го чухме да вика: „Момчета, момчета!” Но как, Раул? Задъхваше се, беше се върнал бегом от самолета, блъскайки половината хора и едва можеше да говори. „Момчета”, попита ни той, почти задавяйки се, „А на тези толкова красиви и елегантни госпожици, които се грижат за нас в самолета, дава ли им се бакшиш?”

Раул… Грета и Раул… Никога не сме харесвали Грета, защото не го оставяше нито да яде, нито да пие на мира, а го правеше луд, като се грижеше толкова много за него. Истината е, Алисия, че винаги когато Раул ни казваше за пристигането на Грета, едва се отбивахме някоя вечер в кафенето, и то от чиста куртоазия. Покрай Грета, Раул губеше почти цялото си очарование, макар че както казваше Чарли, с пълно право, откакто на Раул доходите му бяха започнали да привършват постепенно, тя беше тази, която го издържаше от Швейцария, и това беше заради огромната й обич към него. Тя наистина вярваше в него като музикант, защото Раул не беше изнасял концерт от 46-та и никой от нас не знаеше, че продължава да композира , въпреки че пианото, което имаше вкъщи, беше винаги отворено, с една нотна тетрадка отгоре и няколко нарисувани с треперещ молив ноти. Истината, Алисия, е, че чак след смъртта му, успях да получа от Грета партитурата на Пуручуко и се консултирах с диригента на Симфоничния оркестър на Брюксел. „Вижте, господине”, каза ми той. - Вашият приятел е трябвало да се казва Бетовен, за да може една такава творба да се изсвири. Последният дял, само последният дял, изисква хор, състоящ се от петстотин принцеси от Империята на инките”. Върнах партитурата на Грета по пощата и никога повече не разбрах нещо за нея.

Горката дебеланка, колко щастлива беше, докато се носеше във водата като кит. Майорка я привличаше, защото казваше, че това е точното място на света, където най-добре можело да се плува. Откри го през 1921 година, когато за първи път се потопи в морето точно там, в Майорка. Представям си как е прекарвала цяла година в Цюрих, като си е мечтаела за месец август, който я очакваше в Майорка. Едно лято се появихме Чарли, Марио и аз и ежедневно съзерцавахме една и съща гледка. Един таксиметров шофьор, който вероятно беше на годините на Раул, или приблизително на толкова, идваше да ги вземе винаги, и ги таксуваше със същата тарифа, непроменена от годината, през която се бяха запознали.

„Испански джентълмен”, казваше Раул. И седнал на терасата на един бар, на брега на морето, пиеше бяло и много сухо вино, докато тя плуваше щастлива и често-често му махаше за поздрав.

„Щастлива е”, казваше Раул, макар че никога не отговаряше на поздравите, които Грета му изпращаше от водата. И веднага щом почувстваше глад, се изправяше, и макар че се намираше на остров, викът му беше винаги същият: „Грета, напусни веднага океана и се върни на континента!” Сцената се повтаряше винаги по същия начин, всеки август, от 1921 до 1977 година. След това таксиметровият шофьор се връщаше и ги закарваше до същата стара и огромна къща в Палма, която винаги наемаха. И винаги на същата цена. Един ден Раул ни каза: „Защото, момчета, в конкретния случай, също става въпрос за испански джентълмен”.

Раул беше на деветдесет и две години, когато почина, Алисия. Това интересува ли те? Интересно ли ще ти е да знаеш колко е красиво и тъжно един човек да почине, следвайки докрай принципите си? Интересно ли ти е да знаеш как почина Раул и как аз не можех да повярвам, че този човек е починал? Наближава краят на всичко и на всички, Алисия.

Краят започна на рождения ден на Марио. Отпразнува го пищно, както винаги, и се напихме както винаги и си спомнихме, че са изминали две години, откакто Чарли ни беше напуснал. Аз, Алисия, почувствах за пръв път колко е несправедливо да съм много по-млад от тях, отвратих се от толкова слава и пари, и от всичките пътувания до Ню Йорк и до Токио, до Милано и до Антверпен, до Цюрих и до Франкфурт, заради това продължих да се напивам. По-късно започнах да си казвам, че никога няма да се оженя и че моят дом са дванадесет хотела в дванадесет различни града. Мислих си дълго време и за самоубийство за пръв път през живота ми, когато Раул възкликна: „Не на мене тия, дядо попе!” Не знам кой му беше разправял за 46-та година в Лима и Раул се изправи, за да каже, че жителите на Лима, всичките до един, са гадни помияри. Само знаели да ядат каша и не заслужавали да имат в близост до Лима останки като тези от Пуручуко, че никога през живота си няма да имат друга възможност да слушат негова симфония, а камо ли така наречената Пуручуко, защото той вече така бил разпоредил в завещанието си.

- А ти би ли искал да се върнеш в Лима? - го попита Марио неочаквано.

- Бих искал, момче! - отвърна му Раул. - Но само, за да видя Пуручуко! Там си играех като дете!

И не знам, Алисия, не знам как се изпуснах, като му обещах да построя Пуручуко, напълно същият и новичък, в Майорка.

- Не на мене, тия дядо попе! - възкликна Раул, като се обърна и ме погледна.

- Има едно място, което се нарича Байя де Поленса! Ти го построй, момче, не напразно имаш слава и пари! Но този, който ще открие сградата, съм аз! Ще направим страхотно ястие с боб! С много черни бобени зърна, които ще поръчаме при Фошон! (chez Fochon) Нека те да се заемат да ги транспортират до Байя де Поленса! Аз, господа се ангажирам да намеря двадесет негърки от тези, които да се разхождат по голо дупе! И ще ги изкъпем в Пуручуко, и с тази вода ще сварим бобените зърна. Не на мене тия, дядо попе!

През септември Грета се обади на всички приятели на Раул, за да ги уведоми, че е починал и че го беше погребала в Майорка, както беше разпоредил в завещанието си. Марио и аз отидохме заедно да я видим, но накрая тя беше тази, която ни утешаваше. „Смотаната швейцарка”, каза Марио, веднага след като излязохме, едва успя да ни каже, че е починал верен докрай на принципите си, което за нея, разбира се, беше поредното безразсъдно действие на Раул. Беше починал двадесет дни след рождения си ден, празнувайки изписването си от клиниката. Инфаркт го беше покосил в деня на рождения му ден и докато го карали към клиниката, отворил очи и казал: „Но чашата ми не е счупена, не на мене тия дядо попе!” А след двадесет дни настоял да отпразнува пълното си възстановяване, а отношението му към Грета било като към шибана швейцарка, когато тя му казала, че това е лудост. „Ти ходи да плуваш, ако искаш, но аз ще го отпразнувам или името ми да не е дон Раул де Верньой”. „Варварин”, беше ни казала Грета. - Това, което искаше той, беше да не си счупи чашата и постигна своето, и беше ужасно досадно, че трябваше да го погребем в Майорка”.

Дон Раул де Верньой, Алисия, почина, като остави след себе си шейсет симфонии. Всичките посветени на мадам Грета де Верньой.

А преди четири години, Алисия, Марио ми се обади в хотела, в Ню Йорк, и ми вика:
- Виж, старче, в един и същ град сме, а да не можем да пийнем по едно заедно.

- Защо? - попитах.

- Ами, човече, за това, за какво друго. Оказа се, че дните ми са преброени и отивам в Ел Салвадор, за да умра там.

- Но Марио…

- Няма как, Фелипе, вече ме викат за извеждане към самолета.

С други думи, Алисия, никога не направихме купон за откриването на Пуручуко. Живея тук, тук рисувам, тук ходя на риболов и тук търпя с всеки изминал ден все по-малко съвършенствата на моя иконом Андрес или посещенията на секретаря ми, и обажданията от моя marchand. А сега ще ти прочета нещо, което написах в деня, когато получих писмото ти. Не знам защо го написах в трето лице. В крайна сметка, може би, за да се самозалъжа, че този тип не съм аз, но този тип бях точно аз, или заради звученето, Алисия.

„Беше се превърнал преждевременно в стар мърморко или поне малко по малко се превръщаше в такъв, въпреки че продължаваше да рисува както преди, сякаш нищо не беше станало, вероятно, за да подхранва напразно илюзията, че не е такъв и нищо повече. Във всеки случай, единственото му достойнство се изразяваше в това, че не искаше да въвлича никого в истериите си на самотник, гледаше си работата, изпълнен бе с деликатност, която често го караше да е много вежлив с хората, които срещаше в живота си. Дори дълбоко в себе си изпитваше привързаност към тях, нещо, което човек доверява само когато е прекалено късно, защото вече хората са си тръгнали. Тогава се чувстваше добре за около два часа и в това се изразяваше ценностната му система”.

Остави листа на една страна, взе друг и започна да пише: „Скъпа Алисия, без никакво съмнение момиче като теб би се насладило на място като това”. Остави писалката настрана и дълго време съзерцава морето, озарено от нощната звездна светлина, която му позволяваше да види огромния прозорец на кабинета си. Отново грабна писалката, изведнъж, и добави: „Понякога те обичам много завинаги”. След това произнесе името на Алисия и реши, че беше по-добре да остави писмото за деня, в който щеше да дойде секретарят. Предпочиташе да диктува.

Кап Скиринг, Сенегал, 1985