Румен Стоянов

Испаноезичието събира 21 държави,чийто официален език е кастилският. Вземайки пред вид общия, внушителен, брой говорещи го къде ли не, съотнесен към човечеството, явно той не е коя да била словесност, ибо отваря двери към една огромна площ, населена с над половин милиард люде, обдарени с разновидови култури.

В тоя смисъл ползването на испански безспорно е с един куршум множество зайци, което предоставя достъп, примерно, до инки, астеки, маянци. За България това огромнейшо предимство е пряко и нееднократно, първопроходски свързано с Аржентина.

В началото на ХХ век относително доста нашенци, мамени от копнежа бързо да забогатеят и от приключенства из непознати краища, тръгват под екватора. Те подминават много по-близката нам Испания и прекосяват Атлантика, стигайки дълбоко на юг. Така навлизаме в испанословието не през неговата иберийска първородина, а през латиноамериканската.

В Аржентина се установява значително българско разселение. То надхвърля по количество сънародниците ни по всички останали държави на подконтинента. Ето защо първо дипломатическо представителство, и в продължание на десетилетия единствено под Рио Гранде, откриваме в Буенос Айрес. Първият документиран български заселник в Аржентина е от 1905-а. Обаче съществуват обосновани предположеня, че там стъпваме преди свършека на ХIХ век.

Ред обстоятелства я превръщат в челна за България сред всички латиноамерикански страни, най-вече произтичащи от броя на земляците ни. Например само в нея държава излизат наши вестници, при туй пет. Красноречиво именования „Български глас” го издава легацията. Освен него и краткотрайните други „Народна трибуна”, „Балкански глас”, „Емигрантско дело”, „Възраждане” свидетелстват, по отделно и съвкупно, за обществена потребност от такава връзка с отечеството. Та никак случайно основоположникът на испанистиката ни е пребивавалият в Аржентина Борис Шивачев.

По неговото време още нямаме понятията испанистика, испанист, испанистка, испанистки, тепърва предстои да осъществим ред изяви, с които да ги заслужим и те ще бъдат, макар с късна дата, основателно водещи до оня млад мъж, умрял без да навърши тридесет години. А до тогава постни набези в испаноезичието правим без владеене на езика и по-скоро те образуват подстъпи към сетнешна пълноценна дейност.

Сред последиците от заселването на българи в Аржентина е, на видно място, че от там тръгва отечествената испанистика. Шивачевото дело е било предмет на многобройни проучвания, тъй че излишно е тук да повтарям вече изнесеното, бегло ще упомена още личности, осъществили приноси, все пряко свързани с Аржентина.

Година 1947-а, тогава у нас идва група българи, тръгнали с кораб от Буенос Айрес. Пътуването им с италианския кораб „Филипа” до Генуа трае цяло пътешествие, 35 дни, до България отиват с влак и неколцина ще участват дълготрайно, плодоносно в развитието на отечествената испанистика. Това са Тодор Ценков, дъщеря му Емилия Ценкова, Иван Кънчев, сестрите Йовка и Елба Филипови, Цветан Георгиев, Христо Гоневски, Добри Калев, Стефан Бояджиев, Иван Аржентински.

Деветимата, кой повече, кой по-малко, работят в различни области, но съвкупно съставят едно аржентинско ядро, даващо осезаем тласък на младата наша испанистика: преподавателство, преводи на обществено-политическа и художествена книжовност (от и на испански), устен превод (кабинков и редуван), езикознание, учебникарство, радиожурналистика с радиопредавания, филмов превод, речникарство, учебникарство.

Никак на последно място, а на съвсем видно трябва да посочим въвеждането на аржентинската, пък чрез нея и латиноамериканската, тематика (Шивачев, Ценков, Стрезов, Аржентински, Гоневски, Георгиев, Калев).

Сборувани всички тия дейности, представляват значителен, осезаем, често пъти първопроходски разностранен тласък, задвижил напред съвсем младата, започваща испанистика. Обръщайки поглед назад, установяваме неизбежимо, че тя много дължи на онова, което наричам с уважение аржентински първотласък.

Той бе осъществен от люде прекарали там години и от други, под далечното небе родени (Кънчев, Ценкова, Филипови, Бояджиев). Най-оскъдно припомняйки онова, за чието пребъдване отдадоха сили ония тринадесет мъже и жени, трябва да кажа, че от испанистиката изходиха португалистиката, каталонистиката, галисистиката и даже нероманското баскознание, тъй че заслугите на аржентинските испанисти позволиха техни следовници да продължат ония първи стъпки в испанистиката извън самата нея.

Първи наши португалисти бяха Тодор и Емилия Ценкови, те преведоха книги на Жоржи Амаду без да са учили неговия език, т. е. разчитаха на близостта му спрямо испанския: „Габриела - карамфил и канела”(1964). По време след тях идват Теодора и Боян Атанасови, той бил дипломат в Португалия, така научили езика, поради което превели Жоржи Амаду. Между ония първи българи на това поприще трябва да отбележа Снежина Томова и Румен Стоянов, завършили четирисеместриален курс по португалски, докато следваха испанска филология в Хаванския университет. Нека река по някоя дума за отделни членове на аржентинските испанисти.

Борис Шивачев (1902 - 1932).

Тодор Ценков (1903 - 1971). В Аржентина престоява двукратно: 1921 - 1924 и 1936 - 1947. Превежда обществено-политически текстове от български на испански и обратно. През 1947 в Буенос Айрес излиза неговият роман „Con los ojos vendados”(„Със завързани очи”), писан на испански. Той е един от първите, а и най-широко въвели аржентинска тематика в нашата художествена литература: „По света за хляб” (1932), “Кокичето сред тропиците”(1934), „Великият океан” (1938), „Под аржентинско небе” (1962). Писател и журналист, автор тоже на разкази, фейлетони. Нали тук въпросът е за големия принос на аржентинската група, ще спомена и „Борбата на народите на Латинска Америка за свобода и независимост”(1960).

Цветан Георгиев. Един от авторите на „Испанско-български речник” (1964, с. 948, бройки 5 080), в чието съставяне участва и Е. Ценкова, тоест половината от авторския колектив е придобил знания в Аржентина, другите са Т. Нейков и Ю. Кучер.

Добри Калев. Той също е бил в Аржентина.

Христо Гоневски. Завръща се през 1949-а.

Фани Тенева Гоневска. Съпруга на Хр. Гоневски. Тя не превежда и пише, но участва технически в развитието на връзките ни с испаноезичието, упражнява коректорство върху преводи на испански.

Иван Аржентински (1910 - 1989). В Аржентина стои от 1930 до 1934. Писател, разработващ теми, почерпени от оная действителност: „Далечна Патагония” (1947), „Сребърната пътека” (1966), „Моята аржентинска младост”1977, „Малкият тореадор” (1977). Пътеписът му „Зелената перла” (1961) отразява престой в Куба, сиреч пак е свързан с Латинска Америка.

Емилия Ценкова (1932 - 2000). Завършила френска филология в Софийския университет. Заедно с романиста проф. Тома Ст. Томов основават Катедрата по испанска филология в същото висше училище (1961), в нея преподава езика, испанска лиитература и дълго я ръководи: 15 години. Първият набор приети студенти обхваща 32 души. Съавторка на „Испанско-български речник” (Т. Нейков, Цв. Георгиев, Ю. Кучер, 1964, с 948, бройки 5080), а, заедно с Тодор Нейков съставя „Българо-испански речник” (изд. „Наука и изкуство”, 1984, с. 757; 2002, с. 500), само тя - същото издателство, 2011, с. 500.

Нейни са учебник по испански, антология на испанската литература, както и литературоведски изследвания. Обучила стотици испанисти. През 1974 - 1978 преподава български език в Автономния университет, Мадрид. Осъществява разнообразна дейност: в Националното радио, а е същевременно изтъкната устна, правителствена, кабинкова и последователна, преводачка.

Иван Кънчев (1935). След авършена българска филология в СУ постъпва в Катедрата (1963) и се занимава с различи езиковедски науки, доктор (1976), професор (1993), автор на повече от 320 изследователски трудове. Работи също в УНСС и Пловдивския университет „Отец Паисий”.

Два пъти преподавател по български в Испания, в Мадридския автономен университет и в Комплутенския. Дейността му е е отличена съответно с орден на Испания, Венесуела и Софийския университет. За големите му постижения става дописен член на Испанската кралска академия (1988), вторият нашенец след проф. Томов.

Йовка Филипова (1936 - 1967). След учителстване с френски постъпва преподавателка по испански в софийския Алианс Франсез, гдето работи две години. Заедно с Тодор Нейков е съавторка на първия ни учебник по испански за начинаещи (1965). Завършва испанска филология в Софийския университет, но ранна смърт прекъсва зaниманията й.

Елба Филипова (1938). На по-малката сестра животът предоставя много по-дълга сгода за трудене в испанистиката. Следва първо архитектура, но после завършва с първия набор (приет в 1961) испанска филология на Софийския университет. Превежда мексиканския роман „Ония… долу” на Мариано Асуела, но се изявява в Националното радио, където преводачества (1967 - 1969) от български на испански. Работи към четири години в „Разпространение на филми”.

Най-дълго се труди, чак до пенсия (1993), в Комитета за телевизия и радио. Междувременно била е и хонорувана преподавателка по езика в испанска филология, т. е. допринася и за подготовката на професионални кадри. Превеждала е на важни държавни ръководители, сред тях Тодор Живков, Фидел Кастро. Съюзът на българските журналисти я удостоява с грамота (1980), носителка е на орден „Кирил и Методий”, трета степен.

Стефан Бояджиев (1936 - 19). Той няма висше образование, ала това не му пречи да да бъде в продължение на десетилетия преводач говорител в радиопредавания на испански. Благодарение на Стефановия глас множество люде по света научават разнообразни положителни вести за миналото и настоящето на България, с което допринася чужденци да стават нейни приятели.

Моля да бъда извинен, загдето представих крещящо неравностойно членовете на онова, което нарекох аржентинско ядро. Причината е не завист или пристрастие, а че изнесох данни, които успях да издиря, пък те за неколцина са твърде бедни, времето незаситимо поглъща сведения, умират люде, които биха могли да ги споделят, затриват се архиви.

С изключение на Шивачев, Стрезов, Ценков, Йовка, познавах всички останали членове на ядрото, а вече толкова оскъдно мога да река нещо за тях, включая ония, с които дълго съм работил в Катедрата.

Естествено, заслугите, по единично и сборно, предоставени в нашата испанистика от въпросната съвкупност, несъпоставимо са по-големи, отколкото разгласените по тия страници, гдето само нахвърлих кое що, воден от желанието да привлека внимание към един значителен дял в развоя на отечествената испанистика, изобщо нямах намерение (липса на време) да навляза в изчерпателни подробности досежно оповестеното в заглавието.

Нещо повече: смятам, че ядрото аржентинско заслужава, настоятелно изисква, един задълбочен и обемист докторат. Имайки пред вид как себеоскърбително безделничим = нехаем за своенаши достойности, произтичащи главно от липсата на държавно и обществено поощрение (обяснима с моицата държаба), едва ли това някога ще стане, защото сме яко дресирани с пари на български данъкоплатци да работим за чужди интереси, мога основтелно да кажа: не премълчах аржентинското ядро, та по въпроса моята съвест е чиста.

И тъй: без да отминаваме високомерно подстъпите на отечествената испанистика (косвени докосвания, впрочем оскъдни, о въпросните книжовности, култури, още без да владеем кастилски), нека с благодарност знаем и помним: основата, връз която стъпва тя, че да се развива успешно в различни области, а и вече навлезе в своето - обилно плодоносно, благодатно - второ столетие, завинаги е аржентинска.

Нека съм изрично ясен и почтен, въпросните устои не възникват от само себе си, ни падат от небото: полагат ги, един повече, друг по-малко, ония тринадесет първопроходци, девет мъже и четири жени. Те заслужават широка благодарност: на последвали ги испанисти, но и на ония, които научиха много неща в испаноезичната общност.

Припомням: вестник „Развигор” в брой 209/29.2.1926 пуска статия, озаглавена „Еспронседа” от Борислав Витски за Хосе де Еспронседа. С нея Борис Шивачев начева (едва ли го е съзнавал) родната собствено казана испанистика, тоест вече изхождаща от владеенето на езика.

Тъй тя има точен рожден ден и днес сме току пред нейното столетие, та основателно и своевременно питам: ще ли го - напълно заслужено - отбележим, поне с научен симпозиум, защото давайки хляб на хиляди люде, тя свърз(в)а България с десетки народи, страни, култури, сближи ни с тях, от което благодатната полза е двустранна.

Аржентинският принос в родната испанистика не бива да го изчерпваме с миналото: двама, но какви, белетристи упражниха осезаемо влияние върху нашия съвременен читателски вкус за повествователност, а също въздействаха положително и върху писателски възгледи: Борхес и Кортасар.

Двойно обстоятелство, подчертаващо още повече наистина челното присъствие на Аржентина в развоя на испанистиката ни, а оттук и необходимостта да го изследователски обозрем.