Едгар Доктороу

превод: Любомир Духлински

Из „Цялото време на света” (2010)

Хората ще кажат, че съм напуснал жена си - фактически, може и да е вярно, но не е нарочно! Нямах намерение да дезертирам. Поредица от странни обстоятелства ме доведоха на пълния с боклуци и мръсотиите на миещи мечки таван, откъдето започна всичко, от само себе си, и откъдето, разбира се, можех да вляза през вратата при жена си и двете си дъщери, което правех, връщайки се у дома вечер всичките четиринадесет години семеен живот. Диана си спомни, че ме видя за последен път същата сутрин, когато ме остави на гарата и рязко натисна спирачките, а аз излязох от колата и преди да затворя вратата, се наведох и й казах сбогом със загадъчна усмивка - тя мислеше, че съм я оставил точно тогава.

Всъщност бях готов да забравя минали обиди и в тази вечер се върнах - което също е факт - с твърдото намерение да вляза в къщата, която аз, тоест ние, купихме, за да растат в нея децата ни. И, честно казано, си спомням как кръвта ми кипеше в очакване на секс, тъй като семейните кавги винаги ми се отразяваха по този начин.

Радикална промяна на чувствата със сигурност може да се случи на всеки и, както много неща, тя навярно се корени в характера. Нима човек, който живее според правилата и задълженията си, не е способен да изскочи от обичайния си коловоз и, обезпокоен от някакъв шум в задния двор на къщата, да се отдръпне от една врата, за да влезе в друга и да направи първата стъпка към промяна на собствения си живот? Само си помислете докъде ме доведе тази промяна - едва ли се вписва в рамките на обикновено мъжко предателство.

Трябва да кажа, че сега любовта ми към Диана е по-истинска от преди, през целия ни живот заедно, включително деня на сватбата ни, когато булката беше невероятно красива в бял гипюр и лъчите на слънцето, струящи през витражите, даряваха шията й с дъга от кадифе. И вечерта, за която говоря, последният вагон на влака, тръгващ в 17.38, вагонът, в който седях, не помръдна. Защо стана така?

Дори и предвид окаяното състояние на железниците в страната, кога, може да се запита човек, се е случвало подобно нещо? Всеки пътник в нашия вагон - и всички изведнъж се озоваха в тъмнина - започна да разпитва своите спътници с недоумение, в това време влакът с останалите вагони изчезваше в тунела.

Усещането, че сме в капан, се потвърждаваше от голата бетонна площадка, осветена от луминесцентни лампи. Чу се някой да се смее, но миг по-късно няколко пътници скочиха и започнаха да блъскат по вратите и прозорците, докато един униформен не слезе от рампата и с длани пред очите си видя какво става вътре във вагона.

След това, след като най-накрая стигнах до станцията си с час и половина закъснение, се озовах под порой от ослепителни фарове на джипове и таксита. И цялата тази ниска илюминация под неестествено черното небе, защото, както се оказа, има прекъсване на тока в града.

Тези инциденти не изглеждат пряко свързани. Това е разбираемо, но когато уморен човек се опитва да се прибере след дълъг работен ден, сработва ефектът на Доплер и се задейства в мозъка, и изглежда, че тези проблеми формират траекторията на смъртта на цивилизацията.

Тръгнах към къщи пешком. Докато опашката от пламтящи с фаровете си коли, идващи от гарата, минаваше наоколо, всичко потъна в тишина и мрак: добре поддържаните фасади на магазините на главната улица, сградата на съда, бензиностанциите, оградени с жив плет, основното училище в готически стил край езерото.

След като преминах центъра, тръгнах по криволичещите улички на изтънчената част на нашия град. Живеем в един от старите квартали, застроен с грамадни, предимно викториански имения с мансарди, полукръгли тераси и самостоятелни гаражи, преустроени от бивши конюшни.

Всички къщи са разположени на хълмове или встрани от пътя, а имотите са разделени един от друг с рехави редици дървета - винаги съм харесвал тази дълготрайна здравина, но сега изглеждаше, че целият квартал нарочно беше изложен на показ. Внезапно осъзнах, че съм избрал това място с причина - но защо, може да се запита човек, е по-добро от всяко друго? Тази мисъл беше объркваща и смущаваща.

Трепкащите светлини на свещите или танцуващите лъчи на фенерчета в прозорците ни накараха да мислим за къщите като за хранилища на семейни тайни. Луната не се виждаше, облаците бяха ниски, а под тях остър, необичаен за сезона вятър разклащаше короните на норвежките кленове, строени край пътя надолу, и пръскаше малки капки пролетен дъжд по раменете и косата ми. Смятах този душ за подигравка със себе си.

С такива мисли изглежда, че трябва да побързате към домашното огнище. Ускорих крачка и нямаше да пропусна да завия по пътеката и да изкача стъпалата до входната врата, ако не бях погледнал към портата и видях нещо, което ми се стори като сянка, проблясваща близо до гаража. Затова се запътих натам, тропайки шумно по чакъла, за да изплаша кой знае какво - вероятно някакво животно.

Редом с нас съществуваше света на животните. Нямам предвид само кучета и котки. Елени и зайци редовно пируваха с цветята в градината ни, посещаваха ни канадски гъски и скунксове, понякога и червена лисица, но този път се оказа миеща мечка, при това голяма. Никога не съм харесвал тези животни с упорити лапи. Винаги съм подозирал, че миещата мечка е по-близък роднина на човека от маймуната. Размахах куфарчето с делови книжа, сякаш щях да го хвърля по животното и то избяга зад гаража.

Защитавайки своите владения, последвах миещата мечка. В подножието на външните стълби, водещи към тавана над гаража, тя се изправи, изсъска, оголи зъби и размаха заплашително предните си лапи. Миещите мечки са подложени на пристъпи на бяс и тази, очевидно, също се вбеси: очите й горяха, слюнката, стичаща се като течно лепило, висеше от двете страни на устата й. Взех камък - това беше достатъчно: звярът изчезна в гъсталаците бамбук, които разделяха задния двор на нашия съсед д-р Сондерван, психиатър и авторитетен специалист по синдрома на Даун и други генетични недоразумения.

На тавана на гаража, където изхвърляхме всичко, което ни попаднеше, намерих наематели: три малки, разбира се, миещи мечки - ето, значи защо беше врявата. Не разбирам как това семейство се е озовало на най-високото. Отначало видях малки очички, по няколко наведнъж. Малките се разбягаха в тъмното, подскачаха върху натрупаните мебели като пухкави топки, докато най-накрая успях да ги изгоня през вратата и съскайки, да се спуснат по стълбите, откъдето майката можеше да ги вземе.

Включих мобилния си телефон, за да стане малко по-светло.

Таванът беше пълен с навити килими, антични джунджурийки, кутии със студентски конспекти, нежелани настолни игри; наблизо се трупаха наследената от жена ми ракла със зестра и стиковете за голф на покойния й баща, остаряло стерео оборудване, счупен секретар, сгъваеми детски креватчета и много други.

Въпреки че нашето семейство е младо, то има богата история. Бях абсурдно уверен, че се боря за справедлива кауза и защитавам кралството си от нашественици. Но после ме обзе меланхолия: на тавана имаше достатъчно стари вещи, които ме разчувстваха, и винаги се натъжавам, когато гледам реликви, особено стари снимки.

Всичко беше покрито с дебел слой прах. Кръглата капандура на предната стена не се отваряше, а прозорците на страничните стени, които сякаш бяха залепени за рамките от висящи от тях паяжини, не помръдваха. Таванът трябваше спешно да се проветри.

Напрегнах се и преместих мебелите, след което успях да отворя широко вратата. Стоейки на най-горното стъпало на стълбите и вдишвайки чистия въздух, изведнъж забелязах светлините на свещи, които надничаха през бамбука на границата на нашия двор и имота на нашия съсед, същият този доктор Сондерван.

Той беше настанил в къщата си няколко млади пациенти, които се опитваше да научи на основни умения за домакинска работа и общуване с нормални хора, което беше част от експерименталната му работа и донякъде противоречи на професионалната етика.

Когато някои от съседите се противопоставиха на инициативата му да организира този малък санаториум у дома, аз защитих д-р Сондерван, въпреки че, трябва да призная, Диана, като майка на две момичета, беше обезпокоена от факта, че има дебили живеещи наблизо; но те, разбира се, не ни създаваха проблеми.

Дългият ден ме беше изморил, но може би повече от това страдах от умствено объркване. Търсейки място за почивка, намерих люлеещ се стол с дупка в седалката, който отдавна възнамерявах да ремонтирам и, потъвайки в пълен мрак, след като трептенето на свещите изчезна от съзнанието ми, седнах в него с намерение да си почина, но заспах. Събудих се от светлината, проникваща през прашните прозорци. Бях проспал цялата нощ.

Последната ми битка с Диана беше, защото тя флиртуваше с непознат мъж на поляната на къщата, в която бяхме поканени на коктейли миналия уикенд, и това не ми хареса.

- Не флиртувах - каза тя.

- Ти открито флиртуваше с него.

- Изключително в твоето изтънчено въображение, Уейкфийлд.

Винаги правеше така, когато се карахме - наричаше ме с фамилията. Вече не бях Хауърд, бях Уейкфийлд. Това отношение се превърна в една от нейните феминистки адаптации на „мъжкото говорене”, което ме вбеси.

- Говорехте с намеци, - казах аз, - и чукнахте чаши с него.

- Какви ти намеци! - възрази Диана. - Ако искаш да знаеш, така отговорих на една негова глупост. Всички се засмяха освен теб. Съжалявам, Уейкфийлд, че понякога се чувствам добре. Ще се постарая това да не се случва отново.

- Това не е първият път, когато говориш с намеци пред очите на мъжа си. И после даваш вид, че нищо не се е случило.

- Моля те, остави ме сама. Господ знае, толкова много си ми объркал главата, че вече губя доверие в себе си. Сега не просто влизам в контакт с хората, но и заради теб трябва да внимавам в речта си.

- Ти си встъпила в контакт с него? Отлично.

- Наистина ли мислиш, че след като веднъж влязох в „контакт” с теб, ще искам да повторя това преживяване с някой друг? Всеки ден просто мисля как да сложа край на това, само това чакам.

Тя вероятно казваше истината. Седейки във влака на път за работа, бях принуден да призная пред себе си, че умишлено започнах кавгата, от дух на противоречие и не без нотка на еротика. Не вярвах много в това, в което я обвинявах. Самият аз често проявявам интерес към другите и приписвам на нея характерното ми желание за приключения.

Така се ражда ревността, макар че може би греша. Възниква чувството, че всички около вас са родени лицемери. Наистина ми стана досадно, когато я видях как стои с чаша бяло вино в ръка и си говори със случаен познат - някакво невинно приятелство, което всеки мъж, не само аз, би могъл да обърка с покана за повече. Момчето не беше дяволски привлекателно, но аз се обидих - тя флиртуваше с него, сякаш ме нямаше.

Диана имаше естествена грация и изглеждаше по-млада за годините си. Беше ходила на уроци по танци в колежа и все още се движеше като танцьорка, с леко обърнати навън пръсти и високо вдигната глава - плъзгаше се, а не просто пристъпваше от крак на крак. Дори след раждането на близначките тя остана грациозна и крехка, както в деня на нашето запознанство.

И сега, в светлината на първите лъчи на новия ден, разбрах, че съм заврян в задънена улица от ситуация, която сам създадох. Не смея да кажа, че съм мислил рационално. Но наистина ми се струваше, че би било грешка да отида направо в къщата и да обясня каква комбинация от обстоятелства ме принуди да пренощувам на тавана. Диана вероятно не е затворила очи цялата нощ, крачейки из стаята и губейки се в догадки какво се е случило.

Като ме види и изпита облекчение, тя може да пламне повече от всякога. Или ще заподозре, че съм бил с друга жена, или, ако ми повярва, ще се ужаси, приемайки моята странност за нова отправна точка в съвместния ни живот. Във всеки случай се бяхме скарали предишния ден и може би тя щеше да сметне кавгата за знак, че бракът ни се е пропукал, разсъждавах аз, въпреки че беше трудно за вярване.

За близнаците, цветущи подрастващи, аз съм човекът, с когото, за съжаление, са принудени да живеят под един покрив и да се изчервяват в присъствието на приятели - все пак този ексцентрик не знае нищо за любимата им музика. Демонстративно ще се изолират от мен. В съзнанието ми майката и дъщерите играеха в противниковия отбор, в противниковия домакински отбор. И стигнах до извода, че сега би било по-разумно да избегна семейната сцена, която въображението ми току-що беше разиграло. Нека стане по-късно, но не сега. Предстоеше ми още само да открия склонността си към пренебрегване на дълга.

Когато слязох по стълбите и се облекчих под бамбука, утринната прохлада ме посрещна с лек ветрец. Не се виждаха миещи мечки. Гърбът ми беше леко схванат, усетих първите пристъпи на глад, но признавам, че изобщо не се чувствах нещастен. И какво е толкова специалното в семейството? По кой закон то трябва да се смята за свещено и неприкосновено, помислих си аз, и защо човек е длъжен да изживее целия си живот в него, дори този живот да не му позволява да се реализира?

Стоейки в сянката на гаража, можех да държа в полезрението си целия двор, включително норвежките кленове, брезите с пъстри бели стволове, старото ябълково дърво, чиито клони докосваха прозорците на голямата фамилна стая и, изглежда, за първи път в живота си осъзнах, че зеленото великолепие на тази земя е напълно безразлично към човешкия живот и съществува отделно от викторианското имение, стоящо върху него.

Слънцето още не беше изгряло, тревата беше покрита с вълнист димящ воал, осеяна тук-там с лъскави капки роса. На старото ябълково дърво вече бяха започнали да се появяват бели цветчета и в бледото сияние на небето видях дискретна следа от свят, който тепърва ми предстоеше да опозная.

Тук спокойно можех да отключа задната врата и да посетя кухнята, защото сигурно всички още спяха в къщата. Вместо това вдигнах капака на кофата за боклук и открих обяда си от снощи директно върху найлонов плик, така че редът, в който беше подреден в чинията, по никакъв начин не беше нарушен: в кръг лежеше печена телешка пържола, половин печен картоф с бялото месо отгоре и купчина зелена салата в маслен сос. Мога да си представя изражението на лицето на Диана, все още ядосана след сутрешния спор, идваща тук, за да се отърве от храната, която тя, като глупачка, приготвя за своя благоверен.

Чудя се в кой час чакане търпението й ще се изчерпи? Какъв запас от време тя пожертва в моя полза? Друга можеше да сложи вечерята в хладилника, но Диана не беше такава: живеех в хватката на нейната справедливост, без да знам покой, като затворник, в чиято килия електрическата крушка винаги свети.

Ту не съм се интересувал от работата й, ту съм си кривил душата, ту съм се държал арогантно с майка й. Или: в един хубав есенен сезон убивах почивните си дни пред телевизора, гледайки глупав футбол. Също така не исках стените в спалните да бъдат пребоядисани. Така да е, но ако се смята за пламенна феминистка, защо да ревнува толкова дали съм й отворил вратата, помогнал съм й да си облече палтото или не?

Трябваше само малко от малко да постоя пред къщата в тази прохладна ранна сутрин, за да разбере цялата ситуация: Диана знаеше, че се е омъжила за грешния мъж. От своя страна и за да не се заблуждавам - аз, разбира се, не съм подарък, - но дори тя трябваше да признае, че с мен никога не е скучно. И тогава, каквито и проблеми да сме имали, те никога не са били свързани със секса, на който сме отредили значително място в живота. Може би съм се заблуждавал, вярвайки, че сексът е в основата на трайния брак?

Когато това се върти в главата ви, е трудно да се накарате да влезете през вратата и да съобщите, че сте се прибрали. Намерих убежище зад гаража и закусих твърдо телешко и картофи. С Диана ме запозна най-добрият ми приятел Дирк Ричардсън, когото познавах от гимназията. Тъй като тя излизаше с него, аз я гледах с особено внимание.

Според мен тя беше хубава, много привлекателна, усмихната мило, светло кестенявата й коса беше вързана на конска опашка и имаше красива фигура, която можеше да се види, дори когато я поглеждах за кратко, идеята за възможността за сериозна връзка с нея ми даде очевидният и дълбок интерес, който Дирк показваше към нея. В началото Диана неизменно ми отказваше. Но след това, когато казах, че съм получил разрешение от Дирк да я поканя някъде, смени гнева си с милост.

Разбира се, излъгах. В резултат на това, когато тя и Дирк ме уличиха в предателство, ситуацията се влоши значително: в съперничеството, което последва и продължи много месеци, ние разкъсахме бедното момиче между себе си, образувайки най-нещастния триъгълник, който можете да си представите. Каквото и да казвам, ние и тримата бяхме още деца.

Едва бях завършил юридическия в Харвард, Дирк беше получил първата си работа с изпитателен срок на Уолстрийт, Диана работеше върху дисертацията си по история на изкуството - кои бяхме ние? Младежи, които виждат себе си в бъдещето като жители на уважавани квартали в Ийст Сайд.

Понякога Даяна отказваше да излиза с мен, друг път отказваше да излиза с Дирк или изобщо отказваше да излиза с някой от нас. С течение на годините беше очевидно, че всичко това беше в реда на нещата: двайсетгодишни хора, носещи се по волята на хормоналните приливи, бяха изхвърлени първо на единия бряг, после на другия бряг.

Не знаех дали Диана е спала с Дирк преди да се намеся във връзката им - сега не се съмнявам, че не е спала с никого. Един ден, в пристъп на вдъхновение, изтърсих на Дирк, че съм прекарал предишната нощ с Диана. Когато той изрази възмущението си пред нея, тя, разбира се, започна да отрича всичко и той не повярва, демонстрирайки липса на духовна чувствителност и неспособност да оцени човека, с когото си има работа.

Дирк направи фатална грешка, утежнена от факта, че се опита да окаже натиск върху Диана. Както всички нас, нейните връстници, Даяна не беше девствена, но, както по-късно разбрах, й липсваше и опит, макар че сексуалната й неопитност можеше да бъде престорена. Във всеки случай не трябва да се налагате на жена, ако очаквате да я видите отново.

Втората грешка на Дирк, преди да изчезне от живота ни, беше, че ме удари. Въпреки че бях по-висок, той беше по-тежък и успя да ме събори няколко пъти, преди някой да го дръпне. Така ме биха за първи и последен път в живота ми, въпреки че оттогава са ме заплашвали неведнъж. Синината под окото извика у Диана нежни чувства. Сигурно си е помислила, че тактическата ми хитрост е доказателство за предаността ми и щом хладните й устни докоснаха синината на бузата ми, почувствах, че никога не съм бил толкова щастлив.

Малко повече от година след като се оженихме, топлината в отношенията ни беше намаляла и аз се запитах дали любовният ми пламък не се подхранва от съперничество. Щях ли да съм луд по нея, ако не беше приятелка на най-добрия ми приятел? След това, когато Диана забременя, се появиха много нови усещания в семейния ни живот и с увеличаването на корема тя ставаше все по-лъчезарна.

По-рано обичах да рисувам и сериозно се занимавах с това през първата си година в Харвард, а познанията ми по изкуство привлякоха Диана още повече към мен. Тя ми позволи да я нарисувам и позира гола, докато малките й гърди се наливаха, а коремът й се закръгляше възхитително. Тя се беше облегнала на възглавници с ръце, отхвърлени зад главата, настрани, леко повдигнати, но - отдавайки дан на скромността - с плътно затворени крака, като Маха при Гоя.

Прекарах първия ден на тавана до капандурата, за да наблюдавам как ще се развият събитията, когато стане ясно, че съм пропаднал нанякъде. Първо Диана ще изпрати близначките на училище. След това, веднага щом училищният автобус завие зад ъгъла, тя ще се обади в офиса ми и ще се увери, че секретарката ми ме е видяла да тръгвам от там снощи в обичайното време.

Тя ще поиска да бъде уведомена, когато се появя на работа; в същото време гласът й ще бъде не просто спокоен, но притворно бодър, сякаш говорим за домашни дреболии. След като звънне веднъж-дваж на няколко приятели с надеждата, че може да знаят нещо, предполагам, че тя ще се паникьоса. Ще си погледне часовника и около единайсет ще събере смелост и ще се обади в полицията.

Сгреших с половин час. Полицаите пристигнаха в къщата според часовника ми в единадесет и половина. Диана посрещна патрулните на задната веранда. В нашия град полицаите са добре платени, държат се възпитано и не изостават от нас, местните, в беглите си представи за престъпния свят.

Знаех, че ще направят устен профил, ще поискат снимка и други подобни, за да спретнат сигнал за изчезнал. Веднага щом ченгетата се върнаха в колата, видях през предното стъкло, че се усмихват: къде другаде да търся изчезналите съпрузи освен в Сейнт Барт, на чаша пиня колада с приятели?

За пълен комплект липсваше само майката на Диана, а до обяд от Ню Йорк пристигна вдовицата Бабс с белия си „ескалейд”, която не одобряваше брака ни и което сега нямаше да пропусне да напомни. Външно Бабс беше Даяна, Бог да помага на моята жена, трийсет години по-възрастна: високи токчета, порцеланова челюст, липосукция, нито следа от разширени вени и златиста есенна коса, изгладена до блясъка и с твърдостта на крехък фъстък.

През следващите няколко дни, от сутрин до вечер, коли на приятели и колеги се приближаваха до къщата, показвайки подкрепа и утешавайки Диана, сякаш вече бях мъртъв. Тези нищожества, едва сдържайки възбудата си, изказваха съболезнования на моята нещастна жена и деца. Колко чужди мъже биха били готови да се прилепят към Диана при първа възможност? Мислех, че може би трябва да се върна в къщата - Уейкфийлд възкръсна! - просто за да се полюбувам на физиономиите им.

После всичко утихна. И в къщата имаше малко светлина. Понякога виждах през прозореца фигура да се мярка, но не можех да определя коя е. Една сутрин, след като момичетата бяха взети от училищния автобус, вратата на гаража се отвори, Диана се качи в колата си и потегли към Окръжния музей на изкуствата, където работеше като уредник. Бях гладен - ядох доста оскъдни остатъци от кошчето ни и кофите за боклук на съседите - и побързах да се промъкна в къщата, за да се възползвам от нейните блага.

Ядох малко бисквити и орехи от килера. Измих се, изплакнах кърпата, сложих я в сушилнята и едва тогава внимателно я сгънах и върнах в шкафа за бельо. Откраднах няколко чифта чорапи и гащи, предполагайки, че в чекмеджетата, пълни догоре, изчезването на толкова малко количество ще остане незабелязано. Исках да взема чиста риза и чифт обувки, но реших да не рискувам.

На този етап все още се притеснявах за парите. Какво да направите, когато малкото пари в портфейла ви свършат? Ако ще изчезвам напълно, не бива да използвам кредитни карти. Можете да напишете чек със задна дата и да го осребрите в града в местната банка, но когато се появи салдото за месеца, Диана ще види знака и ще си помисли, че съм изоставил семейството си нарочно, което изобщо не е така.

Вечерта наближаваше, времето, когато цъфналите ябълкови дървета започнаха да излъчват прекрасен аромат, и Диана излезе на поляната зад къщата. Гледах я отгоре. Тя набра цвят от един клон и го притисна към бузата си. После се огледа, сякаш беше чула нещо. Погледна в едната посока, после в другата и хвърли поглед към гаража.

Стоеше, сякаш се ослушваше, леко наклонила глава и имах чувството, че почти се досеща къде се намирам, усеща присъствието ми. Затаих дъх. Минута по-късно Диана се обърна и влезе в къщата, вратата се затвори зад нея и чух ключалката да щраква. Това силно щракване определи всичко. В съзнанието ми това прозвуча като знак за преход към нов, свободен живот.

Почувствах обраслата си брадичка. Кой е този човек? Див скитник? Изобщо не ме интересуваше, че бях изоставил всичките си дела, клиенти и партньори в моята адвокатска кантора. Край на бързането за хващане на влака. Долу в гаража е любимото ми сребристо BMW 325 кабриолет.

За какво ми е? Съвсем изпуснах нервите си: бях готов да ръмжа и да се бия с юмрук в гърдите. Вече няма нужда от приятели и познати, трупани с години! Няма нужда да се преобличате в чисти дрехи или да бръснете гладко лицето си. Оттук нататък животът ми не е свързан с кредитни карти и мобилни телефони.

Ще живея възможно най-добре с това, което мога да намеря или създам сам. Ако беше тривиален въпрос да напусна жена си и децата си, щях да напиша на Диана бележка, предлагайки й да намери добър адвокат, да взема колата от гаража и да отида в Манхатън. Бих наел хотелска стая и на следващата сутрин бих отишъл на работа пеша. Така може да постъпи всеки, всеки може да избяга, да избяга някъде по-далече - и все пак да остане същия.

При мен всичко е различно. Моят случай е специален. В тези странни задни дворове, превърнали се в мое местообитание, трябва да оцелявам като човек, изгубен в джунглата или изхвърлен на необитаем остров. Няма да избягам - ще направя това място мое. Това са условията на играта, ако това е игра. Предизвикателството е хвърлено.

Аз не само напуснах дома си, аз излязох от системата. Да вместя живота си в искрящото око на полудяла миеща мечка беше това, което исках и никога не съм бил по-решителен в намеренията си, сякаш няколко от моите фантомни образи най-накрая се бяха слели с това, което всъщност бях - Хауърд Уейкфийлд.

С цялата предоставена ми свобода все пак реших да се грижа за уж изоставената си жена. По необходимост се превърнах в нощно същество. Денем спях на тавана, а вечер излизах навън. Станах чувствителен към времето и интензивността на лунната светлина.

Проправях си път от една къща в друга през дворовете, без да се доверявам на тротоарите и уличните платна. Научих много за хората, живеещи в съседство: какво ядат, в колко часа си лягат. Когато пролетта отстъпи място на лятото, мнозина заминаха на почивка, повечето къщи бяха празни и имаше по-малко възможности да се нахраня от боклука.

Но в същото време имаше по-малко кучета и имаше по-малко лай, докато се прокрадвах под дърветата. Там, където държаха големи кучета, имаше и по-голям вход за кучето, така че можех да пропълзя в къщата и да се сдобия с консерви и пакети, съхранявани в кухненските килери. Освен храна нищо не вземах. Сравнявах се, макар и не сериозно, с индианци, ловци на биволи, които убиват животни за месо и кожа, след което благодарят на техните починали души. Нямах никакви илюзии относно моралната страна на действията си.

Дрехите ми започваха да се износват. Брадата ми порасна, косата стана по-дълга. С наближаването на август Диана вероятно, както сме правили от много години, ще наеме къщата в Кейп Код, която и двамата харесваме и ще заведе момичетата там за един месец. Трябваше да работя усилено, за да възстановя добрата обстановка в моята бърлога.

Смятах да спя навън, докато дойдат горе за спасителните жилетки, надуваемия дюшек, плавници, въдици и прочее летни боклуци, които веднъж така примирено бях купил. В търсене на ново място за нощуване, напуснах обитаемата територия с остро чувство на безпокойство, но едва бях започнал да търся достъпно място, когато се натъкнах на остров с такава девствена земя, за която човек може само да мечтае.

В слабата светлина на полумесеца бързо разбрах, че се намирам в природен резерват, определен за нашия град, където водят ученици от началните училища, за да им дадат представа за това как изглежда неасфалтираният свят. Довеждах и дъщерите си тук. Нашата фирма се представляваше от богата вдовица, която прехвърли правото на собственост върху земята на града с уговорката, че тя ще остане непокътната завинаги.

От мрака изплуваха черти от девствена природа. Земята беше мека и блатиста, паднали клони осейваха пътеките, чувах натрапчивото, подобно на самохипноза цвърчене на цикади, квакането на жаби и животинският инстинкт, който наскоро бях развил, ми каза: има много други четирикраки животни наоколо.

В края на гората открих малко езерце. Вероятно се захранваше от някакъв подземен извор, тъй като водата беше студена и чиста. Съблякох се, изкъпах се и нахлузих дрехите направо върху мокрото си тяло. Тази нощ спах в кухия ствол на мъртъв стар клен.

Не мога да кажа, че спах добре. Пречеха ми мушици, които кацаха по лицето ми, а до мен постоянно течеше непознат за мен живот. Беше, разбира се, неудобно, но реших да не придавам никакво значение на това: такива нощи трябваше да станат норма за мен.

И все пак, когато Диана и момичетата заминаха на почивка и аз успях да се върна в мизерната стая на тавана, почувствах остро, че съм сам като изгнаник. За утеха реших, че новият ми външен вид - „поздрави от онзи свят”, поне ми дава шанс да се скитам по улиците неразпознат. Брадат хилав мъж с коса, покриваща лицето му.

Когато косата ми порасна отново, разбрах, че все по-видимата сива коса преди това е била скрита само с усилията на фризьор. Както си бях в дрипи, мръсен и рошав, отидох в бизнес частта на града и използвах обществените услуги. В обществената библиотека, където имаше чиста, както се очакваше, мъжка тоалетна, прелистих вестниците и ми се стори, че чета за живота на друга планета. Все пак, помислих си, вестниците подхождат повече на сегашната ми личност от библиотечните компютри.

При хубаво време ми беше приятно да седя на пейка близо до търговския център. Не молех - ако бях започнал да прося пари, пазачите щяха да ме изгонят. Просто седях гордо, с кръстосани крака, с високо вдигната глава и вероятно правех впечатление на чудак, страдащ от мания за величие.

Понякога майките изпращаха децата си да ми дадат дребни монети или долар. Благодарение на тях от време на време можех да се насладя на топла храна в „Бургер Кинг” или на кафе в „Старбъкс”. Правейки се на ням, посочвах с пръст, каквото искам.

Смятах тези набези в центъра като дръзки своеволия. Трябваше да докажа на себе си, че съм способен да поемам рискове. Нямах никаква идентификация със себе си, но беше възможно някой или дори самата Диана, която се връщаше от ваканция, да ме разпознае, докато минавам.

Почти мечтаех да я срещна. Но след известно време тези пътувания изгубиха чара на новост и аз отново се оттеглих на собствената си територия. Приех доброволното лишаване от свобода като църковно послушание, като монах, дал обет да потвърди своеобразието на Божия свят.

Катерици пътуваха по телефонните жици, сигнализирайки една на друга с опашките си. Миещи мечки повдигаха капаците на кошчетата за отпадъци, поставени отстрани на пътя в очакване на сутрешното пристигане на камионите за боклук. Ако изпреварвах животните, те знаеха, че в контейнерите няма нищо за тях.

Скунксът кръжеше всяка вечер като пазач, повтаряйки същия маршрут покрай нашия гараж, през бамбука и след това диагонално през двора на Сондерван до алеята, преди да изчезне. Когато от време на време плувах в езерцето на резервата, мръсна, лъскава ондатра с опашка на плъх ме наблюдаваше.

Тъмните й очи блестяха на лунната светлина. Тя се гмурваше в езерцето тихо, без да нарушава повърхността на водата и едва след като излезех от там. Често сутрин гарвани долитаха със зловещо грачене, около двадесет до тридесет наведнъж. Изглеждаше сякаш дърветата бяха окачени с високоговорители.

Понякога гарваните млъкваха и изпращаха двойка на разузнаване; обикаляха, кацаха на тротоара и проверяваха съдържанието на изоставена опаковка от бонбони или неизпразнен докрай контейнер от боклукчиите. Мъртва катерица даде възможност да се устрои пир: огромна черна маса от крила и глави, налитащи върху трупа, го изгризаха до кости.

Заедно те образуваха нещо като гарванова държава - ако имаше отцепници в нея, не можех да ги различа. Много не ми хареса, че гарваните прогониха по-малките птици, например в задния двор живееха двойка чинки, които бяха свили гнездо там и не бяха склонни към номадски живот - за разлика от това черно ято, което, не успявайки да се установи на едно място, като мощна вихрушка се понасяше към следващия квартал или град.

Домашни котки се разхождаха навсякъде и, разбира се, кучетата лаеха през нощта в един или друг двор, но аз не ги смятах за законни обитатели на моя свят. Те съществуваха безгрижно, грееха се под крилото на хората.

Един ранен есенен ден, когато меката земя на резервата вече беше покрита с паднали листа, клекнах, за да разгледам една мъртва змия, дълга около един фут - приживе вероятно беше зелена - и изправяйки се, усетих нещо плавно докосна главата ми. Вдигнах очи и видях бяла сова, като призрак; свивайки криле, тя изчезна в хралупата. Лекото докосване на перата на совата ме накара да потръпна.

Тези същества и аз или служехме за храна един на друг, или не бяхме такава. Това е. Недооценен любовник, гордеещ се със самотата си, аз бях също толкова случаен по пътя им, колкото те бяха за мен преди.

Диана винаги се чувстваше комфортно в тялото си и не мислеше да се стеснява от момичетата. Не я интересуваше, че децата могат да я видят гола и когато й казах, че това вероятно не е толкова хубаво нещо, тя каза, че напротив, било е поучително, нека видят колко естествено и безсрамно може да се отнася една жена към нейната собствена плът. Добре, добре, ами мъжката плът, попитах аз, ами ако се разхождам гол? И чух в отговор: „Наистина ли, Хауърд Пазителят на морала и гол-голеничък? Какво се случва…”

Когато Диана се обличаше или събличаше в спалнята, не се смущаваше от непокритите прозорци. Аз бях този, който винаги спускаше щорите. „Кого се опитваш да привлечеш?” - попитах я. „Онзи красавец на ябълката” - отговори Диана. Струваше ми се, че тя в равна степен не придаваше значение на факта, че може да бъде видяна гола на прозореца или за впечатлението, което правеше на мъжете на вечеринките. Това поведение беше двусмислено и ме озадачи.

Дори и без да се катеря по ябълковото дърво, намерих няколко различни точки на нашия половин акър земя, от които можех да видя доста добре Диана вечер, когато си лягаше. При това винаги сама, както отбелязах със задоволство.

Понякога отиваше до прозореца и, загледана в тъмнината, сресваше косата си. В такива моменти осветлението беше отзад и се очертаваше само силуетът на чудесната й фигура. След това се обръщаше и влизаше по-навътре в стаята - момиче с висока талия, тесни рамене и здраво дупе.

Колкото и да е странно, когато поглеждах съблечената си жена, в съзнанието ми изникваха мисли за нейното финансово състояние. Вероятно исках да се убедя, че тя няма да изпита нужда да продаде къщата и да се премести някъде другаде.

Заплатата й в музея не беше лоша, но бяхме обременени със заем за къщата и такси за обучение на момичетата. От друга страна, открих спестовна сметка на името на жена ми и я допълвах редовно. Освен това инвестирах значителна сума в един тръст и й дадох правото да се разпорежда с процентите заедно с мен.

Погасих значителна част от заема благодарение на бонуса от миналата година. Диана може да се наложи да намали разходите за дрехи и всякакви дребни удоволствия и да се откаже от идеята да облицова баните си с мрамор, но всичко това едва ли ще доведе до обедняването й. Ако някой от нас е обеднял, това съм аз.

Не я шпионирах само когато беше в спалнята. През есента всеки ден ставаше все по-тъмно. Исках да знам какво става в къщата. Клекнах под прозорците в окапалите листа и подслушвах разговорите. В трапезарията Диана помагаше на близначките да си напишат домашните. Или и трите подреждаха масата за вечеря.

Скрит до стената на собствения си имот, чух името си само веднъж. Една от близначките, тропвайки с крак, пискливо настоя никога повече да не го казват. След това вратата се хлопна силно. Понякога Диана излизаше на задната веранда да пуши и стоеше там, подпряла лакътя си на другата ръка, в която държеше цигара, насочена към небето.

Това е новина - все пак тя се отказа от този навик преди много години. Понякога вечер Диана излизаше и аз не виждах нищо друго освен блещукащия в различни цветове телевизионен екран в голямата стая. Не ми хареса фактът, че остави дъщерите сами и не оставих наблюдателния си пост на прозореца на тавана, дочаквайки колата й да пристигне.

На Хелоуин улицата беше пълна с родители, които придружаваха своите очарователни костюмирани деца от една къща в друга. Диана винаги се подготвяше за нашествието на съседските деца, купувайки тонове сладкиши.

Всички светлини в къщата светнаха. Чуваше се смях. Точно под таванския прозорец видях пациентите на д-р Сондерван. Излизайки от бамбуковите гъсталаци, те затичаха по алеята ни, стискайки хартиени торби, предназначени за скъпоценни подаръци от съседи, които вероятно щяха да ги срещнат без особен възторг на прага.

През следващите две седмици жителите на нашия град изнасяха на боклука „неорганични отпадъци”: телевизори, счупени столове и подови лампи, кашони с книги, масички за кафе, играчки, с които децата отдавна са спрели да играят, и други подобни.

Успях да се сдобия с напълно годен, макар и леко спукан, японски фотьойл със следи от сперма и старо преносимо радио, което изглеждаше в изправност - само да намеря батерии за него. Най-много ми липсваше музиката.

Онази вечер тръгнах да търся обувки. Моите бяха напълно съдрани и се разпадаха. Нощта беше влажна. През деня валеше дъжд и улиците бяха покрити с хлъзгави мокри листа. Трябваше да се действа светкавично: до един през нощта това, което беше предназначено за изхвърляне, беше изхвърлено на тротоарите, а до два всичко, което си струваше, вече беше изчезнало.

В такива нощи жителите на южните покрайнини обикаляха със стари пикапи или коли, наклонени на една страна и забавящи се, без да изключват двигателя, така че, изскачайки за минута, те опипваха всяко нещо, чудейки се дали отговаря на техните изисквания.

На няколко пресечки от моята бърлога, под една улична лампа, видях обещаваща, необичайно голяма купчина боклук, която лесно можеше да мине за инсталация в някоя галерия в Челси. Пред такава купчина всеки се спира: купчина столове, отворени кутии с кукли и меки играчки, настолни игри, диван, медна табла, ски, работно бюро с лампа, прикрепена към него, а под всичко това - планина от мъжко и дамско облекло.

Бях потънал в работа, изравях костюми и рокли и оставях някои неща настрана и не чух камиона да спира, от него излязоха две момчета с тениски без ръкави, под които се показваха изпъкналите им бицепси и тръгнаха право към мен. Говореха помежду си на някакъв чужд език и се държаха така, сякаш не съществувах.

Разчиствайки си път сред натрупаните предмети и хвърляйки в камиона всичко подред: мебели, играчки, ски и др., те бързо стигнаха до купчината дрехи, в която бях успял да изровя три четири кутии с обувки, и ме бутнаха настрани, за да вземат и това. Чакайте малко, реших аз, грабнах чифт бяло кафяви половинки - не в моя стил, но на нощна светлина изглеждаха като току-що извадени от витрина и изглеждаха правилния размер - и захвърлих своите обувки с разхлопани подметки.

Но тогава видях, че грубите любители на боклуците бяха придружени от дама, която беше още по-широка в рамене и по-властна от тях и тази дама реши, че и моите обувки са техни. „Не, - казах аз, - това е мое. Мое!” Кутията беше мокра и докато я дърпахме един от друг се скъса и обувките паднаха на земята.

Аз ги грабнах първи и с вик „Мое!” ударих подметка о подметка точно пред носа на жената. Тя се развика, но секунда по-късно аз нахлузих обувките на дланите си като плавници на риба и се втурнах по улицата, а двамата мъже се втурнаха след мен, крещейки ругатни или каквото аз взех за ругатни. Силни, дрезгави псувни отекнаха сред дърветата и събудиха кучетата, които отвърнаха с лай в тъмните къщи.

Тичах колкото можех. Зад мен се чуваше тежкото дишане на преследвачите; след това, когато един от тях се подхлъзна на мокрите листа и падна, се чу писък. Въображението ми рисуваше тъповати лица и реших, че конкурентите ми са майка с двама сина.

Вероятно печелят пари от тези боклуци. Какво пък, отличен стаж по пътя към „американската мечта”. Но аз първи ги грабнах, имам предвид обувките, и по закона на джунглата те ми принадлежаха.

„Мое е!” - казах като дете. Мое, мое! Това беше първата дума, която изрекох през месеците си на отшелничество и ми се стори, че е изречена от някой друг.

Имах предимството да познавам района добре и съкратих маршрута, пресичайки дворове и пътища директно или прескачайки през градинските портички, но всяка стъпка беше истинско наказание за моите чувствителни мокри крака. Чувайки ритмично хриптене, осъзнах, че идва от собствените ми гърди.

Беше страшно да се огледам. Съдейки по шума на двигателя, камионът им се движеше по една от успоредните улици и аз си представих майка, жена, която седи зад волана и се взира в мен на светлината на фаровете. Вече наближавах скривалището си - всичко, което трябваше да направя, беше да пресека задния двор на Сондерван, - но реших, че не си струва да показвам на преследвачите си къде живея.

Те могат да ми отмъстят по всяко удобно за тях време, ако сега ме видят да се изкачвам по стълбите към тавана на гаража. Следващата ми стъпка не беше съвсем логична: стигнах до бамбуковите гъсталаци, рязко се обърнах и изтичах надолу по три каменни стъпала до входа на приземния етаж на къщата на лекаря.

Вратата не беше заключена. Вмъкнах се вътре, плъзнах се по стената на пода и се опитах да си поема дъх. В края на късия коридор имаше друга врата със светлина зад нея. Изведнъж се отвори - трябваше да вдигна ръце, за да блокирам светлината. Седнал на пода с обувки на двете си ръце, сякаш това беше обичайният начин за носене на обувки, трябва да съм представлявал нелепо зрелище - хората, които стояха на прага, избухнаха в смях, когато ме видяха.

Така се запознах с двама от тези бедняци, които живееха в полусутеренното общежитие под надзора на д-р Сондерван. Единият, на име Хърбърт, страдаше от синдром на Даун. Втората, приятелката му Емили - не знам какво й беше - се усмихваше непрекъснато дали от безкрайно щастие, или поради неврологично усложнение, но във всеки случай беше ужасно неестествено.

Не успях да определя на колко години е това момиче с криви зъби и оредяла коса, може да е от четиринадесет до деветнадесет. И двамата - Хърбърт беше дребен за възрастта си, с кръгла глава и присвити очи, с нос като на професионален боксьор - се различаваха осезаемо от останалите четирима самовглъбени пациенти, които, след като ме пуснаха в полезрението си онази нощ, веднага загубиха всякакъв интерес към новия човек.

Физически нормални на външен вид (в сравнение с Хърбърт и Емили), тези младежи - три момчета и едно момиче - съществуваха в свой собствен свят, без да се интересуват от случващото се около тях. Предположих, че имат някаква форма на аутизъм, въпреки че не знаех нищо за аутизма, освен информацията, почерпени от списания и телевизия.

Хърбърт и Емили ме харесаха веднага, щом ме видяха да седя на пода с обувките на ръцете си - те изглежда бяха възхитени от човек, който имаше още по-малко късмет с мозъка си от тях: те, с цялото си ниско ниво на знания, все пак знаеха, че обувките се носят на краката.

Те не попитаха какво ме е довело до вратата им, просто ме приютиха като бездомна котка и от първата минута ми показаха загриженост, накараха ме да повтарям имената им след тях, за да са сигурни, че разбирам всичко и след това ме попитаха как се казвам. Хауърд, казах, името ми е Хауърд.

Донесоха ми чаша вода и Емили, продължаваща да се кикоти, отметна с гребен кичур напоена с пот коса от челото ми. „Хауърд е хубаво име” - каза тя. - Харесваш ли есента, Хауърд? Обичам листопада, а ти?”

Издърпаха обувките от ръцете ми и ги нахлузиха върху мокрите ми крака. Хърбърт, с отворена от усърдие уста, завързваше връзките, а Емили го наблюдаваше така, сякаш извършваше хирургическа операция. „Добре се получи, Хърбърт, наистина добре” - каза тя. Когато реших, че опасността е отминала и мога да си тръгвам, те настояха да ме заведат до гаража и да се уверят, че няма да падна, когато се изкачвам по стълбите.

И така, сега двама от пациентите с умствена изостаналост на д-р Сондерван знаеха за мен. Един чифт обувки щяха да ми струват скъпо, ако се случи да се изпуснат за добрия човек Хауърд, който живее в съседната къща над гаража.

Освен доктора, в къщата имаше прислуга, три четири жени, които работеха около къщата - на тях също могат да им издрънкат нещо. Огледах тавана, моят де факто дом. Единственото разумно решение е да напусна това място. Но как? Измъчван от съмнения, продължих дневните си наблюдения и не изпълзях през нощта, докато всички светлини в Сондерван не бяха изгасени.

Два дни по-късно видях Хърбърт и Емили с други в задния двор. Те седнаха на земята, а Сондерван беше там и ги учеше като ученици. Докторът беше висок, но прегърбен мъж на около седемдесет години, със сива козя брадичка и носеше черни очила с рогови рамки. Никога не бях го виждал без сако и вратовръзка; независимо от времето на годината той носеше елече под сакото си, което заменяше с жилетка.

Не можах да разбера за какво говори, въпреки че чувах гласа му - тънкият, висок глас на възрастен мъж, звучащ изненадващо твърдо и авторитетно. Внезапно Хърбърт загреба шепа сухи листа и ги хвърли така, че те заваляха върху главата на Емили. Тя, разбира се, се засмя, което наруши хода на урока.

Докторът ги изгледа строго - явно това беше в реда на нещата. Ако Хърбърт и Емили се бяха измъкнали, някой вероятно вече щеше да нахлуе в скривалището ми - самият Сондерван, Диана или полицията, или всички те - и моят мъничък свят щеше да се срине, смазвайки ме под развалините. Разбрах, че по неизвестни за мен причини тези изостанали деца (ако все още бяха деца), водени може би от неосъзнато чувство на протест, решиха да запазят познанството ни в тайна.

Колкото и да е странно, когато можеха да ме посетят без риск, се наслаждавах на компанията им. Оказа се, че мозъкът ми работи добре в затъмнения режим на мощност, необходим за разговор с тях.

Те бяха видели много, бяха забелязали много. Основната им реакция беше удивление. Те разглеждаха всяка вещ на тавана като музеен експонат. Хърбърт непрекъснато отваряше и заключваше месинговите ключалки на куфарчето ми. Емили, ровейки в сандъка със зестра на Диана, намери антикварно сребърно огледало, в което можеше да се огледа.

Навярно бях твърде отзивчив към всичко - не бях разговарял с човешко същество от месеци - и с радост им обясних как работи спасителната жилетка, защо имате нужда от повече от един стик, за да играете голф, откъде идва мрежата на паяка и защо аз, следващият експонат, живея на тавана.

Версията, която им изложих, като изключим неприятните за себе си факти, беше следната: аз съм скитник, избрал живота на отшелник, а тази мансарда е една от спирките по пътя ми. След което трябваше да ги уверя, че нямам намерение да напускам тази спирка за известно време.

Притеснявах се, че може да ги потърсят в къщата на доктора, но Хърбърт и Емили някак си знаеха кога да се върнат незабелязани. Донесоха ми дребни подаръци - нещо за хапване или минерална вода, разбирайки без обяснение, че имам нужда от много неща. Понякога успяваха да донесат парче торта и, отдавайки дължимото на тържествеността на момента, гледаха как го изяждам.

Тъмните бадемовидни очи на кръглото лице на Хърбърт ме наблюдаваха особено внимателно. Той обви здраво ръце около себе си, наблюдавайки как челюстта ми се движи, а Емили, разбира се, бъбреше, сякаш нейната работа беше да говори и от името на двамата. „Вкусно ли е, Хауърд? Обичаш ли тортички? Коя е твоята любима торта? Аз повече от всичко обичам шоколадовата, но и ягодовата е много вкусна.”

Хърбърт и Емили можеха да разстроят душата, което и правеха, потапяйки ме в свят на безмилостна „нормалност”, но като цяло винаги бяха там, ако имах нужда от тях. По това време вече бях успял да усъвършенствам уменията си за оцеляване, но не бях готов за зимата - за съжаление бях разочарован от присъщото безразличие на горната средна класа към метеорологичните условия.

Няколко дни подред се храних отлично с остатъците от празничните трапези, които се озоваха в боклука след Деня на благодарността, но по време на излизанията замръзвах. Седмица по-късно вятърът, който се втурна през пукнатините, вече духаше мощно през тавана ми. Нямаше с какво да се стопля. Зимата с нейните непредвидими лудории се превърна в заплаха за начина ми на живот.

Проклинах се като собственик, който не си е направил труда да изолира тавана. След като прегледах всички боклуци, сред които живеех, намерих старинни завеси в сандъка със зестрата, сложих върху тях старото палто, което замени одеялото и нахлупих на ушите си плетена шапка, която намерих на улицата, онази, която военните моряци носят в студено време, свих се на кравай под тези жалки парцали на спасителния фотьойл, опитвайки се с всички сили да не тракам със зъби.

Но как можех да съм в течение какво се случва в дома ми? - в края на краищата, когато падне сняг, всяка стъпка в градината, оставяйки подозрителна следа, ще се превърне в очевидно доказателство, че тук се промъква крадец и Диана със сигурност ще се обади в полицията.

Един ден, неспособен да издържа на непоносимия студ, се промъкнах през задната веранда в къщата и щастливо прекарах няколко часа между полунощ и зори в мазето, топлейки се до парния котел. Нямах никакво намерение да се връщам към предишния си живот и реших да не се отказвам, независимо от цената.

Пътят до приюта за бездомни, който, разбира се, съществува в града, най-вероятно в южната част, където живеят имигранти, нелегални и работещи бедни, ми е отказан. Не трябва да забравяме, че и там има правила: дори бездомните имат имена и биографии, които със сигурност ще заинтересуват любопитните социални работници.

Ако се правиш на глухоням, може да те пратят в някоя институция. По-добре да замръзна до смърт. Щом разбрах всичко това, веднага се почувствах по-добре, дори се стоплих и заспах.

Имаше обаче още една възможност, която ми позволяваше да не наруша обета, с който се обвързах - да намеря убежище в къщата на доктор Сондерван. Вече бях влизал в банята на мазето няколко пъти и веднъж, докато Хърбърт и Емили пазеха вратата, дори рискувах да си взема душ.

Друг път късно през нощта ме пуснаха в тъмната кухня и въпреки че миризмата на плесен изпълваше ноздрите ми, а шумният тиктакащ часовник ми напомняше за заповеди, граничещи с тирания, доставих удоволствие на момчетата, като изядох една ябълка и пилешко бутче . Въпреки това би било глупаво да се очаква, че нощен гост в санаториума на ексцентричен лекар може да остане незабелязан.

Докато аз мислех, тревожех се и бездействах, зимата заяви правата си с виелица, която бушуваше по улиците и виеше страшно като старозаветния бог на отмъщението в крехкото ми убежище.

Разбира се, никой не ме е вкарал в капан, просто така ми се струваше. Хибернацията е брилянтно изобретение на еволюцията, разсъждавах аз, но защо мечките, таралежите и прилепите са успели да я включат в своя арсенал, а хората не?

Докато снегът полепваше по гаража, запълвайки пукнатините в изолацията, подслонът ми стана малко по-удобен, но не можех да избегна студа. Знаех, че съм болен, когато се събудих с насълзени очи и възпалено гърло.

Опитах се да стана, но осъзнах, че не мога да стоя на краката си. Буквално усетих как вирусите лудуват в мен. В този момент, волю или неволю, признаваш, че си заболял. И е трудно да очакваш нещо друго, когато си изтощен и неподготвен за зимата.

Никога през живота си не съм се чувствал по-зле. Вероятно имах висока температура - не помнех половината от случилото се. В съзнанието ми се запечатаха две фигури на млади хора с увреждания, които тревожно ме гледаха от прага.

Сигурно съм бил жалък, опитвайки се да им махна с бледата си кокалеста ръка за поздрав. Същата нощ един от тях се върна, защото към сутринта се събудих и усетих бутилка гореща вода под краката си.

Спомням си едно, най-призрачното видение: Емили лежеше до мен, облечена, с ръце и крака, увити около мен, за да ме стопли и ритмично търкаше бедрото си в моето, гукаше сладко и целуваше обраслите ми бузи.

Няколко дни по-късно открих, че все още съм жив. След като станах от жалкото си легло, не се свлякох назад. Чувствах се слаб, но бях здраво на краката си и главата ми беше ясна. Сякаш бях подложен на физическо насилие, издран от собствената ми кожа и напъхан в нова - ето как се чувствах.

Разглеждайки се в антикварното сребърно огледало, видях мършав, изтощен субект - в очите му обаче блестеше ум. Заключих, че съм преживял криза, която беше изпитание за духовна сила и гнусните вируси нямаха нищо общо с това. В главата и тялото ми се появи необичайна лекота - тънка и пъргава.

До леглото имаше застоял сандвич и чаша замръзнало мляко. Редовете буркани, които ми служеха като нощни гърнета, блестяха; бяха празни. Слънцето, проникващо през кръглия капандурен прозорец, изобрази на пода на тавана своето продълговато дъгообразно подобие.

Увил се плътно в палтото си, аз се добрах до чистия, студен въздух на зимната утрин и внимателно, за да не се подхлъзна по ледените стъпала, слязох долу. Бамбуковите храсти бяха замръзнали в чист лед.

Огледах се за приятелите си, но не намерих нито един отпечатък в снега в двора на Сондерван. От комина не излизаше дим, а лампите на задната веранда, която преди това не бяха изключвани денонощно, не светеха. Излиза, че всички са напуснали, всички до един: и пациенти, и персонал.

Нима е прието да се извеждат психично болни пациенти от клиниката по време на коледните празници? Или може би съседите, недоволни от малкия санаториум на Сондерван, бяха успели да защитят интересите си в съда? А какво да кажем за самия лекар? Върнал се е към практиката си в Ню Йорк? Нямаше отговори.

Докато боледувах, Хърбърт и Емили кръжаха около мен като малки елфи: тук сме, но и не тук. Цял ден свиквах с мисълта, че отново съм съвсем сам, като истински отшелник. Не мога да кажа, че беше неприятно: в тяхно присъствие сякаш самият аз се превръщах в дете.

Отначало дори се ядосах: къде отидоха с цялото си стопанство? - но тогава почувствах облекчение: щях да вляза в мислите си и никой вече нямаше да ме безпокои. Същата вечер отново обиколих контейнера и си направих хубаво хапване. Като цяло беше хубав обяд, който изпих с шепа топящ се в устата ми сняг.

Скоро стана по-топло, по земята останаха само петна сняг и аз възобнових нощните си бдения близо до собствената си къща. Появиха се някои промени. Диана беше направила нещо с косата си, някак си я беше подстригала (не знам дали прическата отиваше на лицето й) и се движеше някак по-спокойно.

Децата явно са пораснали с няколко сантиметра от последния път, когато погледнах през прозореца. Истински млади дами. Вече никой не се караше и не блъскаше врати. Изглеждаше, че майката и дъщерите са много близки и дори щастливи трите. Съдейки по неукрасената елха в трапезарията, Коледа още не беше дошла.

Всичко видяно, не знам защо, ми навяваше лоши предчувствия. Докато се качвах на тавана, усетих, че нещо не е наред и открих, че си мисля за юридическите си права. Знаех, че ако не бъда открит по време на разследването, ще бъда обявен за „отсъстващ”, а Диана, като моя съпруга, ще управлява временно имуществото ми.

Ако все още не го е разбрала, някой от моите партньори вероятно я е информирал за нейните права. Не можах да си спомня какъв беше срокът, след който можех да бъда обявен за „починал де юре” и да дадат ход на завещанието ми. Колко време трябва да мине - година, две или пет години?

Защо си мислех за това? Защо думите „съпруг” и „задълбочено разследване” се въртяха в главата ми? Защо разсъждавах с юридическа терминология? Не казах ли сбогом на юриспруденцията, не сложих ли кръст на репутацията си - какво става с мен?

В такова странно състояние или на радост, или на отчаяние, аз извърших действие, което все още беше непонятно за мен. Няколко пъти в годината един стар италианец, който си изкарваше прехраната с точене на ножове и други инструменти, идваше с микробуса си до задната веранда на къщата ни и питаше дали нещо има нужда от заточване.

Машината му беше оборудвана с механично шлифовъчно колело. Диана му носеше кухненските ножове, големи кулинарни и обикновените ножици, макар и да не бяха тъпи - просто знаеше, че италианецът има нужда от пари.

Струваше ми се, че на нея й харесваше, че майсторът работи в традициите на Стария свят. И тогава през капандурата видях този италианец да се приближава до вратата и Диана изчезна в кухнята, за да вземе нещо за него.

Минута по-късно аз вече стоях зад майстора и се усмихвах широко - аз, хилав, дългокос бездомник с дълга до гърдите сива брада, когото Диана, която се върна с ножовете в ръка, взе за помощник на италианеца. Исках да я погледна в очите, исках да видя там искрица на познаване.

Не знаех какво бих направил, ако тя ме разпознае, дори не знаех дали искам да бъда разпознат. Тя не ме позна. Предаде ножовете на майстора, затвори вратата, а старият италианец, като ми се намръщи и мърмореше нещо на родния си език, отиде до микробуса си.

Връщайки се на тавана, аз възстанових във въображението си интелигентния и внимателен поглед на зелените очи на жена ми в момента на неразпознаването, когато аз, нейният законен съпруг, стоях наблизо и се хилех като идиот.

Добре, че не ме позна, реших, иначе можеше да се случи катастрофа. Тъпата ми изцепка се превърна в шега, но разочарованието, което ме сполетя, прониза гърдите ми като един от наточени ножове.

Ден два по-късно, в късния следобед, когато залезът оцвети небето над върховете на дърветата в червено, чух кола да се приближава до къщата. Вратата се хлопна и докато стигнах до капандурата, някой успя да се скрие в къщата. Никога преди не бях виждал тази кола - последен модел лъскав черен мерцедес.

Слънцето отдавна беше залязло, всички светлини в къщата бяха запалени, а колата все още беше на мястото си. От време на време отивах до прозореца и я виждах. Който и да беше той - а аз не се съмнявах, че е мъж - беше ясно, че е останал за вечеря.

В тъмнината - нямаше луна - се промъкнах до прозореца на трапезарията. Завесите бяха дръпнати - какво се опитваше да скрие? - макар и не плътно, оставаше малък процеп.

Застанал на пръсти и гледайки в стаята, видях гърба му и тила му, а през масата, насреща, сияещата усмивка на жена, която вдигаше чашата си, очевидно в знак на одобрение на думите му. Чуха се гласовете на момичетата. Семейството, събрало се на вечеря, си прекарваше страхотно с госта - някакъв специален, но непознат за мене гост.

До края на вечерята се навъртах под прозореца. Те не бързаха да се разотиват. Диана, както винаги, сервира кафе и десерт в хола, а аз се втурнах там и отново видях гърба му. Костюмът му беше отличен, сивата му коса беше добре оформена.

Не беше висок, но беше здрав и изглеждаше силен. Не го познавах: той не беше нито мой колега, нито един от нашите общи приятели, които са хвърлили око на Диана. Може би наскоро го е срещнала? Възнамерявах да продължа да наблюдавам, за да съм сигурен, че няма да остане след вечеря.

Тъй като децата са у дома, тази двойка, разбира се, няма шанс. Въпреки това продължих да се мотая до прозореца, въпреки че нощта беше студена и започнах да замръзвам. И така той най-накрая благоволи да се разкара.

Докато му даваха палтото, аз изтичах край къщата и заех позиция на ъгъла, откъдето виждах алеята. Фокусирайки погледа си върху предното стъкло на колата, веднага щом той седна в осветения салон, ясно видях лицето му - това беше бившият ми най-добър приятел Дирк Ричардсън, човекът, от когото откраднах Диана в миналия живот.

Следващите дни бяха пълни с грижи. След като разтопих сняг, аз се измих старателно и се подсуших с кърпа Сондерван, подарък от Хърбърт и Емили. Извадих портфейла си от горното чекмедже на счупения секретар.

Съдържаше всичките ми пари, с които се прибрах в нощта, когато срещнах миещата мечка, всичките ми кредитни карти, картата ми за социално осигуряване и шофьорската ми книжка.

Намерих чекова книжка и ключове за къщата и колата - пълният набор на обикновения гражданин. След това си проправих път в бизнес частта на града, минавайки по пряк път през задния двор на Сондерван.

Първата ми спирка беше в универсалния магазин „Гуудуил”, където смених дрипите си за скромен, но чист кафяв костюм, набръчкана риза, палто и вълнени чорапи; картината довършиха чифт спортни обувки, които също толкова не се съчетаваха с костюма, колкото и моите ботуши, но бяха подходящи за сезона.

Когато влязох в магазина, продавачките бяха ужасени, но учтивото ми поведение и очевидното старание, с което се облякох, ги накараха да се усмихнат одобрително на раздяла. „Не забравяй да се подстрижеш, красавецо”, каза една от тях.

Точно това смятах да направя и се насочих към унисекс заведение, вярвайки, че за разлика от традиционния фризьорски салон дългата ми до раменете рошава коса няма да смути никого. Явно обаче не ме очакваха там. „Обслужване по предварителна заявка”, каза старшият бригадир с изсумтяване, но щом поставих две чисти сто доларови банкноти на масата на касата, незабавно се появи празен стол. „Стилизирана прическа, - казах аз, - и не много къса.”

В голямото огледало виждах как ножицата ме подстригваше, връщайки ме в миналото. С всеки падащ кичур познатите черти изплуваха по-ясно, докато накрая главата с оголените големи уши и лицето, което ме гледаше от огледалото, възстановиха прекъснатата връзка с Хауърд Уейкфийлд.

За да се превърне напълно в последния, беше необходимо да се обръсне, което струваше още петдесет долара, тъй като бръсненето не беше част от репертоара на този екип от майстори.

След кратка среща те се спряха на ножица и бръснач. Нямах никакво желание да видя как ми прерязват гърлото и се отпуснах на стола си, подготвяйки се спокойно за най-лошото. Бях разочарован: беше твърде лесно да се адаптирам към стария си живот. Сякаш никога не съм го напускал.

Накрая ме настаниха на един стол, за да покажат резултата - ами да, това бях аз, само че блед и отслабнал, и погледът ми беше може би прекалено напрегнат, а кожата под брадичката ми беше увиснала като торба. Добре дошъл отново, Хауърд Уейкфийлд, човек на системата. За един ден впечатленията са достатъчни.

Вечерта, в необичайно облекло, се повъртях край къщата, за да разбера дали нещо се е случило. Може би Дирк Ричардсън е довел със себе си нов посетител, например мирови съдия? Всичко обаче беше тихо. Нямаше коли на други хора в близост до къщата.

Съпругата ми е полугола пред тоалетката, сякаш напук на зимния студ. Музиката свиреше, нейният любим Шуберт, с който тя ме тормозеше, когато току-що бяхме започнали да излизаме. Прозвуча една от „Импровизациите” в изпълнение на Дину Липати, която ме върна във времената, когато тази мелодия все още ни свързваше. Уплаших се, че ще се разплача и избягах на тавана.

На следващата сутрин вратата отдолу се отвори и видях Диана да изкарва джипа от гаража и да качва момичетата в него. Всичко е ясно - рождественски рейд по магазините. Сега ще отидат в търговския център. Там ще хапнат по-късно. След като изчаках няколко минути, взех ключовете от колата, слязох в гаража и запалих моето BMW. Моторът веднага заработи.

До мен стигнаха слухове, че Дирк е направил доста добро състояние през годините. Това е разбираемо: бившият ми приятел се занимаваше със застраховане на рискове по фючърсни сделки, името му се появяваше в бизнес пресата.

Изненадващо е, че не съм забравил как да шофирам; и също така си спомних най-краткия път до магистралата към Ню Йорк. Час по-късно пред очите ми израсна градът и върху мен се стовари хаос от звуци, излъчвани от човешки същества, в непрекъснат поток, движещ се през каньоните сред високите сгради, с цел да завладее този колос.

Имаше хора както под земята, в ръмжащите влакове на метрото, така и над главите им, на височина от четиридесет до петдесет етажа. Бях зашеметен и шокиран. Отне ми много усилия да се сетя какво да правя на входа на подземния гараж.

Наистина ли съм работил в този град по-голямата част от живота си? И ще бъда принуден отново да работя тук?

Магазинът за мъжки дрехи на Медисън авеню беше там и продавачът в отдела за костюми сякаш само ме чакаше. Тъй като преди да дойда тук, се избръснах и облякох горе-долу прилично в „Гуудуил”, не ме спряха на входа. Продавачът кимна за поздрав. „Моля” -  каза той.

Същата вечер, след като паркирах BMW край съседната къща и не се измързеливих да се кача на тавана за куфарчето си, приближих до вратата на къщата си, облечен в черно кашмирено палто, костюм на райета с твърда яка от „Търнбул и Асер”, строга копринена вратовръзка от Армани, тиранти в цветовете на американското знаме и лачени обувки от английската марка „Коул Хаан” и… завъртях ключа в ключалката.

Лампите светеха във всички стаи в къщата. От трапезарията се чуваха гласове - там украсяваха елхата.

- Здравейте! - извиках аз. - Вкъщи съм!