Мина Карагьозова

Пред мене е новата книга на Иван Митев – сборникът с избрана проза „Звън”. На задната корица е поместена снимка на автора с прекрасен планински кристал в ръка. Ясно е, че на пръв план се имат предвид високо професионалните занимания на автора с минералогия и минералотерапия. Но ако се вгледаме в тази красива, сложна и многопластова книга, със сигурност ще открием и някаква много дълбока и мъдра символика. И ще почувстваме тази фотография като своеобразен паратекстов ключ към паралелния виртуален свят, създаден от автора. И за хората с повърхностни познания е ясно, че за образуването на планинския кристал са били необходими милиони години. И че както във физическата триизмерна вселена, в която живеем, всяка частица от кристала съдържа в себе си информация за цялото. Е, за човешкия живот милиони години са невъобразимо много време. Но Иван Митев в рамките на човешките възможности, стъпка по стъпка е създавал своята вселена /стройно организирана като кристала/ и ако той ми каже сега, че светът е планински кристал – а всъщност той е казал това в книгата си, ще му повярвам безрезервно. Защото неговата книга е един микрокосмос, който съдържа в себе си цялата информация за големия свят и още нещо… Точно в това „още нещо”, в особения поглед към красотата и съвършената организация на света е и личното творчество на автора като принос към творчеството на Бога.
На представянето на романа „Играта” в Пловдив аз шеговито нарекох себе си „иванмитевед”. Но като се замисля, установявам, че съм писала текстове за почти всичките книги на Иван Митев. И това ми дава един поглед „отгоре”, една по-цялостна картина на творчеството му. От „магическия реализъм” на сборника с разкази „Герб” към абсурдизма на „Тя ще дойде всеки миг”, от почти окултния реализъм на „Подземната река” към опита /съвместно с Владимир Янев/ да се слее с невероятната човешка и творческа индивидуалност на писателя Георги Богданов и да му създаде нещо като реквием в проза… Всичко това е една голяма творческа амплитуда и толкова по-трудно е в рамките на идеята за „избрано” да се създаде книга едновременно и емблематична, и цялостна. Честно казано, преди да прочета тази книга, изпитвах известни съмнения какво се е получило при сглобяването на пъзела.
И си отдъхнах чак на последната страница.

В прозата на Иван Митев си дават среща всякакви литературни направления, всякакви философски теории, има сблъсък на културни пластове и идеологически системи, който на моменти придобива трагични измерения. Но всички тези факти, следствие на огромната ерудиция на автора, в края на краищата не дават цялостна картина, а само маркират детайли и щрихи. Истинският художествен факт в прозата на този автор е нещо съвсем друго – може да е момиченцето, което говори на особен „тракторски” език, може да е селянинът, който върви с километри след една особена, синя мравка, а може и да е Манеговица, която отмъква цяло /заредено!/ артилерийско оръдие, за да може мъжът й да поправи ока на каруцата. Има в тази проза едно възлесто вековно дърво, на което са приковали метална табела. И понеже дървото не е могло да я отхвърли, то я е погълнало в себе си. Точно така се отнася светът на село Доганово, пък и целият свят, създаден от Иван Митев, към всичко чуждо и купешко – ако може, го отхвърля, ако не – поглъща го и го прави част от себе си.
В разказа „Тя ще дойде всеки миг” с едно шеговито намигване авторът създава един побългарен вариант на абсурдистката пиеса „В очакване на Годо”. Само че героите очакват не Годо, а бирата от съседното село. На импровизираната гарова кръчма, в изпепеляващия зной на летния ден, това очакване се превръща в цел и смисъл на живота на мъжете, който сякаш е изпразнен от всичко друго, освен от „срещата, която може да донесе промяна”. Има в този разказ и съвременен аналог на „бога от машината”, който обикновено носи неочакваната развръзка на древногръцките трагедии. Сега това е генералът от хеликоптера, за когото се оказва, че бира има. Често нещата се случват така и в нашия, режисиран от други, живот. Американците, които май не си падат много по метафори, биха казали съвсем буквално, че щастието се е намирало в задния двор. Така навярно би реагирал американецът Стив от разказа „Среща”, с неговия изключителен буквализъм, който идва не само от незнаенето на български език, но и от присъщата за нацията му психология. Но ние, с нашите изстрадали и сложни славянски души, ще кажем, че това, което очакваме винаги, е било тук, но не за всички. И дори ще кажем, че това, което сме очаквали, е всъщност вътре в нас. Този разказ е емблематичен за прозата на Иван Митев точно в аспекта на всмукването и усвояването, в побългаряването на всичко купешко и чуждо на нашата култура – има и абсурдизъм, и древногръцка трагедия, но в нашенски си, иванмитевски вариант. В „Нощта, когато лятото пристигна” гибелта или оцеляването на героите зависи от просто математическо решение – колко е двадесет и девет по четирийсет… Абсурдно ли ви изглежда? А какво ще кажете за бакалските сметки на суперсилите, които определят живота или гибелта ни?!
Нещата, свързани със сблъсъка на идеите за света и културните пластове, добиват драматични измерения в разказите „Анкета” и „ От Коледа до Сурва”. В „Анкета” патриархалната общност на село Доганово няма начин да разбере екзистенциалната самота на ученичката Теменужка Манегова. Стремежът й да потърси отговор на важни за нея въпроси за смисъла на живота и за психологията на човека е разбран съвсем превратно и от селяните, и от баща й. Разминаването придобива драматични измерения – но все пак всички остават живи! Докато това не може да се каже за образования непознат от разказа „От Коледа до Сурва”, който намира смъртта си само защото Калбера не е разбрал нищо от купешките му приказки… Селяните обсъждат на погребението на Калбера кой е бил виновен. Разбира се, че тук става дума за така наречената трагична ситуация, когато никой не е виновен, но всички са нещастни. Догановци са се защитили от всичко чуждо – като не са могли да го приемат, са го отхвърлили по най-лесния и първичен начин.
Но патриархалният свят на българското село Доганово е обречен, независимо как се опитва да се защити. Като реквием звучи разказът „Нощ с петли”, където главният герой се опитва да кукурига вместо мъртвите и изчезнали петли на своето село. Точно тези петли за него са истинското доказателство, че селото е живо. Но умира не само това българско село, но и българското село въобще. Сблъсъкът на времевите и културни пластове е неизбежен. Планинският кристал на този свят, в който живеем, се образува под огромното налягане на жизнената сила на хората и обстоятелствата…
Насилието на тези, които знаят какво е най-добро за другите – а такива са не само всички диктатори, но и техните последователи – е намерило израз в новелата „Свята вяра и преголяма любов” – заглавие, което би звучало саркастично, ако не се вземе предвид, че всички фанатици, дори терористите самоубийци, посочват като основен мотив за действията си голямата любов. Стоян Герчев провежда политиката за колективизация в с. Доганово. Историкът М. Кирчев нарича този период „един от най-тягостните не само в историята на Доганово”. Цитатът е даден като епиграф към новелата. Стоян е мразен и отхвърлян, но на негова страна е силата. И, както той си мисли, разбирането кое е добро за всички и абстрактната му любов към хората, присъща за идеологията на комунизма. Разбира се, смъртта на нещастния, заблуден минувач не е случайна. Тя е рожба не само на параноята на героя, но и на параноята на комунизма като доктрина. Но голямото насилие за отнемане свободата и собствеността на хората засенчва физическата гибел на един отделен човек. Иван Митев избягва произнасянето на директни присъди над своите герои, но този текст прави изключение. Стоян Герчев е осъден в съня на Маганеца. Защо в съня? Ами човек, който е прокарвал с нокти и зъби една утопична идеология, който е прекарал живота си в нещо като транс, в нещо като сън, след смъртта си среща присъдата на своите съселяни в съня им. Какво по-логично от това – става дума за абсурдна логика, но все пак логика.
В едно лирично философско обръщение към читателя авторът говори за опитите на великите странници в литературата „да съсипят сценария, в който са натикани от живота”, за счупване на „оковите около духа”. Това е проблем за всички герои на Иван Митев без изключение. Но може би най-характерен е героят на разказа „Звън”, който е дал името на настоящата книга. „…Да достигне Таргата своя мечтан звън – всички да са доволни, всички да са добре – и за това да е дал и той…” Това е била мечтата на героя, за това е живял той и се е подчинявал на повелите на света – кога да плаче, кога да се смее, кога да работи… Оказва се, че това следване на правилата го е направило самотен, тъжен и нещастен. И поради липса на истински човек, когото да обича, да целуне, или /поне!/ да убие, Таргата стреля, а после целува отразеното си лице… Защото другите, дали присъстват реално в живота ни или не, са нашето отражение, както ние сме тяхното.
Проблемът за измъкването от „сценария”, от капана на живота, намира неочаквано, чисто психологическо решение и в новелата „Паяк в колба”. Юношеството, това време за откриване на своето място в света, е беззащитно, отворено и към светлината, и към мрака. „Аз повествованието”, което не е много характерно за Иван Митев, тук прави изказа изключително автентичен. Героят е търсещ, уязвим и, едновременно с това, силен. Силен е, защото е поел риска да живее. А този риск, освен всичко друго, е и умение да понесеш необходимото количество болка – разпятието! Паякът в колба в тази новела е реално съществуващ, в края той изчезва – освобождава се. Но внушението, че всеки от нас му прилича, остава задълго в съзнанието на читателя. И все пак паметта /както Иван ми е написал в автографа на тази книга, който той ми подари/, че всеки от нас „не е човешко същество с духовни преживявания, а е духовно същество с човешки преживявания”, присъства в новелата. Паметта за това, че сме свързани със светлината и че дори сме създадени от нея, паметта, че всеки от нас е нещо много повече от това тяло, от тези обстоятелства, от този сценарий на живот, от тази „колба”, в която сме вкарани от конкретните обстоятелства – тази памет е, която ще ни помогне да осъзнаем пътя си обратно – към светлината.
Героите на Иван Митев имат свои собствени възгледи за всичко. Манегата от разказа „Брегът, гемията и още нещо” произнася своята присъда над света, като се опитва да допринесе за унищожаване на озоновия слой и оттам за гибелта на планетата. Той купува цял чувал с дезодоранти /фреоните!/ и „с мрачна решителност натиска бутончето”… „Всичко ли ще загине?… Нека! Ако има Бог, той пак ще създаде човека!”
И все пак заслужава да оцелее светът, създаден от творчеството на Иван Митев, където всичко може да бъде така празнично, че даже тухлите на мазето, покрити със следите на голите охлюви, да изглеждат сребърни и прекрасни. /разказът „Празник”/ Светът, където писателят Георги Богданов е още жив и ще бъде винаги жив…
Топонимията на текстовете на Иван Митев обхваща не само село Доганово, гара Карамфилово или Хасково. Тя стига до Орегон, Сидней, Валпарайсо и практически обхваща целия свят. По-интересни са хронотопите /според Бахтин – термин, отразяващ връзката пространство-време, нещо като литературно-художествен аналог на четвъртото измерение във физиката/. Например кръчмата, която е един особен свят, където времето е спряло /курсив мой/. Там можеш да се откажеш от мечтата си да преподредиш света и да седнеш на масата… „На своята маса! До нея си защитен… – от държава, власт и всичко останало! Можеш да си седиш и да гадаеш как така си бил излъган, да се оставиш на сладостта на усещанията… Но това е само началото. Сетне разбираш, че целият живот го имаш в чашата, дори отвъд края му виждаш. Имаш го в една вечер, в която плащаш за всичко. За всичко, запомни. И тогава разбираш колко несъществено е онова, за което даваш пари извън кръчмата.”
Да, наистина става дума за особено четвърто измерение, където човек може да преоцени илюзиите, в които го е оплел животът. И да преоцени ценностите. И да види себе си и живота си в нова светлина и в ново измерение /и това не е тавтология/.
Гарата е другият важен хронотоп в текстовете на Иван. Там също има задължително кръчма. Мястото, което създава илюзия за многото посоки, където може да те отведе животът, само ако решиш да тръгнеш. Но на гара Карамфилово никой не пътува. Там просто присъства невидим целият огромен свят, който се намира някъде там, зад релсите. И там времето е едновременно и плътно, и застинало. Даже буболечките не се движат, а само се правят планове за изтребването им, които никога не се осъществяват. Просто защото и буболечките са частица от живота. А той е неизтребим.
Обърнете внимание кой създава духовното четвърто измерение, където всички ние можем да избягаме от плътните окови на режисирания си, предсказуем, триизмерен живот. Това са творците. Хората като Иван Митев.
В този текст осветих със силата на любовта и духовната съпричастност само отделни частици от прекрасния духовен планински кристал, какъвто е творчеството на българския писател Иван Митев. Но оставам с твърдата увереност, че както частиците на този минерал съдържат информация за цялото, така и кристалчетата на текста съдържат в себе си памет за цялостния свят на твореца – светът, който е планински кристал.

Иван Митев. Звън. Избрани разкази и новели. Изд. „Опонент”, София, 2009.