Людмила Писарева

„Господ ми е позволил, бидейки на земята, едновременно да пребивавам и в духовния свят, където съм разговарял и с ангели, и с човеци за да разбера какво е положението на мъртвите след преселението им на оня, все още непознат свят.

Контактувал съм с всичките си покойни родственици и приятели, както и с усопши крале, херцози и учени особи; при това без прекъсване, от двадесет и седем години насам. Затова и мога да опиша какво се случва след смъртта с хората, без значение дали са водили праведен или порочен живот.

Предполагам, че мнозина читатели ще сметнат моите достопаметности за плод на фантазията. Най-искрено ги уверявам, че написаното не е измислица, а описание на видяното и чутото, при това не насън, а в напълно будно състояние”.

С такива уводни думи предваря текста на „Достопаметности от небеса и адове” забележителният шведски учен и мистик Емануил Сведенборг /1688-1772/. Великолепно издаденият в превод  на български  от издателство „Захарий Стоянов” том /2023/ представлява извадки от „Истинната християнска религия” - обобщаващият фундаментален труд на прочутия швед, впечатлил с произведенията си Балзак, Гьоте,  Уилям Блейк, Емерсън, Едгар Алън По, Бодлер, Достоевски, Уолт Уитман, Йейтс, Стринберг, Бергман и много други велики личности.

Изтъкнат учен на своето време, Сведенборг оставя обширно наследство из областта на  естествените науки, медицината, геологията, механиката и други области на знанието.

Световно прочут той става обаче с теософските си трудове, събрани приживе от него в 30 обемисти тома на латински език. В края на живота си, вече 83-годишен, Сведенборг обобщава прозренията си в във фундаменталния си труд „Истинната  християнска религия, която съдържа цялата теология на новата църква” /1771/.

Изминали са повече от два века, но това произведение на великия швед е разбираемо дори и за съвременния човек. Преведено на седемнадесет езика, а сега и на български, то може да не бъде изцяло възприемано, но неизменно буди интерес, предизвиква респект, подтиква към размисли.

Няма земен човек, който да не се е замислял за това, какво има там, в отвъдното, зад чертата, отделяща  живота от смъртта. Хиляди са трактатите по темата, предлагащи  различни тълкувания на сънища, картини, видения, необясними все още произшествия, с каквито повечето от нас в своя живот са се сблъсквали.

Сведенборг, самият той убеден в  реалността на контактите си в отвъдното, ни предлага да се потопим в теорията му за „духовния свят, където няма материални пространства, нито съответните им времена”, а е „подобен на дихание, етер, въздух, пара или вятър.

Той ни убеждава, че всички ние „вече живеем във вечността, че нашите вътрешни склонности дирижират съдбата ни, че адът е себелюбието, че раят е желанието да принасяш полза на другите, че животът на човека е неговата Любов…”

Всеки сам според нагласата и разбиранията си е свободен да прецени дали ще повярва на забележителния теософ в буквален смисъл или  ще предпочете романтичната интерпретация, пронизана с  хуманизъм и съпричастие, с вяра във всепобеждаващото  добро.

„Бихме могли  да погледнем на универсалната теория на Сведенборг като на броня, закриляща ни от отчаянието и безнадеждността” - ни призовава в Послеслова към българското издание Карл-Йоран Екервалд.

Почти стогодишният съвременен шведски учен, който е направил подбора и превода от латински на шведски за българското издание  /преводът от шведски е на Меглена Боденска/ е най-изтъкнатият изследовател на наследството на Сведенборг.

Признавам безсилието си да предам дори само в най-общи линии теософското учение на великия швед, спечелило милиони почитатели в цял свят, но се надявам да съм събудила любопитството на читающата и интересуващата се от подобна тематика публика.

Смятам за справедливо да разкажа нещо повече за човека, благодарение на чиито усилия дължим запознанството ни с творбите на „Писаря на небето”, „Северния Буда”, Учителя, Водача, както е бил наричан  Емануил  Сведенберг през изминалите 300 години от рождението му.

С Вера Ганчева бяхме съученички в 35-та езикова гимназия, повече известна като Руската. Знаехме се, въпреки че тя учеше в Б клас, редом с Людмила Живкова и други деца на куп изтъкнати личности.

Нашият А клас в това отношение бе по-скромен и можеше да се похвали с дъщери на трима генерали, синове на председател на профсъюзите и  на известен журналист, а аз бях просто Люся - дъщеря на професор по медицина.

Всички, облечени в  задължителните черни униформи, вкупом едва преди последния към училището завой нахлупвахме приличните на баница на главата ни барети, но стремежът към индивидуалност бе неизкореним - у някои с някой допълнително пришит джоб, необичайна кройка на бялата якичка, Вера беше избрала да се отличава с пъстроцветните ? чорапи /тях правилникът не забраняваше/.

Запомнила съм я с прическа, която не промени до края на дните си, с източена фигура, независима, решителна, с чувство за хумор, умерено общителна, същевременно можеше да бъде много сериозна, личеше, че чете умни книги и осъзнато се самоизгражда.

За кратко  споделяхме интереса си към сцената в драматичния кръжок, ръководен от   младия Асен Кисимов. Знаехме се, но не бяхме близки.

Сближихме се като съпруги на известни поети. Владо Башев, Любомир Левчев и Никола Инджов бяха тогава на върха на известността, издали първите си талантливи стихосбирки, участници в набиращите популярност литературни четения.

Едно от най-хубавите стихотворения на Владко е посветено на съпруга ми Никола Инджов:

Ако няма какво да дадем на света,

за какво сме родени…

Двамата ги свързваше  искрено мъжко приятелство, и нямаше начин да не общуваме и ние с Вера - на морска почивка, по събития, а и в ежедневието.

До деня, когато семейство Вера и Владимир Башеви  тежко катастрофираха с тяхната кола на Цариградско шосе, което тогава беше бул. „Ленин”, почти пред  новопостроения Полиграфически комбинат.

Някой ни се обади по телефона, Николай хукна към мястото на катастрофата, аз - към „Пирогов”. Вечерта за първи и последен път видях съпруга си да плаче - пред очите му дълго остана гледката на отметнатата ръка на неговия непрежалим приятел  с насъбрана кръв в шепичката.

По съвет на лекарите не казахме нищо на Вера, която не беше сериозно пострадала.  Когато първоначалния шок отмина, често я посещавах да си приказваме, споделяме, тъгуваме заедно.

Около нея много време прекарваше някой си Максим /научих фамилното му име и някъде изчезна после/. Занимаваше се с езотерика, гадателство, приказки за отвъдното, което очевидно успокояваше Вера.

Мислех си дали след сполетялата я трагедия  тя за първи път тя се заинтересува от окултизма? По молба на родителите й гостувах на семейство Надя и Лалю Ганчеви в Стокхолм, където бяха отвели Вера.

Баща й, виден земеделски деец, тогава беше посланик там, майка й временно беше напуснала поста си на главен редактор в списанието за бит, естетика и мода „Лада”.

Всички разбираемо „стъпвахме на пръсти”, но Вера се владееше по време на разходките ни из северната столица, придружени с дълги разговори за какво ли не и с още по-дълги паузи.

Останалото време тя четеше, четеше, четеше сериозна литература, предимно философска, упорито учеше шведски език и се завърна в родината като изграден специалист в скандинавистиката.

Впоследствие, след като беше работила в БТА, списание „Отечество” /с моя Николай  бяха заместник-главни редактори/, продължи като директор на издателство „Народна култура” , впоследствие „Хемус”, стана широко известна с превода си на „Пипи Дългото Чорапче”, нейна е заслугата да запознае българската общественост със знакови творби на шведската култура в литературата, театъра.

Основа  и дълги години преподава Скандинавистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Авторитетът й в България бе неоспорим, в Швеция я ценяха не по-малко, общуваше с най-известните им личности и направи много да станат те популярни и на родна почва.

Вера повторно не създаде семейство, а се посвети изцяло на работа в библиотеките и архивите, задълбочавайки се в  научно-изследователската си работа.

„Емануел Сведенборг. Архитект на вечността” е темата на дисертацията на проф. д-р  Вера Ганчева , на която тя посвещава десет години от живота си. Издадена през 2012 година от Университетското издателство „Св. Климент Охридски” - това е първата книга у нас, посветена на великия швед.

Тежък удар за Вера бе безвременната кончина на по-малката й сестра Васа, известна ТВ режисьорка, преводачка от шведски, личност оригинална и колоритна.

Моята приятелка с достойнство превъзмогна и тази загуба, създавайки Фондацията „Васа Ганчева”, учредявайки награда за млад преводач, носеща нейното име.

Впоследствие Фондацията се преименува  във Фондация „СЛОВО И ДУХ”, оглавявана понастоящем от още една наша съученичка адвокат Снежана Трендафилова, която е и изпълнител на завещанието на Вера Ганчева.

По инициатива и по повод 80 години от рождението на Вера Ганчева се издават  настоящите „Достопаметности”.

Приносът на проф. д-р Вера Ганчева като издател, литератор и човек на Словото за обогатяването на българската култура с образците на световната литература е неизмерим.

Скандинавската и шведската литература са особено важни за нея и тя има ключова роля  за представянето на най-значимите им творци у нас - казва известната адвокатка, когато се срещаме с нея в офиса на Фондацията, в обкръжението на портрети на семейството Ганчеви, фамилни документи, редки книги, а спомените сякаш витаят около нас.

На масата е „Достопаметности  от небеса и адове“, издадена по инициатива на Фондацията и по повод 80-годишнината на основателката и вдъхновителката й.

Не само наше убеждение е, че Вера Ганчева изпълни мисията си на земята, остави незаличими следи и светла памет за себе си.