КАКТО СЕ ШЕПНЕ ПРЕД ИКОНА…
Срещата ми с Наталия Воробьова беше като един сувенир - опакован в Москва, а получен в Загреб. Имахме много общи приятели, членувахме в едни и същи международни организации, но не се познавахме…
Докато тя дойде на рецитала ми в залата на писателския съюз в Загреб. Красива. Динамична. По момичешки импулсивна. Умна и реактивна, самоиронична. Обаятелна - край нея въздухът свети… Нямаше предисловия. Нямаше протоколни кухи фрази.
Прегръдката ни беше спонтанна. Усещането - че отдавна сме заедно. Като две половини на едно цяло, тя - в черно, аз - в бяло. Но това не е важно…
По-важни при началното приятелство са хармоничните възприятия, общите вълнения, спирането на дъха при една и съща фраза, сверяването с бърз поглед, който казва: „И ти ли мислиш така?”, усещането, че току-що си седнал на чай, а са минали в прекрасни разговори повече от два часа…
Размяната на писма /обилно поръсени с много стихове!/, следполунощните епистоларни срещи с втурване на душа към душа… Късна среща! И при двете ни е минал цял живот - как можеш в броеното време след полунощ да разкажеш живота си?!
Толкова е сюрреалистично всичко това, че ако не беше среща „по славянски”, щеше да бъде измислица… Но - коя е тя, която небето ми изпрати, за да бъдем заедно по пътя си?
Тя е една звезда (от киното), която се завръща (в Словото). Всъщност, като чете поезията й, човек бавно и сигурно приема извода, че авторката е покръстена и обречена на Словото изначално.
Въпреки многото роли и филми, които е снимала. Винаги съм мислила и казвала, че покръстването в поезията обикновено става без нашето съзнателно участие. Най-често това е един магически спектакъл, в който небето раздава роли - пряко силите и намеренията ни.
И вече никакъв друг театър не може така да ни впечатли - облъчването е безвъзвратно. Разбира се, става дума не за имитаторите, не за набедените поети, а за истински докоснатите отгоре, за „подпечатаните” по челото с печата на Божието наказание (или благословение?), наречено талант.
Има стихове в днешния литературен процес, в които апломбът прилича на красиво нацупени от каприз женски устни, или на леко истерично потропване с краче. А при Наталия Воробьова-Хржич сме свидетели на поет, природно надарен с ум и талант, натоварен със значителна литературна култура, чиято поезия носи нови, качествено различни внушения; опира се на сериозни художествени похвати.
Това е поезия, която не само знае КАК, а и има КАКВО да каже. И в тази поезия апломбът не е креслив каприз, а е характер. При нашата авторка има още страст и морал.
Защо акцентирам върху това? Защото съм респектирана от един важен детайл: това действително е поезия с характер. В трудните за цялото поетическо братство години, Воробьова не се сломи, не започна да се оплаква, а направи своя единствено възможен за нея осъзнат избор: седна на мястото на кочиаша в един старинен файтон и изплющя с камшика на думите…
Такъв аристократичен и царствен кочияш рядко може да се види! Файтонът пое по непознати и непавирани пътища, гледките и пътниците се сменяха, но за нея беше важна посоката!
А тази посока бе белязана от едно главно „С” - като „Слово”, като „Словя”, като „Славяни”… И тя - подобно Хензел и Гретел, пускаше своите думи-трошици за онези, които ще дойдат, за да не се загубят сред думи и понятия, обърнати с главата надолу, за да не изпуснат здравата нишка в това наше болно време…
При Наталия Воробьова няма витиевати словесни конструкции. Няма маршова приповдигнатост и фалцети. Няма показността на мажорни манифестации. Няма размахан към другите назидателен пръст. Няма ребуси от трудно разбираеми метафори.
Няма гледане към света наоколо през прозорци, облепени със стари вестници - т.е. няма банални реминисценции.
Има друго. И то се откроява сред картонените кули на заблудените от суета празнодумци… Тя цеди думите до минимализъм. Премълчава известното и вече казаното. (А нали поезията не е в казаното, а във внушеното, но талантливо премълчаното?!)
И още: не крещи, а шепне, както се шепне пред икона. Или както се шепне, когато човек за мигове е сам, раним и болезнено открит.
Понякога този неин шепот е зареден със страстта на християнския екзистенциализъм, друг път - със снизхождение, трети път - с болка и с безпомощност. Но винаги разширява рамката на внушението с внезапни и простички, но мъдри открития.
Не обичам понятието стихосбирка. Напомня удивително на думата сбирщина.
Книгата с поезия „Кръг в кръга” наистина сбира, подбира, отбира есенциални стихове на поетесата, звучащи на три езика: български, руски и хърватски.
Преводът на хърватски е дело на акад. Луко Палйетак, а на български - на Елка Няголова. И все пак, тази книга не е просто сбирка, а жив организъм, със собствен (изправен!) гръбнак, с доверени открития - златни залежи сред пластовете с образи и видения, с изящен език и различно интониране, със силата на тези стихове… да направят така, че да се срещнем… със самите себе си.
И благодарим за тази среща на авторката!
