Кирилка Демирева

Познаваме лирическата героиня на Таня Танасова като чувствителна, ранима душевност, но обладаваща и силата на себенадмогването и възкресението.

Заедно с нея сме усещали уханието на една бесарабска дюля - уханието на дом; преоткривали сме родината си чрез нейния славослов за България - толкова искрен и чист, че ние, които я възприемаме като пожизнена даденост, изведнъж разбираме колко любов и болка има в мечтата за прародината, изгубена в суровото безвремие.

Стиховете на Таня Танасова не са декларативно поднесена хроника на чувствата, а преобразен вътрешен свят на очаквано и несбъднато, на представи и реални същности.

И в любовната изповед, и в носталгията по родовите традиции, и в тревогите за съвременна България нейната героиня е емоционално напрегната: зовяща или стихнала в самотата си, уверена в полагащото й се щастие или смирена пред неизбежното изтляване на чувствата.

Превъзмогната или не, всяка болка е инвестиция в опитност, която извежда героинята на нов път - по-успокоена, по-мъдра. Каквато е в стиховете, родени сякаш след дълъг размисъл.

Натрупала съм много дълъг стаж
в обичане, в тъга и в изнемога.
И да съм по-повърхностна, не мога,
а все съм с мойте мисли екипаж.

Вървяла съм по много дълъг път.
И все за нещо мъничко копнея.
На равнина или в балкан живея,
си имам мой един особен кът.

Изповедта е от новата стихосбирка (седма по ред) на Таня Танасова „Капчица любов” (ИК „Гутенберг”, София, 2023). Заглавието приканва читателя да се потопи отново и отново в изконната същност на най-силното чувство - мечтано, почувствано, преживяно, изстрадано и дарено като интимна съкровеност и космичен полет на духа.

Да, обичта владее този „особен кът”, където са нейните съкровища и поетесата ще ги разкрива стих след стих. Образите на обичта тръгват от програмното стихотворение без заглавие, но с вариативния въпрос „Къде отиваш време?”

Настъпило е времето на зрелостта и поетесата вече е подвластна на размисли за изтичащото време. Но тя не потъва в униние и терзания за пропуснатите възможности, а зове времето с наивността на детска мечтателност да задържи поне за миг своя неспирен ход, за да „попива красота”.

Еднопосочният бяг на времето в стиховете на Таня Танасова е осъзнат като низ от мигове и героинята обещава да поеме щедростта им като скъп дар за нейните сякаш току-що отворени за света сетива. Да улови картини, настроения, мириси, багри и да ги превърне във вечност чрез силата на словесния образ.

Така времето „броди” из стиховете на Таня в своята многоизмерност - спомени, сезони, природа - зрима и незрима в своя явен и таен кръговрат.

Времето е онази поетическа константа, чрез която най-ярко е проявена лирическата чувствителност на поетесата - от тихата съзерцателност до „лудналия” от възхита, радост и обич стих, както е в стихотворението „Пролет”.

Душа, попивай красота!
Ликувай, радвай се, запомняй
със всичките си сетива,
да можеш после да си спомняш!
Когато мрак те заслепи
и сетивата ти притихнат,
на мака черните очи
да могат пак да те усмихнат.

Тук, както и в много други стихотворения, възторгът от досега с красотата в природата се преплита с лека тъга, заради надничащото през рамото течащо време, което дарява, но все повече отнема от свежестта на сетивата.

Книгата е структурирана в няколко цикъла, озаглавени със стих, около чийто смислов център се групират творбите: „Във тази мрачина знай, ето - има и надежда!”, „Душа, попивай красота!”, „Изгрява слънцето на мойта длан”, „И ето тръгна вятър и говори”, „Капят дните и годините”,”Всеки страх с усмивка да прогоним!”

Видно е, че първият и финалният цикъл маркират оптимистичната линия, а другите между тях следват сезоните, природни и душевни, преливащи един в друг в стихотворна амалгама, приковаваща вниманието в многообразието на света около нас, видян сякаш за пръв път.

Да, има нещо първозданно във възприятието на поетесата, нещо от възторга на първия човешки поглед върху сътвореното от Господ. Пленена от красотата на всемира, лирическата героиня рисува картини, моли, пита, разговаря със всичко, що е под синьото небе, движено от божия промисъл.

Къде отиваш, слънце?!
Потъвам във тъга
и искам само зрънце
от твойта красота.

Или:

Добре дошъл, дъжд!
Прощавай, аз не те познах!
Помислих те първо
за огън, захапващ пространството

И в новата си книга Таня Танасова остава вярна на темата за родовата памет. Героинята й чува незаглъхващия зов на кръвта, но тук мотивите звучат по-универсално, макар и в контекста на българските ни неволи и тревоги.

Поетическият детайл се превръща в гнетящия образ на разрухата, на изчезването на изконни български светове. Тъгата по умиращите къщи прелива в надеждата (уви! промъкнала се в съня) да види възкръсналите за нов живот осиротели български пространства.

Умира тази къща на крака
с захлупен покрив, със прозорци слепи.
И махат сухи клони във дъжда,
а тя сънува сънища нелепи.
Че някой идва, влиза, бърше прах
и старото огнище вечер пали.
Отлага се настъпващия крах,
изместен от мечти и идеали.

На обречения на смълчаност български дом контрастира вечният природен кръговрат. Поетесата е в непосредствен досег със знаците му, чиято първичност е съхранена в стиха. Това подхранва представата за наивистичен поглед над света, а оттук и разколебаването за адресата на част от стихотворенията - за деца или за възрастни.

Всъщност те са в състояние да владеят въображението на всеки читател с непомръкнало от годините любопитство към чудото живот. Защото зад ярките картини и непосредствено излятата емоция се долавя философска мисъл за устойчивото и непреходното в динамиката на земните/космическите/човешките същности.

Това откриваме например във „Философски разговор между дървото и луната”, което е притча за действително стойностното в противоположностите.

Луната:
Аз също съм си свързана с Земята,
но мисията моя е различна.
И тя е изначална, мъдра, свята -
хем монотонна, хем и динамична.
Дървото:
О, близка и далечна, наша стража!
Тук с корените мои ще остана.
От тях ако реша да се откажа,
на просто снопче съчки аз ще стана!

Ключовата дума в поетичната книга на Таня Танасова е любов - чувството, което събира раздвоения в себе си, отчуждения с другите, самотника с всемирната човешка енергия. Лирическата героиня е подвластна на любовта във всичките й измерения.

Капчица любов е всяка творба в тази книга. С усмивка и обич поетесата обхожда света. Нещо повече, тя населява душата си с него и го връща на читателя, обновен, различен - свят за обичане!

Книгата носи заглавието на последното стихотворение. То е заключителният оптимистичен акорд, с който се чувстваме призовани

да спасим звезди, животни, хора
с нашта малка капчица любов!

Поетическият свят на Таня Танасова е вселена, в която „спасение дебне” от всяка творба и във всяка „блещука капчица любов”.