Марко Ганчев

Каквито и несгоди да тежат върху рафтовете на днешния български книжен пазар, все пак най-голямата от тях е, че умният читател никога не е сигурен дали посяга към нещо действително стойностно или към някакъв рекламиран ширпотреб. И посяга много колебливо, като най-често с право връща ръката си обратно в полупразния си джоб.
За да не можем да достигнем тиражите на добрите книги на предвоенна България, която беше много по-бедна и много по-непросветена от днешната, едни сочат липсата на литературна критика, която да ориентира свестния читател. Сигурно е вярно, ако под критика разбираме литературно мислене, което да се издига над отделните литературни кръгове, като държи сметка действително за нуждите на читателя, а не се сили да му ги предписва. Сигурно е вярно и това, което твърдят други – че в тоя нещастен книжен пазар се вливат разни невероятни спонсорства и го изкривяват. Още по-вярно е това, от което се ужасяват трети, че в господстващата световна комерсиализация книгоиздаването също отдавна се е превърнало в световен индустриален поток, от завличането ни в който няма спасение.
Нито можем да кажем нещо по-умно от едните, нито нещо по-утешително от другите. Едно само можем да ти кажем със сигурност, бедни български читателю: към тази книга посегни спокойно. В нея всеки ред има своето съдбовно покритие. И словото вътре наистина е художествено. А каквото и да става в останалия свят, в света на литературата едно ще си остава завинаги вярно: написаното трябва да бъде съдбовно и да бъде красиво. Останалото е от лукаваго.
Сигурен съм, свестни читателю, че не си очаквал точно тоя автор да ти спечели доверието чак до толкова голяма степен. Откровено казано, и повечето от нас, дето сме неопростимо изкушени в греха на писането, не го вярвахме, докато той беше един от нас. За тебе има оправдание – още не бе заглъхнала в едното ти ухо гръмогласната канонада на задължителната духовна йерархия на тоталитарната система и другото ти ухо започна да го проглушава със съмнителните си ценности паричният тоталитаризъм. И за нас има оправдание – всеки жив автор смята живия си колега за посредствен конкурент. Затова Старият завет на Библията ни е оставил наистина велик завет: метафората за Страшния съд. Отиваш си, след което те съдят само по делата ти. И както виждат, тъй съдят.
Делата на писателя са думите. Всеки накрая се затваря в текстовете си. Само тях виждаме вече и нищо друго. И както виждаме, тъй съдим.

След публикуването на първите два тома с литературното наследство на писателя и поета Георги Спасов – единият том с проза, другият с поезия – литературното общество, доколкото го има при днешната му атомизираност, бе респектирано от неговите неоспорими стойности. Тутакси се разбра, че Георги Спасов не е бил един от участниците в многолюдния ни национален литературен кръжок, а писател, който оставя наследство от текстове, белязани с трайност.
Обаче въпреки това можем да имаме опасения, че взискателният читател ще се надвеси с известна несигурност над тома му с кратки жанрове. Те са опасни и за най-увереното перо. Това може да се стори странно на непосветения – как така този, който е написал стотици успешни страници, би могъл да се затрудни, че и да се провали при някакви си къси редчета с афоризми, сентенции или друг вид фрагменти. Голямата опасност е тази, че краткият жанр – афоризъмът, епиграмата, миниатюрата, фрагментът – изричат само крайния резултат от опита. Останалата литература при разгънатите жанрове чрез типажи, сюжети, преобръщане на интриги, чрез задълбочени прозрения в перипетиите на обществени или на душевни вълнения представя пред нас пътя, по който се е стигнало до крайния резултат от опита за послание към читателя. Докато авторът на афоризми трябва само чрез един ред да ни внуши колко е трагична и едновременно комична човешката ни участ, като при това ни възвиси и над двете състояния.
Бидейки в някаква степен нещо като изпълнители на завещанието на литературното наследство на Георги Спасов, инвентаризирайки го, екипът по издаването и на този том се изненада, че то действително е толкова богато. Явно времето не отнема, а добавя стойност към словото на тоя, който е бил в крак с времето и е поемал неговите отговорности. Плюс това, Георги Спасов е изпреварвал времето си. Макар и напълно вярно, последното е малко неудобно да се изрече, защото сега спрямо него ще звучи като черен хумор афоризмът на Лец, че на тия, които изпреварват времето, им се налага да го изчакват в неудобни за целта помещения.
Поетът, който изпреварва времето си, явно има свойството да изпреварва и очакванията на читателите, които са си изградили предварителна представа за неговия облик. Нагласата ни е да очакваме от Георги Спасов предимно обществено-политически сентенции, щом е посегнал към тоя жанр. И очакванията ни не остават излъгани: „Как да играеш главна роля в обществения живот, като в твоя собствен не ти позволяват да изпълняваш и епизодична?” Или: „Демагогията е вятър, който духа във всички посоки едновременно!” Или: „Социализъм: обществен строй, който си отиде, преди да е дошъл.” И още доста много такива изречения, които са близки до злобата на днешния или на вчерашния ден.
Скоро обаче разбираме, че очакванията ни са изпреварени от преобладаващите в афоризмите на Георги Спасов философско-екзистенциални прозрения както за висотата, така и за низостта в досегашната еволюция на човешкия род. Например: „Най-ценното качество на ума – да ражда безумни идеи.” Или: „Всяка истина си има своя свита от лъжи.” Или: „Вярата в Бога и вярата в дявола са два стръка от един и същ корен – неверието в човека.” Или: „Никой, дори палачът, не може да мине без хората.” Осезателно броят на горчиво-сладостните прозрения от философско обобщителен характер надвишава тоя на социалнополитическите мотиви поне в тоя жанр от наследството на Георги Спасов. С което всъщност той не изпреварва времето, ами тъкмо си е в съответствие с очакванията на всяко време към един истински писател.
Разбира се, и Георги Спасов не винаги изпреварва времето си. Дори напротив – има сума афоризми, в които малко екзалтирано надценява благата на демокрацията както в икономическата, така и в духовната област. Това си е чисто изоставане в сферата на романтичните ни блянове към нея през епохата на съветската цивилизация. Ето как едно тогавашно изпреварване на времето лесно може да се превърне в днешно изоставане от него. Но дай Боже всекиму такова изоставане.
Афоризмите на Георги Спасов биха могли да се групират в тематични раздели. На съставителите минаваше през ума да го сторят. То щеше да е едно улеснение и прегледност за читателя, който безспорно би предпочел в един раздел да намери сентенции за властта, в друг – за вярата и неверието, да речем, в трети – за брака и за любовта, и т.н. Отказахме се от това изкушение, защото такава тематичност щеше да бъде толкова условна, толкова неуловима и преливаща от една група афоризми в друга, че и ние се спряхме в края на краищата на едно цифрово номериране, каквото е правил и авторът в изданията си приживе и което по същество няма друго предназначение, освен читателят да си отбелязва докъде е стигнал, зер и тая подсладена отрова на живота трябва да се приема бавно и на малки дози. Номерацията не е авторова и е само към тоя том.
Естествено, и броят на отпадналите при нашия подбор афоризми от книгите и ръкописите на автора не е малък, защото при никой автор коефициентът на полезно действие не е стопроцентов. Нашето удовлетворение бе, че тоя коефициент при нашия автор бе необикновено висок. А читателят ще се убеди, че наистина става дума за двигател с вътрешно горене.
По-широката публика, която познава Георги Спасов предимно от политико-журналистическата му битност, сигурно ще остане изненадана от фриволно-саркастичните му отзовавания на мотиви от битово-брачно-любовните ни терзания. Но те са още едно свидетелство именно за пълнокръвен творчески субект, който по същество изразява милостта си и всеопрощението си и към нашите съжителски неволи от векове и хилядолетия насам. Примери: „Жената и мъжът не искат да знаят много, а само онова, което крият един от друг.” Или: „Не е задължително меденият месец да се изживее след сватбата, това може да стане и след развода.” Или още по-битовистки съкрушителното: „Един мъж се е освободил от тиранията на жената едва тогава, когато между съпругата и любовницата избира кръчмата.” Или: „Жената има отговор на всички въпроси с изключение на един – какво иска да каже.” И накрая горестно-примирителното, че и иначе няма накъде: „От войната можеш да излезеш победител, от брака – никога.”
Сигурно е естествено, че повечето афоризми на Георги Спасов в стилно отношение са по-близки до похвата на най-изявения и най-влиятелния през нашите десетилетия майстор на тоя жанр – полския писател Станислав Йежи Лец. Те са предимно с неочаквано вицово преобръщане на извивките на мисълта. Но не са малко и тия от по-класическия тип например на Лабрюйер или на Ларошфуко. И в тяхното наследство не са малко на брой сентенциите без претенции за остроумие, граничещи дори с известна доза поучителност. Георги Спасов не се е страхувал от подобни текстове, никога не е търсил непременно някакъв преднамерен оскаруайлдовски блясък на парадокса, особено пък за сметка на безмилостната житейска правдоподобност. В тоя смисъл той, съзнателно или не, е по-близък до българската традиция в афористичността например на Иван Шишманов, на Димитър Подвързачов, на Радой Ралин (в „Саморасляци” и другаде).
Разбира се, когато говорим за жизнено покритие на думите на този писател, това не трябва да се разбира битово-биографично. Естествено, става дума за вътрешен лирически герой и прочие. При тоя автор обаче и външното покритие на златния еквивалент на думите му надвишава сума други позлатени куполи на писменото ни слово, както куполите на храма „Александър Невски” надвишават останалите ни камбанарии.
Филолог по образование, по битие редактор на малък заводски вестник в провинцията, по божия дарба писател, по характер един простодушен добряк, макар и със страшна разбойническа брада. Както си му е редът, на по-млади години вярва, че ще може да допринесе с нещо срещу лошотията на света. На по-зрели години осъзнава, че титаничната борба на суверенната личност всъщност ще бъде тя самата да устои срещу света, да не бъде смляна и омесена в безличното му податливо тесто.
А особено пък при тоталитарна политическа система светът има на разположение най-добрата мелница за смилане на личности. Дори провинциалните мелници на системата бяха по-продуктивни от столичната. Уволнения, изключвания, насъскване на близката окръжаваща те простотия срещу тебе като предател и родоотстъпник – това се струпва върху пазарджишкия интелектуалец несъгласник. И то с много по-зверска стръв, отколкото в столицата срещу негови сродни души, където мелничарите биваха принудени да прибягват към известен финес. Да издържиш на това, като си изхранваш и семейството, това както и да е. Да пишеш през това време добра поезия и проза, като успяваш да публикуваш само нищожна част от написаното, и това както и да е. Но същевременно да си в крак с върховите интелектуални достижения на съвременната ти епоха в просветените страни и да си обогатяваш от тях съзнанието вътрешно, а не информативно, това е вече изпитание, което Георги Спасов е издържал тогава и чиито плодове виждаме сега.
А плюс изпитанията на творческата личност срещу посегателствата на агресивната масова безличност, които сами по себе си са достатъчно неимоверни, нашият интелектуалец дисидент поема отговорността и на чисто практическото действено-политическо несъгласие като един от малцината главни дейци на първите у нас независими, тогава наричани неформални организации. Апостолски обикаля страната да записва нови членове на нелегалния профсъюз „Подкрепа”. Нищо, че те тогава у нас се оказват цифром и словом само осемдесет, а той е очаквал да бъдат хиляди, ако не милиони, като в полския „Солидарност”, от това изпитанието не става по-малко значително. Напротив, то показва за излишен път колко е на брой в България цялото ни кралско войнство срещу гечинмека.
Георги Спасов пое изпитанието и на първите дни, седмици, месеци и малко години след рухването на старата система. Обединяването на самодейните организации от тоталитарно време в действено политическо тяло като Съюз на демократичните сили започна в неговата квартира. Последваха митинги, избори, директорство на вестник „Демокрация”, депутатство във Великото народно събрание. А като съветник по вътрешнополитическите въпроси на президента Желев можем да си представим на колко срещуположни барикади е бил на прицел Спасов при вътрешновидовата борба за власт, която не закъсня да изкърти паветата от бленувания ни слънчев булевард на свободата. И това ако не е изпитание не само на духовните, но и на физическите сили на една творческа личност, здраве му кажи.
А след това му е дошло и генералното изпитание: излизането от коридорите на властта толкова беден, колкото е дошъл. И това изпитание издържа Георги Спасов.
Най-лошото в цялата работа е, че Дон Кихот, след като победи вятърните мелници, няма повече работа на земята. Какво можеше да прави при новата трезвост на света такъв човек като Георги Спасов? Срещам го случайно на улицата след последното му изпитание и го питам нещо в тоя смисъл. Ами мъча се, вика, с някакъв бизнес, ама хич не върви. Какъв бизнес ще прави такъв човек? Нямаше за него друг изход, освен да умре. И той го стори.
Участието на Георги Спасов в литературата отговори на въпроса може ли това да става без принадлежност към някоя клика. Може, колкото и да е рядко. Участието на Георги Спасов в политиката отговори на въпроса може ли да има морал в политиката. Може, колкото и да е рядко. Когато участникът в политиката е влязъл в нея с цялото си същество, за да изяви и приложи идеите на живота си, тогава има морал. Ако го е сторил заради келепира или дори заради абстрактната суета от влизането в историята, тогава баснята, че е политик, остава без морал, а само с главните си герои – магарето, лисицата, вълкът.
Естествено, и той не победи лошотията на света. Но й показа, че не всеки се оставя да бъде победен от нея.

Лято-есен 2009