Eлена Алекова

Стихове от различни години*

ХРОНИКА НА ЕДИН ПРОЛЕТЕН ДЕН

Някой някого търси в студеното пролетно утро.
Пропищяват за миг колелата на ранен трамвай
в резкостта на завоя, в кръга на последната спирка,
на трамвайните релси във примката, в тъжния край.
Някой някого търси, самотен, отчаян, изтръпнал.
След вълшебните трели на славея - глъч на врабци.
После гълъбов делник трохи и надежди събира.
Следва черната хроника - мутри, убийци, крадци.

Някой някого търси напук на човешката низост,
на световната пошлост и в черния храм на нощта,
в тишината след залеза някаква тайна постига,
а край него невидими ангели тихо кръжат.
Някой някого търси. Гърми „Макарена” наблизо.
Свойто скъпо момиче убиецът води на бар.
Смешно-тъжни муцуни в кварталната кръчмица мигат
срещу мижава лампа и всеки за всеки е брат.

Някой някого търси. Над чашата вино наведен,
се е втренчил напрегнато с греещи, лунни очи.
Във затвора на формата само първичният хаос
и душата на виното с нейния привкус горчив,
и неясният стих се осмислят… В трамвая последен
на последната спирка се лута последен човек.
Някой някого търси, от всичко и всички отчаян,
и изпива на тръгване тъмното вино на екс.

А от хладните дебри отгоре луната наднича -
любопитница стара сред мрак и рояци звезди.
В резкостта на завоя, в кръга на последната спирка,
в безпощадната примка на римите някой виси.
И се люшка на вятъра вече съвсем безразлично
и ненужно съвсем тяло-форма-обвивка-затвор.
Някой някого търси. Нима и копнежът умира?
Ах, вълшебните срещи сред люляка в задния двор!…

СРЕЩА

Под сградите надвиснали, приведени
направо върху плочите горещи,
сред продавачки на цветя са седнали
една жена и мъж един на среща.

Той зорко се оглежда - търси фасове.
Тя плаче, смее се, мълчи, говори.
И толкова е тъжно, и прекрасно е
под схлупената арка на простора.

Какво че са кварталните ни просяци
с вонята и вързопите си мръсни -
ръце, тела, души, съдби докоснали,
седят си и за никъде не бързат.

И двамата от радост, че са заедно,
заслушани във себе си, едва ли
разбират другия… Нощта е паднала
и те в нощта изглеждат някак малки.

Изглеждат изоставени, захвърлени,
сами… Но и такива са, изглежда.
Една жена. И мъж един. И улица.
И тъй безсмислено-щастлива среща.

НАД ГРАДА

Над големия град, над града, в който всичко е тъжно,
в който хора живеят с безкрайни, самотни очи,
в който скърцат трамваи, столетници-кестени, къщи,
над града, над света, над смъртта, над простора лъчист…

Над града, над големия град… А лети автобусът.
През стъклото му мътно проблясват витрини и дни
и проблясва животът, на дребни парченца разкъсан
между малките улички, малките хорски беди.

И в пролуките само, в пролуките… Май че сънуваш
как побъркана, бедна жена ръфа къшейче хляб,
как момче и момиче се срещат и как се целуват,
как предава се някой и гълта отровния хап -

часовете на щастие… Спирка. И всеки се блъска.
Все едно - ще се хлопне огромната, страшна врата.
И лети над града, над големия град автобусът -
над света, над смъртта, над простора лъчист отлетя.

КЛОШАРИ

Сред пъстрите витрини на града,
сред делничната гмеж и надпревара,
под веселия ромон на дъжда,
под слънцето, под своя си звезда
живеят хора някакви. Клошари.

Те имат смачкан и потискащ вид,
отсъстващ поглед, неизвестно утре,
походка вяла, панталон протрит.
И имат още детство, гръб превит,
очи бездънни и душа безсмъртна.

Те имат тъмно, гаснещо лице,
в което всяка светлинка помръква,
ровичкат в кофите за смет с ръце
и шляят се - отвеяни - без цел,
без чувството за радост или мъка.

Какви са тези странни същества?
Къде отиват? Откъде се връщат?
Защо ги има? И защо вървят
по този и без тях загубен свят -
и днес, и винаги едни и същи?

Дали не са руини тишина
от някакво незнайно старо време?
Но само миг среднощната луна
огрява град прозрачен, непознат
и те са жителите му неземни…

А може би чрез тяхната съдба
небето иска нещо да ни каже -
изпаднали от някаква звезда,
вестители безмълвни на беда,
дошли без грим на този свят прокажен.

Сред пъстрите витрини на града,
сред делничната суета и проза -
предчувствие за някаква беда,
оставена от някого следа,
захвърлена на тротоара роза.

СЯНКА НА АНГЕЛ

Тази грейнала утрин,
Камен дял и небето над него…
И животът ни с мутри,
самота и прозрения бегли.

Тази тръпнеща радост,
тази сладостна мъка - живея…
И пропадам, пропадам
в делник черен, отчаян, бездеен.

Тази сянка на ангел -
сякаш моя - така ми приляга…
И кошмарното пладне
с людоеди и зинали Яги.

Тази бяла тревога
за света, за човека, за всичко…
И отрадното сбогом
към поредната вечер цинична.

Но защо ли, защо ли,
но защо ли е всичко - не зная -
и горчивата болка,
и тръпчивата мисъл за рая?

И крилата, крилата -
тези, дето така ми прилягат
всяка сутрин, когато
се събуждам почти като ангел.

И свирепият делник,
разрушаващ човешкото в мене
до такива предели,
дълбини, че ми става студено

и зловещо, и страшно
сред нахлулата ледена пустош.
И това, че се плаша,
въобще - че живея и чувствам.

И защо ли не мога
да размахам крилата си нежни,
да политна към Бога,
превъзмогнала земната тежест,

да се рейна на воля
по-далече от цялата мерзост…
А пропадам надолу
в пъкъл черен, отчаян, беззвезден.

ЗАСЛУШАН В МУЗИКАТА НА ВСЕМИРА…

Заслушан в музиката на всемира,
не забелязваш тъмното небе,
на гарваните есенни шпалира
към Витоша, среднощния грабеж.
Не забелязваш и не искаш нищо -
теб стига ти това, че още дишаш,
че от слънца и мрак зашеметен,
като насън живееш ден след ден.

По „Витоша” немити циганета
се валят край витрини и коли,
крещят до Бога: „Чиче, дай монетка!” -
с очи и умоляващи, и зли.
Но всичко туй е сън… Ти отминаваш
в „отвъдната невидима държава”**.
От звездната й музика пленен,
все по се бавиш в нея ден след ден.

И някой ден навярно ще останеш
завинаги, без сам да разбереш,
ще се събудиш от съня си странен
без име, без посока и адрес.
А някакви немити циганета
под маската на ангелчета светли
ще те придърпат: „Чиче, дай петак!”.
И ще поискаш да се върнеш пак -

където гаснат залезите златни
и славеите пеят на възбог,
и стапя се животът в маранята
и мудно се изнизва като смок,
където черни ангелчета просят:
„Монетка, чиче…” - и където просто
сега минаваш ти, живееш ти,
зашеметен от горест и мечти.

ЕСКИЗ

Над Витоша, над парка, над града
такъв невероятен сняг вали,
че ти се струва нереално всичко
в прегръдката на падащия здрач,
сред който този тъжен сняг вали,
сред който този тежък сняг се свлича.

Животът е изтръпнал и примрял.
Ни просяци, ни кучета, ни звук
по улиците бели и безлюдни.
Ни помен от всевластващата кал
в утробата на космоса и тук.
Ни помен от предишните заблуди.

Такъв невероятен сняг вали.
Такава зимна приказка, такъв
мираж, такава красота, че искаш
завинаги така да те боли,
да чувстваш екота на свойта кръв
в съня на съкровените си мисли.

Завинаги така да си смълчан,
замаян от възторг и от печал
пред тайнството на вечната природа,
на раждането-смърт, на този сняг,
на красотата… без да знаеш как
пустинните й дебри да пребродиш.

ПОДЛЕЗ

Неясна надежда отваря-разгаря душата,
че нещо ще стане, че нещо ще бъде. Безспорно.
Тогава кристално първични ще грейнат нещата,
ще грейнат красиви-щастливи жестоките хора.

„Къде ще отидеш сега и къде ще останеш,
момиченце малко, прегърнало някаква кукла,
без майка, без татко, без никой… А колко е рано
само да се справяш, да гълташ сълзите си мълком.

Момиченце малко, не бой се, макар че е страшно
и никой не ще ти помогне, не ще те попита
с какво ли оскъдната радост за хляба си плащаш,
не те ли боли и не са ли отровни сълзите.”

Момиченце малко, прегърнало някаква кукла,
до стълбите сяда, заспива, усмихва се нежно.
Снежинки над него танцуват и пеят: „Наслука!”
И ангел към рая душата му светла повежда.

ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА

Шапката на Камен дял, небето и земята.
Синьо, бяло и лъчисто. Сняг. И слънце. Тишина.
Боже, колко беззащитна грее красотата
през прозореца на моя дом, през прага на деня!

Къпят се в лъчите коси клони и дървета.
А в душата ми покълват семена и зрее плод.
Те навярно скоро ще прелеят, ще засветят
в някакви незнайни още, други форми на живот.

Но дори да се разпаднат звънко в тишината,
да изчезнат, да се разпилеят в други светове,
все едно - те няма да си тръгнат безвъзвратно
и през здрача техният несбъднат сън ще ме зове.

Ще се вслушвам все по-всетдайно, все по-нежно.
Ще изчезвам, ще се разпилявам на лъчи и прах.
Пада мракът. Всичко е решено, неизбежно
в тоя свят… където някога сънувах или… бях.

ПРЕДРОЖДЕСТВЕНСКО

По улиците на нощта вървя и в тишината звънка
почти реално се привижда как от небесата слизаш.
Несмислената лудница до миг е стихнала отвънка.
Отвътре е покой и шеметно усещане за смисъл.

Наоколо теснят се блок до блок, витрини и реклами.
Замрял пред телевизори, светът се готви да вечеря.
И никой няма и да улови искриците оттамни,
а само - от закрития балкон - ще зърва мрака черен.

Така е светло и просторно тук, когато си наблизо.
Не си отивай, чакай, препълни душата ненаситна…
Ще дам с готовност и едната, и последната си риза.
И няма, няма нищичко да знам и нищичко да питам.

А черни някакви ята кръжат над парка белоскрежен.
Но вече не изпитвам смътен страх от тяхното свистене.
Така е хубаво - без страх, без грях, без никаква надежда…
Освен да бъде тази тишина. И Ти да си край мене.

___________________

* Из подготвяна за печат едноименна книга.
** Ана Александрова. „Метаморфози (3)”.