Георги Балабанов

Вървя в ранната утрин през моята златна земя - Добруджа, най-прекрасното, най-тихото място в сърцето ми. Натежала от плод, потънала в мълчание.

Дочувам тиха песен на птици, а светлините на новия ден вече са начертали по небето дългите си ивици. Между тях се топят тъмните кръгове на отиващата си нощ.

Пшениците са изкласили и вече се долавя първия мирис и ухание на хляб.

Под напора на лекия ветрец преливат в море от злато. Спирам пред величието на тази дивна природа, пленен от сладкия мирис на идващата нова благодат, и потъвам сред омая.

Вървя по коларския път, който се вие през житата и не усещам как ме води към безкрая. Под нозете ми излита двойка яребици, а след тях и малките им.

Цвъртят разтревожени и се скриват в нивата с едри класове.С тревожен глас търсят малките си. И този път майчиния зов, най-свидният - и за птици, и за хора - бързо ги събира.

Галя с длани класовете. Топлината неусетно прелива в душата ми и за миг оставам без дъх от вълнение за новия хляб. Коленича пред това могъщо величие на земята -кърмилница.

Вече съм пред местата на чифлика в село Горняк, където Йовков е написал “Чифликът край границата” и други разкази. Силно впечатлен от тази величава равнина, безкрайна и плодна.

В спомените ми изплуват неговите герои - овчари, орачи, копачи, които сякаш виждам пред очите си. Един от тях - овчар с късо подстригана брадичка, след поздрав ме измерва с подозрителен поглед мен - пътникът, и след кратко мълчание поклаща глава, но отговаря на въпроса ми чак, когато овцете утоляват жаждата си.

Такива са те - добруджанци, тежки в приказките, мълчаливи хора, на които всяка дума е добре обмислена и има своето място. Питам го за най-големия чифлик в миналото - Горняк, а той ми показва с гегата си къде е бил.

Приближавам със затаен дъх и дочувам друг напев от годините. Имало е тежка суша, собственикът гледал с тъга изгорелите посеви, получил сърдечен удар и починал.

Мъката си по своя стопанин жена му излива на паметника с послание: “Ти остана вечно да браниш земята, на която жертва стана!”.

Такава е била вечната съдба на стопаните от тази равнина, където са се раждали често пъти на полето, израствали, работили и умирали в дълбоките бразди на живота, обгърнати до край, до сетния си дъх.

Само на около десетина метра идва ново видение. Като бяла лястовица сред житата ме среща героинята на Йовков - Нона. Кабриолетът й се движи, а очите й, ех, тези очи, които не се забравят никога, се взират в тях и откриват най-после поручик Галчев.

Нейният любим върви с коня си долу, покрай границата и зорко бди за охраната.

Погледът му се впива в това видение, което дълго е очаквал, но… тежките събития разделят тези пламнали души в магия от любов, завинаги.

От кълновете и сълзите на Нона и гибелта на поручика избуяват алени макове по пътя. Пътувам, а те оставят своите знаци на една прекършена от времето обич.

Зад мен дочувам една тежка и огромна въздишка от болка. Завинаги затихват стъпките на коня му. С най-чувствителните струни на сърцето си долавям повеите на неизживяната им младост в тази чиста и свята земя.

Това е тя - моята Добруджа, с полета на птици, с благодатен труд, плодна, величава, свята като белия хляб, над който благоговеем, извисени в него.

И пак тук с тази граница, тя е останала вечна и апетитна хапка за Великите сили. Един български воин, участник в Балканската и Първата световна война, нанизва пет куршума в една цел по време на учение, а после покрусен и измъчен от румънското робство, двадесет и една години чака освобождението на своето село.

Толкова е голяма мъката му, че не слиза дори и на центъра на селото.

И когато минават българският офицер и войниците да очертаят новата граница между България и Румъния, той няколко дни преди това пътува по четири километра всеки ден, пеш, качва се на тракийската могила край селото, и с трепет очаква идването на свободата.

При паметната си среща пада на колене, целува дрехата на българския офицер и отронва: “Синко, доживях да видя Добруджа свободна!”, целият облян в сълзи.

Величието на духа и преклонението пред трудолюбието на святата майчица-земя се сливат в една магия, която сърцето ми трудно побира.

Затова не се изненадах, когато видях един друг величав съвременен стопанин от едно близко село, който беше вдигнал ръце, гол до кръста, обливан от тихия дъждец, как се радваше като малко дете на тази благодат.

Това са те - стопаните, ония - истинските - на моята равнина, завинаги слели се ведно с нея. Търся вярата и духа на българина и ги откривам, че те са тук, сред тази равнина.

И затова не искам да те загубя, мой земен рай. Гледам към небесната синева и сърцето ми докосва звездите, чувствам, че съм все едно на друга планета. Затова не искам ти да бъдеш отровена, а вечна.

С какво да те измеря, Добруджо! С какво да те обгърна, с очи е невъзможно - ти си безкрайна, и разбирам, че ти си вечна, непокорна и плодна за твоите стопани.

Затова не е случайно, че мълчаливецът Йовков те е възпял с такава огромна любов теб, вълшебнице моя, земя-вселена!

Спирам, поемам глътка въздух и оставам в плен на красотата на твоята земя, от която черпи вдъхновение и големият и неповторим Йовков.

Заглъхват стъпките на коня му, с който пътува всяка седмица от селото, където живеят родителите му - Йовково, до училището в Красен, там е учител, и разбирам голямата магия, с която е привързан и пленен от теб - святата ни Добруджа!