БЕЗПЪТИЦА
БЕЗПЪТИЦА
Ангелите са навярно скрити
някъде над седмото небе.
Бог ни съзерцава от звездите,
без надежда да ни разбере.
Малката ни шарена планета
се разяжда от човешка злост.
И разбиват слепи самолети
мита за Аллах и за Христос.
Мъдрите мълвят безспир:”Кво вадис?”
на света, изгубил срам и страх-
че в човешкия ни кръг на ада
пак невинни плащат нечий грях.
Търсят мъдрите скрижали скрити,
ангелска любов и чудеса.
Търсят пак пощада за душите,
зъзнещи без път и небеса.
ТЪКАНЕ
Иска светът да ме опакова
в дреха,
обагрена с кръв на невинни деца,
окаляна от нозете на диви животни,
изгонени от своя Едем,
в който властва човекът.
Дреха, дъхтяща на пот
от световни картоиграчи,
залагащи мир, свобода и любов
за печалба.
Не мога ни да я изпера,
нито почистя
от дъха й на тлен, на барут
и на алчност.
Захвърлям омразната дрипа.
И продължавам, тъка
своята топла и слънчева тъкан -
с цвят на залез и на невен,
с дъх на влюбени бризове.
Тъкан - люлка на бебе,
тъкан - порив на знаме,
или покров за бунтовник.
И дочувам как Пенелопа ми шепне:
„Не спирай! Тъчи светлина!
БАЛАДА ЗА ГОРСКИТЕ СЕКАЧИ
Тук всяка сутрин горските секачи
очакват калния автомобил.
В доспехи камуфлажни - пушат, храчат -
мъже, сродили делници, съдби.
След час те с ненаситните триони
дърветата без милост ще ломят.
А ден и нощ ще карат камиони
дърветата в последния им път.
Убиват безпаричните палачи
без съд, присъда, родната гора.
Ята от гарвани кръжат и грачат
над лобните места с неравна рат.
В дворците оскотелите търгаши
печалбите пресмятат от дърва.
Пред гилотината в горите наши
остава и небето без слова.
А сеч след сеч мъжете потъмняват,
ръцете им покрива горски мъх.
В леса вкопават се - борики прави -
с очи, обърнати към орлов връх.
ПЪТ
Когато се изпуснал всички влакове -
не спирай!
Тръгни покрай тревясали траверси
и ще откриеш
забравен стар кантон,
където ще изпиеш
глътка доброта,
съгрята в чаша мляко.
Когато всичките летища са затворени -
не спирай!
Излез в нощта.
Там, в тъмното ще те прикани
светлинка
да търсиш други полети.
Когато падат тежки бариери
пред всичките ти пътища - не спирай!
Все ще намериш тъничка пътека
да те отведе
към пътя на надеждата,
където ще ти светят
като негаснещи семафори
очите на любимия човек;
където крехката прегръдка
на невръстен внук
ще ти даде криле за всеки полет.
Ако и тогава
са тежки земните посоки -
за миг поспри
да си поемеш дъх -
да полетиш със своята звезда.
КРАЙ МОРЕТО
Приемам щедрата милувка на морето,
смарагдите на юни приютило.
Тук страсти от нечеховски сюжети
стаяват се на пясъка безкрили.
За кой ли път в омая съзерцавам
прибоя и безспира на вълните.
За мен морето винаги остава
божествена езическа обител.
Вълните ме изпълват с детска радост
и мислено пак замъци изграждам.
Усещам тук първичната наслада
от всяка жарка стъпка върху плажа.
Безгрижието във простора блика,
любовите от младостта възкръсват.
А бризът без умора тананика:
„Човече, да обичаш не е късно!”.
На твоя бряг безмълвно коленича,
море, покой и мощ за мен разкрило.
С бунтовно-нежна същност ме привличаш,
навек ме покоряваш с мъжка сила.
МИГЪТ
Прегръщаш ме, целуваш ме и не разбирам
дали сърцето, или времето в миг спира.
Като тресчица в луд водовъртеж
се мятам в непонятния кипеж
на чувствата, с които се обричам
на мъката и радостта да те обичам.
А ти - неумолим завоевател -
с фрегата на съдбата тук изпратен,
ме покоряваш с твърдите си устни
(същински Одисей изкусен).
И от триумфа си опиянен
не сещаш смута, тътнещ в мен.
Дали простор, или затвор ми даваш,
когато до душата ми доплаваш?
Дали, когато спреш на моя бряг
като препатил волен аргонавт,
не ще се молиш като мен и ти
мигът щастлив по-дълго да трепти …
