ТАНЦ
ТАНЦ
Учеше ме татко на танго.
Удряхме се в кухненската маса,
виеше раздрънкан грамофон,
той припяваше във такт със контрабаса.
Вдигах се на пръсти, за да стигна
рамото и гъстите мустаци,
а ме носеше тангото на крилете си
като вятър от мечти за радост.
И защо тъгувам, като чуя
аржентински ритъм учестен…
Татко от небето ме целува
и ми озарява всеки ден.
* * *
На Николай Табаков
Тече в дъбравите река
като любовна песен,
нашепва тайни словеса
със плисък чезнещ.
Прегръща облаци и дъжд,
и слънце удивено.
Мирише на разсънени върби,
на папрат и зелено.
Тече във равното река,
отнася спомени и клони,
полира минали животи
в слова отронени.
Вълните къдрят дългия й гръб
и галят,
пречупват се и бликва
светлина към залеза.
* * *
Луда жена, пощуряла,
как го магьоса - мамнице,
твой ли е, мой ли е, ничий ли.
Как го прикотка от всички,
дето нощя го целуваха,
а го кълняха по светло.
С тая глава все навирена,
с тая коса - метлосана,
с дивия огън в очите
ще ли му ризите плакнеш,
кървави ризи, войводски,
ще ли му раждаш децата.
Или ще виеш до лудост
вдън тилилейски гори,
щура жена, самодивска.
UNKNOWN
Не познавам крадеца
на чуждото щастие.
Не познавам онуй
безпардонно човече,
дето чалгата дъни
в два посреднощ.
Не познавам убиеца,
дебнал в тъмата
кого да пречука
за дребни парици.
Не познавам хлебаря,
изпекъл погачите
в пет сутринта.
Не познавам художника,
оставил очите си
в пъстра картина.
Не познавам лечителя,
върнал смеха на дете.
Но ги има. Дъхът им
между черно и бяло
прави шарен и приказен свят.
Него познавам.
ПОЕТ
Аз съм работягата
на стиха.
Подобно кристална обвивка
откъртвам от думите
най-тайния смисъл и
с треперещи длани
ги връщам
в ресните на вятъра.
Да ги сея
в треви и човеци,
да ги галя,
когато съзряват
в повесма
от надиплени същности,
да изпълвам
утробата им със истинност.
След туй
да ги полагам
на белия лист.
И да се моля
да приличат на себе си.
ИДИЛИЯ
Пиле пее - песента бълбука,
кос подсвирква - враната отграква.
Хор от живинки превзема бука,
а в тревата мравчици пролазват.
Как във тази призрачна омая
да се впиша аз, човек отчаян?
Между болките пресечно дишам
с грижи, колкото космична ниша.
Две листа пред мене се завъртат
и се чувствам лека, ситно пърха
същността ми, оцеляла, сякаш
да ме приземи във естеството.
Някак.
* * *
То не беше вятър като вихър,
дето като паралдак ни сука,
после ни разхвърли като пилци
върху облаци и по дерета.
То не беше дъжд, като изсипан
от продънени небесни пазви,
плиснал в кални локви да бележи
колко сме подвластни на водата.
То не беше буря като грохот,
откънтяла с барабанен дреб
върху мравешките ни капризи
и мечтите колкото стихия.
Ураган ли беше?
Що ли питам…
КАТО…
Дигитални хлапета!
От смартфон на компютър
цял ден пръстите шетат,
а душите се чупят.
Колелата ръждясват,
необрани са сливите
и завърта се бясно
на игрите най-дивото
със безсмъртни типажи,
с виртуален картеч.
И потъват хашлашки
от живота далеч
във измамна реалност
със безчувствен мерак
към победа без жалост.
А в сърцата е мрак.
ПАМЕТ
Те някога строяха къщи.
Сега ги пазят -
от некролозите.
До тях виси табела:
„Продава се”.
МИГРАЦИЯ
Катунът се разсели в село.
Откупи бабините къщи,
събори дядовите плевни,
изхвърли спомените
от таваните,
изсипа детска глъч
край цъфнали дръвчета.
И пътят ни към село
свърши.
