Любомир Духлински

Замисляли ли сте се защо в България няма център за контрапропаганда и специален отдел, чиято основна задача би била да развенчава съвременните митове и стереотипи?

Както и външно разузнаване и контраразузнаване? Според мен отговорът е прост - кой би създал такива центрове, след като целта на всички държавни, правоприлагащи и охранителни служби и учреждения е именно да създава митологеми, а не да се бори с тях.

Затова често българите изглеждат като хора, затворени в тъмна стая с черни превръзки на очите, опитващи се опипом да намерят изхода. Дали в света има толкова наивни и лековерни хора като българите, които вярват на всичко от първата дума, без дори да си зададат въпроса: „Лъжат ли ме? И ако ме лъжат, случайно ли ме лъжат?”

Лековерността ни винаги води до там, че за да изскочим от огъня, често се хвърляме право в пламъците. Най-близката ни история горчиво го потвърждава. За да се отървем от Борисов се хвърлихме към спасителите-чалгаджии. Знаете какво последва.

След това в лапите на харвардските мошеници, свенливо обгрижвани от президента Радев. Поредната митологема ни хвърли в нови пламъци на ръба на бездната. И като че ли този път няма да се спрем на ръба, а ще полетим в небитието.

Винаги сме живели, заобиколени от легенди - за царе, за юнаци, за борци, за крадци и за какво ли не. Митотворчеството се е превърнало в неделима същност от съществуването на обществото ни.

Не минава и седмица, без в главите на хората да се завъртят откровено идиотски и абсурдни аргументи в тази или онази посока. Но като правило - в грешната.

Няма и как да е иначе - кукловодите деликатно ни подбутват с остена в правилната посока. Ние, като всички шарани, налапваме не само червейчето и кукичката, ами и цялата пръчка.

Разбира се, ако мислехме трезво, логиката щеше незабавно да помете информационния боклук, но ние рядко използваме главите си, да не говорим за логичния процес.

Защо се случва това? В България като че ли за всеки от сегментите на обществото е разработена отделна точка от широка стратегия с цел дезинформация. Как милиони от нас се поддават на словесните трикове точно като шарани? Разбира се, обработката продължава десетилетия.

Преди време съзнанието на хората беше внимателно филтрирано от всемогъщата БКП, която ежедневно втриваше в главите ни една и съща мисъл - за вечността на „най-хуманния строй”, неговата бъдеща световна победа и неразрушимост начело със СССР, „загниващия” Запад, светлото бъдеще, което никакво го нямаше на хоризонта и в крайна сметка така и не дойде.

Е, за някои дойде. Използвани бяха всички налични средства: от моркова - постоянно морализиране в образованието, в работата, обществената дейност, та до тоягата - репресии в по-ранни периоди, преследване в по-късни периоди.

След краха на „развития” социализъм българският народ се съгласи и тръгна на самостоятелно плаване. Друг е въпросът дали е самостоятелно или внимателно направлявано.

Ритнахме настрана „международната демократична общност” и останките от СССР, събрахме се край кръгли, квадратни и елипсовидни маси, подскачахме по площадите, сменихме бойния вик „КПСС-БКП” с „Ю Ес Ей”, наведохме глави и покорно заслушахме законно избраните си нови правителства и зачакахме манната небесна, докато страната беше варварски ограбвана.

Когато осъзнахме същността на случващото се, ние предпочетохме да си затворим очите, потънали в мирова скръб по изгубеното време с надеждата да се измъкнем някак си от ужаса на настоящето и от очертаващото се още по-мрачно и по-ужасно бъдеще.

Два милиона българи го направиха - аерогарата, самолета, Мадрид. Или където и да било другаде. Изтече най-жизнената и гореща кръв на нацията. Останалите тук си подготвяхме новия кат дрехи за опелото.

Яхнаха ни какви ли не управници. Едните сочеха на изток, другите на запад. И като не знаехме какво да правим, ние просто чучнахме на кръстопътя и зачакахме да дойде юнака на бял кон и да ни поведе по правия път. Само че той не идваше. Никой не казваше истината, никой от управниците ни и дума не пророни поне един път да каже човешки: „Аз сгреших!”

Информационната политика на България, вътрешна и външна, беше, е и ще става още по-отвратителна. Хаотичният и разнопосочен поток от думи и цифри ни удряше по главите, насаждайки цяла поредица от проблеми дори в самия опит за изграждане на гражданско общество.

Тълпите пак хукнаха по улиците със знамена и транспаранти, повтаряйки лозунгите на „видни” личности, все по-отчетливо се разделяхме на наши и ваши. Противоборството на групи от народа достигна чудовищни и абсурдни размери.

Идеализацията на миналото, отрицанието на всичко ново (или обратното) доведе до логически парадокси - половината народ да твърди, че социализмът е бил безупречен, а останалата част в същото време да твърди, че за този период трябва да се говори като за всеобщо зло. Без мостове, без допирни точки.

Ясно е, че всяка нация има нужда от герои, но герои безспорни, а не подхвърляни като горещ картоф в зависимост от това накъде духа вятърът. Герои, под чието знаме да се наредим и да опитаме с последни сили да отвоюваме държавата си от лапите на кукловодите. Или на посолствата - все там, все едно е.

Нека посоча само един пример - по време на американските бомбардировки над София и България в боя със съюзническите летящи крепости геройски загива един мой съселянин - майор Павел Павлов.

Някой да е чул да го поменават, още по-малко да му сложена там поне една възпоменателна плочка. А паметник на англо-американските убийци има.

В церемонията на откриването му участват Националната гвардейска част на България, Гвардейският духов оркестър на българската армия и Оркестърът на военновъздушните сили на САЩ в Европа. Сред гостите са министърът на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов, заместник-кметът на София Минчо Герджиков, бившият еврокомисар Меглена Кунева, депутати.

Въпреки 4208 убити, починали от рани и безследно изчезнали и 4744 тежко ранени българи. Разрушени, само в София, са 12 657 граждански, обществени и жилищни сгради, увредените са в пъти повече.

Въобще няма да е учудващо, ако в следващите години текстовете в учебниците по история започнат да ни „информират”, че англо-американските бомбардировачи са ни защитавали от съветската агресия.

След опустошителните бомбардировки в периода 7 януари-17 април 1944 г., през февруари 1944 г. Чърчил отговаря на предложения за прекратяване на бомбардировките така: „След като лекарството е свършило толкова добра работа, нека да продължат да получават допълнителни дози от него.”

И бомбардировките продължават, чак до есента, когато Червената армия е вече на нашата граница и от тях няма никакъв смисъл. Не че преди това е имало!

Британски историци като Базил Лидъл Харт смятат, че „ползата от бомбардиране на цели райони в много отношения е твърде съмнителна” и определят „продължаването на бомбардировките на цели райони от британците много след като те вече нямат никакви основания или извинения да действат по този начин” като „пренебрежение към елементарните морални норми в бомбардировъчната кампания”.

С изключение на загиналите български летци-герои, всички останали убити и осакатени са цивилни граждани, сред тях огромен брой деца! Американски изтребители разстрелват дори спускащия се с парашут поручик Иван Бонев. И въпреки това им вдигаме паметник и им отдаваме почести.

В контекста на казаното става по-разбираемо казаното от Уинстън Чърчил: „Фашистите на бъдещето ще се наричат антифашисти.” Честно казано, от всичко това те боли силно главата, но какво да се прави, такава е човешката природа, тя има нужда от идоли и митологеми.

Тези, които тогава избиваха невинни граждани и деца в София и други населени места, днес са наши първи приятели и благодетели и непрекъснато ни подхранват с някакво приспивателно, което не ни позволява да се събудим и да мислим трезво.

Изглежда, че то ни действа добре, защото го приемаме с охота и все повече се пристрастяваме към него.

Българското общество, доколкото го има, заклещено над бездната, мълчаливо наблюдава горещите речи на политиците: едни говорят за бърза революция с представката социална, национална, нова, пролетарска, други като папагали повтарят за скорошния крах на нашата държава.

Какво е това? Точно така: дрогиране, облъчване. Рядко се интересуваме от правни и исторически несъответствия, поради което постоянно бъркаме сепаратизма с федерализма, доброто и лошото, забравяме за правата и отговорностите си и се опитваме да съберем цялата страна под една черга.

И е напълно нормално, че различните части на обществото разглеждат личности от миналото и настоящето ни паралелно като герои/предатели, защото всичко е относително, акцентът зависи от ъгъла, под който гледаме, от етикета, който е поставен на „стоката”.

На нас винаги някой друг ни пречи. Безотговорността и лекомислието пораждат мания за търсене на враг, в резултат на което всички беди падат върху „комунисти, руснаци, националисти, псевдопатриоти” и кой ли не.

Напасването на фактите допринася за дезинформацията, която кара хората, бесни от собствената си безпомощност и вродена глупост, да започват да хвърлят кал един срещу друг.

Кой се интересува от съвременното митотворчество и създаването на образци? Правилен отговор: мнозина. И същевременно - почти никой. Каквото и да решат политици и мераклии за политици, те винаги се стремят да се навъртат близо около познатото, около това, което се харесва на кукловодите. Чакат се готови рецепти.

На външнополитическата сцена митологизацията е от полза за съседните държави - те потриват доволно ръце от неразбориите и дестабилизирането на България. Карате се за АЕЦ? Ами чудесно - ние правим нови мощности, ще ви продадем ток.

Примери колкото щете. Ясно е, че тази стратегия е част от информационната война, независимо, че е пагубна за нас. Притискат ни от всички страни и ние отстъпваме по всички фронтове.

Всички наши съседи имат претенции за тяхно малцинство, вадят все по-високи и по-високи претенции, а ние продължаваме все по-объркано да се въртим в някакъв обяснителен режи. Хванали сме се за една Македония като удавник за сламка. И какво постигнахме? Нищо!

Защото никой не ни пита. Пък и нашите поплювковци реагират само за очи. После рапортуват където трябва. Не само за това, което са ни поискали, но и за неща, които на никого не са и хрумвали.

Ако пък им дойде в главата да направят нещо, обикновено измислят някоя скудоумна идея като самолетната линия София Скопие. А би трябвало в такава сложна ситуация основната тежест да пада върху контрапропагандните структури. Ако изобщо имаме такива. Може и да има, поне аз не съм чувал.

На вътрешната сцена конфронтацията често се инициира от отделни политически и бизнесо-бандитски „елити” - в това отношение България е бойно поле на различни идеологии и светогледи.

Например, вече много години се води истинска война между националисти и комунисти, десни и леви, „фили” и „фоби”. Обвиненията във фашизъм и съветизъм летят от десния бряг на левия и обратно, липсата на открита общобългарска дискусия допринася само за психологическото напрежение на населението, а не за конструктивизъм .

Вероятно също си струва да подчертаем допълнително връзките между политическата мрежа и ъндърграунда.

По-специално краят на ХХ и началото на ХХI век се характеризират с наличието на уж „национално демократични” и „ултранационалистически” компоненти, срещу които се противопоставят също толкова фалшиви, измислени далече от нашите граници „радикални” и „умерено леви” идеологии и движения.

За да се стигне до днешния ден, в който вече определено, без да се прикриват и с цялата си наглост доминира един общ гангстерски режим, в който промяната на местата на пионките съвсем не означава нов тип игра.

Как да се научим да различаваме лъжата от истината, да се ръководим от принципа „вярвай, но и проверявай”, когато ситуацията се отнася до история, политика, икономика, особено ако отделни фрагменти от тях идват от устата на властимащите?

И дали ще се научим или ще продължим да зяпаме в лъжливите уста този, който крещи най-силно и обещава най-щедро?

Ако успеем, може би обществото ни ще се доближи до този лелеян идеал. И вместо митове и митологеми ще имаме вече реален път да тръгнем по него, а не да се лутаме като патета в кълчища.

Търсенето на истината, доверяването на истината и истински качествените хора е задължителен критерий за постигане на политическа, икономическа и обществена висота както на вътрешната, така и международната арена.

Би било добре да внимаваме - манипулациите на невидимите кукловоди вече не са толкова трудни за разгадаване. А и техните зловещи сенки все по-ясно надвисват над нас.