Мария Узунова

Като нежна соната галят слуха подбраните откъси в сборника „Вълшебният свят на романтизма”. Заслугата за това принадлежи както на перото на самите автори - най-изтъкнати представители на немския романтизъм от средата на ХVІІІ до началото на ХІХ в, така и на твърде сполучливият и разнообразен подбор, извършен от преводачката Донка Илинова. Книгата, излязла със спонсорството на Гьоте институт в началото на 2008 г., обединява като в пъстър пролетен букет: приказки, новели и разкази на Брентано, Хофман, Тик, Айхендорф, Арним и Новалис. Освен с жанрово многообразие, тя се отличава и с оригиналния подход на съставителката при подредбата на самите произведения, в който проличават не само личните й симпатии, но и финото й чувство за красота и изящество, откроило с внимание и дори пиетет именно приказната форма.

В началото на сборника е поместена необичайната, дълга и пропита със специфичен немски хумор приказка на Брентано “Гокел, Хинкел и Гакелайа”. На пръв поглед, действието й се развива в един западнал графски замък, в който обеднелите собственици се завръщат след дълги митарства и започват наново живота си в имението. Всъщност сюжетът като цяло и немалко пасажи в приказката имат универсално звучене - те биха могли да се случат, и точно това е авторският подтекст, на други места и страни и дори в различно време. Подобно на някои френски разказвачи на приказки и басни от ХVІІ в., като например Шарл Перо и Лафонтен, и Брентано успява чрез създаденият миниатюрен свят на героите си да изобрази моделите на човешкото общуване не само в контекста на конкретната епоха, а да щрихира една обобщена и универсална картина на отношенията в семейството, възпитателните методи и техните последствия.

При това аналогиите с френските басни не се ограничават само с използването на животински персонажи и сравняване на чертите им с тези на главните действащи лица. Любопитно е, че имената на героите от приказката на Брентано имат анималистично звучене - Гакелайа - сякаш веднага извиква асоциация за кудкудякане, а името на майка й Хинкел, в превод от немски се доближава до думата за „кокошка”. Твърде интересен и симптоматичен епизод в приказката е моментът на пристигането на разорената фамилия в замъка. Те вървят през гората и на хлиповете на малката Гакелайа, която мисли единствено как в новото им жилище няма да разполага с предишния разточителен разкош и да вкусва сладкишите и гевречетата, с които е свикнала, бащата дава изумителни с лаконизма и с мъдростта си отговори. Първоначално той търпеливо я успокоява, че ще намери не по-малко питателни диви плодове и животни с които да си играе, наместо фигурките на козуначените зайчета. Продължаващото хленчене на детето обаче накрая го кара да упрекне и майката, че не е създала у детето навици за труд и способност да понася житейските поврати, въпреки че съдбата им е дала здраве и ръце, с които биха могли да се справят с всичко. С нескрита бащинска тъга той възкликва: ”Бог, който дава тъй прекрасни премени на лилиите, които не предат, няма да остави госпожа Хинкел от Хенегау, която много хубаво може да преде, да пропадне, същото е и с детето Гакелайа, стига да се научи от майка си да преде”. В цялата композиционна рамка на приказката бащата Гокел, за когото всъщност се говори най-малко, е именно лицето, справящо се със сложните ситуации и носител на нравствени добродетели, а негов паралелен образ, взет от животинския свят е петелът Алектрио. И двамата респектират и доминират с житейската си мъдрост, кротост и задоволство от постигане на простичките неща в живота. Макар и бивш благородник, Гокел свиква с лишенията и се научава да ловува, за да осигури на семейството се прехрана. Без да се замисля, той помага безкористно и на най-незначителните горски животни, които в действителност са омагьосани принцове и принцеси. Същевременно, пред заръката на жена си да стегне новия дом на фамилията, той предпочита да спаси безобидните мишлета, изпаднали в беда. Единствен Гокел се оказва естествено свързан и със средата, и с животинския свят в нея. Изграждайки образа му, Брентано изразява несъмнената си симпатия към търпеливия, доверчив и работлив мъж, глава на семейство. За разлика от лекомислените си и мързеливи жена и дъщеря, той намира лесно своя баланс и щастие в хармония с природата и с околните същества.

Петелът Алектрио, наред с бащата Гокел, е централен персонаж в приказката на Брентано. Той въплъщава лоялността към господаря и близките му, изпълнява стриктно службата си и дори предпочита достойната смърт от меча на Гокел, след като е обвинен за смъртта на кокошката Галина и пиленцата й. Поведението му е изключително смело и рицарско. Цял един пасаж в приказката е посветен на чертите на петела (респективно мъжа), показващ не само устойчивостта му в трудни моменти, но и способността му за нежност и дълбочина на чувствата “рицар е петелът, има вродено величие”, сякаш мимоходом отбелязва Брентано, за да защити тезата си. Любопитно е, че в собственоръчно създадената от Брентано илюстрация към текста, петелът Алектрио и кокошката Галина са изобразени в най-едър план, а самият Алектрио е поставен в една проекция с името на Гокел от неговия графски герб (Dichtung der Romantik 1960: 160). За да открои по-ярко моралната сила на петела, авторът е заложил в съдбата му парадокс - верността му ще се докаже при прерязването на гърлото му, в което е скрит вълшебен камък, който ще донесе щастие на неговия господар. Разплитането на този Гордиев възел - тоест ощастливяването на хората, минаващо през саможертвата на петела, придава на текста на Брентано метафорично и надприказно звучене. Възможно ли е наистина чисто щастие е същинският въпрос тук, или то неизбежно бива заплащано със загубата на нещо съкровено, което трябва да бъде пожертвано в отплата? Интересен акцент в приказката е свикването на съдебен процес, на който биват изслушани свидетели - в тази роля влизат горските обитатели. Техните показания потвърждават невинността на петела Алектрио и указват истинските виновници за смъртта на 30-те малки пиленца - а именно дъщерята Гакелайа, която пуска котката при пиленцата и майката Хинкел, прикрила с лъжа вината на детето си. Използвайки нетрадиционен за жанра похват - детайлно описание на съд в детска приказка, авторът придава автентичност на историята, но цели и нещо по-важно - чрез представените от свидетелите „несъмнени доказателства” той ярко изобличава лукавството на момичето и в по-общ смисъл - женските опити за прикриване на истината и за избягване от отговорност, като вместо признание на вината се прибягва до обвинение на невинно странично лице - в случая жените набеждават петела Алектрио. За разлика от епизода при пристигането на семейството на Гокел в замъка, когато на оплакванията на Гакелайа баща й отговаря строго, но търпеливо, сега чрез похватите на приказния жанр е изобразено изчерпването на доверието и нуждата от наказание на лекомислието. Художествените средства на Брентано са реалистични и отново подчинени на идеята му да търси връзка между човешкия и животинския свят и поведение - покрусата на петела Алектрио преди процеса той сравнява с дълбока човешка скръб и го представя как „се разхожда като мъж, който при тъжни обстоятелства размишлява върху дълбокомислени и заплетени неща”.

Решенията на проведения съдебен процес са безкомпромисни и в духа на немските приказки от времето на братя Грим - предвижда се кукумявката да екзекутира котката, заедно с малките й, но поради страха на Гакелайа тази процедура не се отлага, а бива извършена на по-отдалечено място - в дома на кукумявката. На самото момиче пък за наказание е забранено завинаги да играе с кукли. С това справедливо, макар и доста строго решение, изглежда че приказката е получила своята логическа кулминация. Именно в следващото й развитие обаче, Брентано изпъква не като традиционен разказвач, а като изключително фин и проникновен писател, интересуващ се от най-сложните пориви на човешката душа. Той не оставя историята да приключи дотук елементарно и с щастлив финал, а я разработва в нов аспект, като развива темата за упорството на Гакелайа и опитите й да не спази наложеното й наказание. Оставайки вярна на себе си, Гакелайа скоро намира начин да наруши забраната и заменя вълшебния пръстен, завещан от Алектрио за една кукличка, предложена й от евреин-мошеник. С много жив хумор, авторът е описал и изобличил любопитството и вечния женски копнеж за погазване на правилата, довел вече цялата фамилия на Гокел до гибелни последици. Подобно на Пандора от древногръцката митология, неустояла на изкушението да отвори и да надзърне в кутията-дар на Аполон (Гералис 1992: 50-54), и Гакелайа само търси начин час по-скоро да изпълни желанието си въпреки забраната и да се сдобие с така лелеяната от нея кукла.

Изключително постижение на Брентано в тази наглед семпла приказка е, способността му да открои основните човешки недостатъци и да ги иронизира фино и с приятелско намигане. Търсенето на побягналата кукличка от Гакелайа, която се оказва прост механизъм, прикрепен на гърба на мишле, е един невероятен образ на заблудите и химерите, които човек постоянно и с упорство преследва. При това момичето през цялото време продължава да твърди, че това не е кукла, а „художествена фигурка”, наименование, с което смята, че е заобиколила забраната на съда да притежава кукла. Метафората с художествената фигурка, понятие, повтаряно многократно в приказката като синоним на сляпата и упорита вяра в недостоверни неща, е развита с голямо майсторство от автора и придобива и нови нюанси. Своенравието и лекомислието на Гакелайа, която на посочената вече илюстрация от Брентано е изобразена като съвсем малко момиченце, обърнато гърбом и разглеждащо невинно и с интерес пиленцата в една клетка, никак не са безобидни. Вследствие на увлечението й по „художествената фигурка” родителите й загубват имуществото и ранга си в обществото и стават сетни бедняци. Тук може да се направи аналогия с образите на принцесите, обрисувани твърде проникновено от С. Киркегор в „Дневник на прелъстителя”. Според датския философ в облика на мнозина принцеси от приказките е стаена крайна жестокост, изразяваща се най-често в изпитанията, на които те безгрижно и с лека ръка подлагат бъдещите си жениси (Киркегор 1991: 508 ). Подобна своенравност е намекната и в приказката на Брентано, на практика обаче той дава шанс на героинята си Гакелайа да се промени. В края на историята, тя осмисля поведението си и когато вълшебният пръстен става отново нейно притежание, последното й желание е петелът Алектрио да бъде съживен, а героите да се превърнат в деца, на които той да разказва историята. С този несъмнено романтичен финал - завръщане към безгрижния и чист период на детството, авторът развива тезата за способността на човешкия дух да се извиси и да успее да потисне егоизма. Същевременно, чрез перипетиите приказните си герои той осмива лекомисленото разпиляване на предоставените от съдбата възможности за щастие.

Действително, подборът на преводачката г-жа Д. Илинова на произведенията в сборника е твърде оригинален, именно заради решението й да постави тази философска приказка-притча в началото на книгата.

Разрушителната власт на фикс-идеите и изгубването на собственото „аз” при преследването на неосъществим идеал или абсолют е тема, застъпена и развита в разказа на Лудвиг Тик „Магическата планина”. Предадена експресивно, в сгъстени и мрачни тонове, историята на младия Кристиан, напуснал своя дом, близки и среда, за да търси „друго” щастие, има твърде необичаен финал. В този разказ, или по-точно новела, героят е обрисуван като човек, отраснал без необходимост от книги, доверяващ се основно на естествените си пориви и импулси. Именно те го тласкат далеч от спокойното и познато битие. Пламъкът на непознатото го изяжда отвътре и не му дава и миг покой. Макар да притежава възможност за сигурно и охолно съществуване, Кристиан избира далечните планини, върхове и зеещите бездни - това са картините, които го привличат като с магнит. Този познат и характерен за романтичните автори копнеж по абсолютното, стаеното вътрешно неспокойство (Хаджикосев 2007: 26-27), или т. нар. “болест на столетието”, наистина не му дават мира. През една нощ като в нереален сън в планината му се привижда омайна красавица, която му подарява вълшебна плоча, с гравирани на нея скъпоценни камъни и слова. И макар че през деня от дара й не остава и помен, както и от самата жена, Кристиан запазва с години този спомен. Дори след като създава семейство и има свое дете, той продължава да копнее за планинските зъбери и неизбежно среща своята планинска „красавица” - горската жена, която в действителност тя е стара, грозна и саката за всеки друг, освен за клетия Кристиан. С много тъга Тик е описал разминаването между реалност и фантазия, както и състраданието си към младия мъж, изоставил с лека ръка щастливото си битие, за да се впусне в преследване на химери. Същевременно той заклеймява стаената в сърцето му алчност към парите и криещите се в планинските недра скъпоценни камъни. Търсенето на тези богатства на практика разрушава живота на Кристиан, той се преселва в един паралелен, жесток свят - на студените планини и пещерите, с техните необятни “съкровищници”. Изоставяйки изпълнения си с малки радости, но реален живот и близките си - баща, жена и дете, самият Кристиан скоро се превръща в горски мъж - с венец от цветя на главата, но със сърце, изгубено за хората и за простичкото човешко общуване. На практика, красотата на природата, пантеизма, традиционно възпяван от романтичните немски автори, в тази новела има обратен знак. Тук планинските хребети и урви излъчват студенина, отчуждение и въплъщават недостойните стремежи към богатство, както и страстта към трупане на пари. Кристиан от това произведение донякъде напомня героя на Андерсен от Снежната кралица - и неговото сърце лека-полека бива превзето от студа и изпада в летаргия към човешките копнежи и истинската любов. Неслучайно баща му нееднократно го призовава да изостави копнежа към висините и изрича пророческите думи: ”все още сърцето ме боли от стръмнините, непристъпни скали, грозните урви и хлипащи потоци. Ела да вървим към добрата, кротка равнина”. Несъмнено планината е видяна от автора като опасност, не в природната й красота, а като нещо магнетично-гибелно, заплашително и обсебващо. За разлика от приказката на Андерсен, героят на Тик не се събужда от кошмарния си сън, а остава пленник на илюзиите и дори любовта на собственото му дете не успява да го сгрее и върне в реалния свят. Въпреки минорния тон на края на новелата, внушението й е изключително правдиво и разтърсващо.

На същата тематика, но доста по-различно е конструиран краткият разказ на Новалис „Хиацинт и Розичка”. Както и в предходното произведение на Тик, и в него главният герой - младежът Хиацинт е добър, но същевременно чудат, вглъбява се и изпада в дълбоки размисли и в чудновати разговори с дървета и скали. Дори любовта му към едно обикновено момиче, но с нежно и поетично име Розичка не е в състояние да го извади от имагинерния, мечтателен свят, който все повече го увлича. Особено след срещата си със странник, говорещ с увлечение за чужди страни и оставил му книга с описанията им, Хиацинт се отдава на непрестанни копнежи за пътешествия и мечти по чужди страни. Темата за пътуването е любима на романтиците, а образът на скитника, събуждащ интерес към далечни пътувания е сред най-разпространените художествени прийоми. Както и Кристиан от разказа на Тик, и този момък с име на нежно цвете (зюмбюл), се увлича от неясни истории, пробудили любопитството му и започва трескаво да мечтае за пътувания. И Хиацинт изоставя годеницата и родителите си и заминава, бродейки „през долини и пущаци, през планини и реки, към тайнствената страна”. През цялото време той се посвещава с плам на търсенето на „прамайката на нещата, забулената девица”. С лека ирония Новалис описва дългото скитане на героя и изтъква постепенното успокоение на духа му и прояснението на сетивата, настъпило вследствие безцелните му дирения. Накрая, момъкът достига до един извор, където горските цветя го упътват към дома на богинята и след нещо като сън-мечтание, той най-сетне се изправя пред нея. Под златното було на жадуваната богиня обаче Хиацинт открива своята любима Розичка. Зад този наглед семпъл сюжет, с много мелодичност Новалис е разкрил наглед простите, но пронизващи с искреността и правдивостта си идеи за смисъла на мечтите. Вечният кръг, описван от човек в търсене на абсолютния идеал, който се оказва най-често нещото, с което разполагаме, но не ценим достатъчно, е обрисуван без назидания и размахване а пръст, а с много нежност и топлота. Действително, тук силата на любовта, този прост и истински лек, се оказва по-силна от умозрителните копнежи на героя и той успява да затвори кръга - тоест завръща се в реалното битие, а не остава в света на мечтите. Макар и кратка, само от 4 страници, със силната си емоционалност и лиризъм, историята грабва и действа силно опияняващо.

Сборникът завършва с две произведения на представителя на късния романтизъм - Хофман. Особен интерес представлява новелата му „Госпожица фон Скудери”, която спокойно може да се приеме за предшественик на сериозния криминален жанр. Героинята му - възрастна дама, разследваща заплетена история има аналогии с по-късните образи на мисис Марпъл и сестра Пелагия на съвременния майстор на крими разказите - Борис Акунин. Историята е твърде необичайна - с изключителен психологизъм Хофман създава образа на едни нетрадиционен престъпник - бижутера Кардийак, извършващ нападенията си с немотивирана жестокост. Чертите му биват разкривани постепенно и чак в края на новелата той е описан реалистично и твърде експресивно, сравнен от автора с див звяр “като тигър срещу плячката си, Кардиийак се втурна от скривалището си върху човека”. При това действията му не са ръководени от необходимост от облагодетелстване, а е тласкан просто от страст да запази ювелирните изделия, които произвежда и от чиято красота е обсебен. Темата за страстите, насочващи като конците на марионетка човешките постъпки и явяващи се дори в противоречие със собствените им морални нагласи, е развита твърде оригинално от автора – според него човек не е господар на действията си, те се предизвикват от външни за индивида фактори – в случая Кардийак обяснява увлечението си към скъпоценностите с инцидент, случил се на майка му по време на бременността й и оставил мистичен отпечатък и върху съдбата на носеното от нея дете. Оставяйки настрани леко старомодното в очите на съвременния читател поведение на възрастната разследваща госпожица фон Скудери, която при силна изненада или шок около неочакваните обрати на историята губи съзнание и припада, същевременно авторът успява да постигне майсторски съспенс в повествованието, което се чете буквално на един дъх. Освен интересното и напрегнато действие, Хофман проявява и хумор при конструиране на сюжета. Сред мотивите, ускорили разплитането на случката той описва едно прошение на най-пострадалите от набезите на среднощния злодей - а именно любовниците, заплашени от несигурност и страх при вечерните си похождения у дамите на сърцата им. Стихотворението-прошение на застрашените любовници, изпратено до крал Луи ХІV, има колкото комично, толкова и правдиво и логично звучене и действително дава тласък на историята и на разследването на престъпленията. Създадена през далечната 1819 г., в известен смисъл новелата трасира пътя на по-късните произведения от този жанр и поставя темата за двойнствеността на човешкото същество - водещо нормален и почтен живот през деня, а през нощта, подтиквано от неясни сили вършещо злини и престъпления. Не прозират ли бегло тук образите на д-р Джекил и мистър Хайд, щрихирани с проникновение след близо 70 години в едноименното произведение на Р. Л. Стивънсън? Несъмнено, темата за тъмната страна на човешкото същество и за немотивираната жестокост винаги е вълнувала умовете на автори в различни страни, а новелата на Хофман, макар и доста по-ранна, допринася за проправяне пътя на криминалния жанр с неговата структура, поврати и заплетена сюжетна линия. Същевременно той успява да изгради плътни и еднакво ярки и убедителни образи както на престъпника, така и на неговия опонент в лицето на госпожица фон Скудери.

В заключение ще отбележа, че „Вълшебният свят на романтизма”, събрал толкова различни по тематика, стил и сюжетни линии произведения, запленява ума, разпалва симпатии към една отминала епоха с нейните копнежи, разочарования и дълбоки прозрения. Включените истории и приказки звучат толкова неподправено и актуално, а хуморът е лек и ненатрапчив, че е трудно да се устои на желанието да се разтвори сборника отново и да се потъне в магическия му свят. За корица на книгата е използвана картината “Странник над море от мъгла” от 1817 г. на немския художник, представител на романтичната школа - Давид Каспар. На нея е изобразен мъж в гръб, съзерцаващ високи планински зъбери, внушението е за силен копнеж към приключения, но и известно усещане за самота и изолация. Симптоматичното й име е в пълен синхрон със звученето и тематиката на повечето произведения в сборника - притегателната сила на световете и идеите отвъд обозримото и конкретното. Тя сякаш запечатва в образ типичната за романтиците интровертност и мечтателност и показва крехката връзка между пейзаж и вътрешно мистично чувство. В известен смисъл картината се доближава до описания от С. Хаджикосев портрет на Шатобриан от Жироде-Триозон, представящ писателя също на фона на далечни планини, с развяти от вятъра коси и потънал в романтичен унес (Хаджикосев 2007, 43). При леко абстрахиране и присвиване на очите, в контурите на този тайнствен мъж от картината на Каспар можем да съзрем духа на Амундсен, на покорителите на Еверест, и на потеглилите към множество малки и големи „собствени” върхове, които всеки преследва и неизменно търси ту като реалност, ту като мираж.

Библиография:
Dichtung der Romantik: Dichtung der Romantik. Vierter Band. Erzahlungen IV. Marchendichtung. Hamburg, 1960.
Гералис: Йоргос Гералис. Старогръцки митове. София, 2003, ИК “Прозорец”.
Киркегор 1991: Сьорен Киркегор. Избрани произведения, т. 1, София, 1991.
Хаджикосев 2007: Симеон Хаджикосев. Западноевропейска литература. Романски романтизъм, част четвърта. София, 2007.