Любомир Духлински

ВЯРВАМ

Вярвам, че от всяка капка дъжд,
която пада над сухата земя
цветя отново ще разцъфнат.
Вярвам, че дори в най-тъмна нощ
свещица малка ще ни свети.
Вярвам, че за всеки, изгубил пътя,
ще дойде някой и ще го поведе
по дългия и криволичещ път,
който води към твоята врата.
Вярвам, че в дивата и ветровита нощ,
измита до болка от дъжда
дори най-малката молитва
все още ще се чува.
Вярвам, че някой е велик
и чува всяка дума на небето.
Вярвам в плача на бебето,
на майката във люлчината песен.
Докосна ли листата на дърво
или вдигна поглед към звездите,
тогава знам защо все още вярвам.

БЕЗ СЪЖАЛЕНИЕ

Не гледай лицето на мъжа,
когато сълзи пълнят очите му.
Очевидно е в този момент -
той губи нещо от себе си.
Може би жена му си е тръгнала,
може би приятел го е предал
и сърцето е пълно с горчилка.
Тогава не го поглеждайте.
Бих подал рамо на мъж,
ако знаех, че няма да го обидя.

ЕЛЕНЪТ

Еленът чувстваше ловците
все по-близо и по-близо.
Не се предаваше, опитваше
да бяга със последни сили.
Тичаше през хълмовете,
след него капеше кръвта му.
Глутницата хрътки, надушила
следа димяща прясна кръв
не пускаше следата на елена.
Ловният рог пееше все по-близо.
Усетил приближаващата смърт,
той се притисна към земята -
да вземе от нея още малко сили
или да й даде последната си кръв.
Ловците го заобиколиха…
Когато отпразнуваха победата
със топло вино край камината,
ловците счупиха неволно чаша.
Но вместо рубинения еликсир,
се появи дирята димяща кръв
в снега, притиснат от мъглата.
И разширеното от ужас молещо око,
в което бе останала единствено
на невинния смъртната агония…

МОНОЛОГ

Ние, живите,
все по-рядко спираме
пред онези мъже
отляти от бронз,
станал тяхната броня
завинаги.
Небето е синьо, бездънно,
земята е топла и диша.
Поклащат се стройните
тела на тополите
и ни напомнят
за падналите.
Те също
бяха толкова млади
и мечтаеха да бъдат обичани.
Да погалят децата си,
да отидат на мач или риба.
Да правят неща,
които им бяха отнети.
Те имаха избор -
и го направиха.
Единственият -
тяхното разбиране
за смъртта и живота.
Стискаха своята
последна граната
и я хвърляха
върху враговете
с проклятие.
За да можем един ден
да отидем
на мач или риба,
а не да събаряме
бронзови статуи.
Претопени са
след „победата”
мъжете от бронз
и от тях
ще направят
снаряди.

РАЗГОВОР С ВНУЦИТЕ

Днес на мода са
приказки и филми
за измамници.
Как да обясним
на внуците,
че змеят е измислен?
Как да им разкажем
къде са се родили?
Как да им обясним
за трудния живот
на дядовци и баби?
И как те, глупаците,
са защитили вярата си.
Дали Родината
е в щастие или във скръб
кой, освен тях, ще разпознае?
Кой друг, освен тях,
не би изгубил себе си
във джунглата
на новата история?

СЪН

И тишината има звук -
понякога го чувам…
Видения, които ме измъчват,
крещят във тишината.
Във неспокойни сънища вървях
по тесни калдъръмени пътеки
под ореола на уличната лампа.
И в светлината й видях
хиляди хора, залутани в безвремие.
Никой не посмя да наруши
звука на тишината.
И думите ми падаха
като дъждовни капки в локвите.
Дивият ми вик отекваше
като в пресъхнал кладенец.
А хората покорно се превиха,
но не за молитва
и не със стиснати юмруци,
готови в битката да влязат.
И светлината гаснеше в очите им.
Разбрах защо ми е студено -
ще си остана с дивия си вик
и пак ще слушам само
звука на оглушителната тишина.

ЯНУАРИ

Зима е.
Виелица свисти,
над притихналото село,
над старата жена,
минаваща по пътя
почуквайки с тояжката.
Отива да си купи хляб,
защото е сама.
Мъглите са студени,
пронизват старото
изнемощяло тяло.
Старицата се свива
във тънкия си шал,
увит край раменете.
Понякога поспира,
очи повдига със надежда
към далечината на града.
И пак забързва,
за да не свърши хляба.
Снежният вихър се върти
около лицето й -
не можеш да различиш
къде е сняг,
къде са сивите коси…

НЯКОЙ ДЕН

Някой ден, през есента,
ще срещна стара приятелка.
Погледът й ще е учуден,
краткото й възклицание
ще ми напомни
какво беше нашето минало.
А днес едва се познахме
в тези баби и дядовци.
Тя беше от горния клас.
Някога беше красавица
и сърцето ми спираше
щом забушуваше в мен,
е, нека да му кажем, любов.
Днес навярно ще трябва
да приема простата мисъл,
че светът не е спирал.
Някой ден, през есента,
в началото или в края,
ще си спомня най-после
за момичето в горния клас.
И ще е топло и светло -
все едно се е върнало лятото.