Георги Майоров

Трудно е да гадаем какви пътища са минавали през Кукувица в древността. Археологическите факти обаче очертават известна следа. Такива са тракийските могили в седловината Бабината вода и топилните на руда по северозападния склон на бърдото Бистрица, недалече от параклиса за събора там.

Това ни наумява, че тези места не са били обитавани само от козите и красивата овчарка Евридика, любимата на Орфей. И по онова време са съществували известни стопански пътища.

Най-трайни и неопровержими следи обаче са ни оставили римляните. От Драма през прохода Кушлар при село Горна Арда, Кузуятак на Карлък, Чепеларски Мечи чал, Бабина вода, Кепенека, Мечо гробе и Персенк е минавал пътят за Филипополис и севера.

Трасето на шосейния римски път е с каменна настилка и до днес ясно личи по южната страна на Кепенека и Балканчека, а при Мечо гробе калдаръмът открито се вижда.

Още от старо време съществува прекият път от Широка лъка за Кукувица и през Кепенека и Филипова бичкия се стига в Чепеларе. Тръгваше се от Милювската воденица на горния край на Широка лъка, възкачваше се по Милювската бърчина и стъпваше на днешното шосе.

Под Барганова вода на Майровата чука слизаше към Малката река, където и ние имахме ливада, а след часовете в прогимназията есента се къпехме в реката.

Вървеше се по източния бряг на Малката река, после пак се възкачваше до днешното шосе, вървеше по него, за Сариевите колиби се отделяше конски път, а на Пилюва бърчина пак слизаше надолу, през кемерен мост надкрачваше Махмутската река за Ушовата ливада, от която се стрелваше път за Бистрица.

По-нагоре срещу Сукаровото се отделяше път за Абрашевите колиби и възлизаше към центъра на Кукувица при Мечитя. Там вече се съединяваше с днешното шосе.

От Кьошка се стрелваха пътища в четири посоки за отделните купчинки махленски колиби. А през Кепенака, както споменах, към Чепеларе. Този стопански път е бил главната артерия към съседните по-големи села.

Другият главен път от Кукувица за Пловдив се възкачвал към Вельовото, а оттам през Мечо гробе, Хаджийското, Маринденя и Персенк за два дни пеша се стигало в Пловдив.

По време на Първата световна война немски инженери планират и очертават трасето на днешното шосе от Широка лъка за Чепеларе. Строителството се извършва по време на войната от френски, английски и сръбски военнопленници, за което голяма заслуга има тогавашният министър на войната генерал Калин Найденов, родом от Широка лъка.

Той, противно на изказването на Петко Каравелов в Народното събрание, че „от Родопите България нищо не печели, защото там неселението е неплатежноспособно”, е страстен радетел на идеята Широка лъка през Чепеларе да се свърже с големия културен и административен град Пловдив.

И действително се осъществява. Чак до наше време старите хора, също майка ми и баща ми, са запомнили в младите години как сръбски военнопленници се явявали по къщите и предлагали дървени лъжици с думите: „Дай мало лебо за кашику!”. И това е самата истина.

Шосето е по-дълго от стария път покрай Малката река, защото минава над реката на разстояние средно от 300 до 500 метра и пресича деретата от склона на Синора и дълбоките дерета под село Бистрица.

Отделя се от Широка лъка при така наречения Конак, минава през Сариевата махала и под скалната форма „Главата”, Милювската бърчина, Баргановата вода на Майоровата чука, Палкощовото, Сариевия път, Пильова барчина, Махмутскато дере, Комальота, Абрашевия път, Мечитя, през центъра на Кукувица, землището Завоя, пресича Качката над Дрипчовските колиби и над Папратиловото, през Вельовото, Мечи гробе, Асенец, Филипова бичкия и Сивковската махала влиза в Чепеларе.

Затова, когато учехме в прогимназията в Широка лъка, вървяхме по стария път, по който за около един час сутрин стигахме до Широка лъка без да закъснеем за първия учебен час в 8 часа.

Важно е да се каже, че през Кукувица преминават туристическите пътища Широка лъка - Кукувица - Мечо гробе - хижите „Изгрев” и „Персенк”, а шосейният маршрут Широка лъка - Кукувица - Мечо гробе - Асенец - Чепеларе е предпочитан за оживен мото и коло туризъм през летните месеци.

По време на моето детство освен каруци с конска тяга други превозни средства нямаше. Едва след създаването на кооперативните стопанства през 1958 г. и по землището на Кукувица плъпнаха камиони и трактори.

Булдозери прокараха нови стопански пътища почти по старите конски вървища, но с известна корекция за изправянето им по хоризонталите на терена за избягване на най-стръмните участъци.

Макар отдавна да е замрял животът на АПК-то, сега през летните месеци по шосето на Кукувица като на рали се нижат групи от по двайсетина мотористи и колоездачи, а пешите туристи са нещо обичайно.

Така, за зло или за добро, съвремието качи на колела и колибарите на Кукувица.

Тези пътища съм обходил по работа и сборове първоначално с моите родители - Петър и Катерина, със сестрите Рада, Иванка и Мария и други роднини.

После пътят ме отведе във военното училище в Шумен. След него две години вървях с песенния залп на зенитния артилерийски полк в Пловдив. За една година прескочих до Плевен да преподавам електро и радиотехника на школниците - артилеристи.

После отново стъпих в Шумен, където три години обучавах курсантите от зенитната батарея на училището по бойна работа на Станцията за оръдейно насочване - СОН 9.

Пак се върнах в Пловдив, където четири години въртях антените на радиолокационната армейска батарея, пет години овладявах азбуката как се издава вестникът „Бойно знаме” на Втора българска армия.

По магистралата на живота стигнах до вестник „Народна младеж” в София, учих се на журналистическо майсторство пет години, още пет години овладявах строителните дейности във вестник „Трудово дело”.

След това шест години гасих пожарите със списанието „Огнеборец” и „Ало 160″ до пенсия, но времето не угаси стремежа ми към повече знания. След още десет години частна издателска дейност се посветих и на личното си писателство и творчески отдих в родната Кукувица.

Особено скъпи ми са пътищата при всекидневните разходки до най-близките места - параклисите Св. „Пантелеймон”, „Константин и Елена” - Костадина, „Дамян и Козма” - Бистрица, Бабина вода, Кепенека, Балканчека, Мечо гробе и по далечните - Св. „Марина” и хижа Изгрев”, а на изток от Кукувица към Пампорово и Роженските поляни.

Които сме обхождали с моята спътничка в живота - Младена, с която тази година отбелязахме платинената сватба, с дъщерите Екатерина и Ралица, с внуците Ани, Милена и Георги, с правнуците Милен, Бояна и Самуил и техния баща Петър; с Тодор Тодоров Кьотински и нашия общ приятел от с. Брестник, Пловдивско, Дичо.

Гостувал ми е художникът Кирил Майски от София. Пътищата съм обходил още с приятелското семейство от гр. Тутракан - Диди, Ангел и техни приятели; с писателите Димитър Златев, Симеон Дочев и Христо Маринчев.

Разширявал съм периметъра около Кукувица - Чепеларе, Смолян, Девин. По-далече - до всички градове и най-важни исторически и туристически места в България. И още по-далече, според времето - до Белград, Будапеща, Братислава, Прага; до Лайпциг, Вроцслав, Познан, Варшава и Катовице; до Букурещ, Дебрецен, Лвов, Минск, Ленинград, Киев и Кишинев; до Солун, Ксанти, Кавала, Истанбул и Одрин; до Виена, Залцбург, Мюнхен, Страсбург и Париж.

Сега, в напредналата възраст, физическите ни пътища със съпругата се ограничиха до магазина наблизо, до Промаркета на километър разходка по алеята на зелената хладина, до компютъра, СБП и СБЖ.

Такива са моите физически пътища, а духовните са безкрай. Най-дългият път, който съм изминал, е пътят на мисълта. С него обаче съм се приближавал до перото. И докато ми принадлежи, нищо не е в състояние да ограничи мисълта ми в пространството и времето.