Тодор Бакърджиев

Паметта е услужлива, когато се възпитава. Така е и при историческата съдба на един народ с по-сложна съдба и оцелял най-вече чрез религията си. Затова той, с малки изключения, никога не я изостава.

Ще си позволя само един много малко известен факт. В своята монография „Рилският светец” проф. Иван Дуйчев пише за разгрома на турците от татарския повелител Тимур-Ленк. Битката става на 28 юли 1402 г. край Ангора, днешна Анкара. Сам султан Баязид, наскоро поробил Българското царство, пада в плен с унизителни продължения и умира.

Но ударът върху българското население вече го довел до пълно униние и мрачно безразличие. Българите са толкова шокирани от ужасите на поробването, че не могли да видят какви шансове за въстание се откриват пред тях.

Точно тогава, когато близо половин век минава в междуособици между султански синове Но показателно е, че въпреки всички религиозното упование на българите остава непокътнато и те живеят с надежда в помощта на нашите светци и светици.

Ние имаме своите светци и мъченици на вярата, но не и достатъчна народопсихологическа представителност за тях. А духовните из подвизи са впечатляващи в европейски и световен план. Затова мисля, че трябва да се засили паметта за тях от самата общественост.

Ето например уникалният български Свети Димитър Басарбовски е споменат от Паисий Хилендарски още в „История славянобългарская”. С благочестивия си живот обикновеният пастир и бъдещ светец угодил на Бога. Той се отнасял благоговейно към Божието творение.

Веднъж, като изкарват животните на полето, по невнимание стъпкал едно птиче гнездо с птиченцетата. За самонаказание три години не обул виновния крак. Даже си сложил звънче на крака, за да предупреждава. След смъртта му мощите му се оказват чудотворно целебни и неуязвими от хората с нечисти намерения.

За календарно-ритуалните измерения на почитта към светеца Българската православна църква е положила някакви грижи. Но споменът за светеца от Поломието, роден само на 8-9 километра от Русе, заслужава по-голям израз на обществена почит и духовно - визуално присъствие в живота на града ни чрез изграждането на негов паметник. Той трябва да напомня идеята за запазването на планетата като неприкосновено Божие място.

Преди години бях с група поклонници в Букурещ. Мощите на св. Димитър са в Митрополитската църква в центъра на румънската столица. Дадени са на румънския клир през 1774 г. като обезщетение за загубите на румънския народ в една от руските войни срещу Турция.

Край специалния постамент с мощите на Св. Димитър в църквата течеше постоянна върволица от хора. И нищо чудно, защото мощите на светеца са пренесени в Румъния с плачещо българско шествие и с вървеж на колена.

Затова мисля, че народната почит към Св. Димитър Басарбовски може да се изрази в изграждането на паметник чрез дарителски средства. Паметник със звънчето на крака, което би трябвало да се възприема и като тревожна камбана.