Трендафил Василев

Когато подхвръкнах и сам стъпих в гората,
и можех в ръка да държа сечиво,
заслушан в песента на стогласия вятър,
направих си свирка от живо дърво.

И по гласовете на птици и шумки
я настроих - да има ухо и сърце.
Сами си нареждахме песни-раздумки -
дар за хора с уморени ръце.

Шуми в тях класът на житена нива.
От тях дъхти на окосена трева.
Тя, нашата песен, добра, доверчива
по прашния път за хляба вървя -

замръкна до грижи, до болки осъмна,
от радост летя, горя от възторг…
Дойде време, с нея прехвърлихме хълма,
стигнахме големия Славеев събор.

Нечута, незнайна бе нашата песен,
вик на дървото от Хухла, Родопския рид.
Съборът я взе, навред я разнесе,
наплете я в родния песенен сплит.