ЗАРКО
- Зарко! Зарко! - тревожен глас разкъса тишината.
Сепнах се и се ослушах. Гласът отново прозвуча - напрегнат, истеричен:
- Зарко…
По калдъръма пробягаха ситни стъпки. Вятърът връхлетя откъм брега, извънтя в стъклото и изду пердето.
Излязох на балкона. Гъсти облаци пълзяха по небето, през натежалите им от мрак тела прозираше луната, в далечината чернееше морето. Смокинята в двора поклащаше широките си клони и разиграваше неспокойни сенки по земята. Вятърът ме обля с хлад и заглуши забързаните стъпки.
Прибрах се и легнах, но не можах да заспя - в стаята кънтеше уплашеният глас, пред очите ми се гънеше морето и лунната пътека, която го разделяше на две. Гласът, името „Зарко”, облаците, набразденото море и кръглата луна ми напомняха нещо мечтано и забравено, едновременно привлекателно и страшно и поради това желано - като любов, като ласка, като целувка…, нещо, пропуснато завинаги… Напрегнах се да си спомня, последните думи се разляха пред очите ми, мисълта ми изтъня и в следващия миг заспах…
Събудих се късно. Спомних си разтревожения среднощен глас, помислих, че съм сънувал и го забравих. Опитах се да пиша, нищо не се получи - разсейваше ме мисълта за наемателката от долния етаж. Засякох я като пристигнах, след това още няколко пъти, като се връщаше от плажа - стройна, кестенява, с равномерен плътен тен, изрязан бански и нежна бенка над лявата гърда. Сигурно посещава нудистки плаж - помислих си и ме прониза похотлива тръпка. Винаги бе сама - съсредоточена, отсъстваща, вглъбена. Кимваше за поздрав и, без да ме поглежда, влизаше в стаята си и заключваше вратата. Деликатността и притеснението да не ме помисли за натрапник ме възпираха да я заговоря вече пети ден. След два-три дни ще си тръгне и няма да видя повече стройната й фигура, кестенявата й коса, плътният й равномерен тен и съблазнителната бенка над гърдата - мислех си с неприязън към вродената си свенливост и комплексарска неувереност, докато гледах неизписания лист.
По обед скъсах листа, захвърлих химикалката и отидох на плажа. Пекох се, докато слънцето се скри зад хълмовете над града. Преметнах през рамо сака и тръгнах да се прибирам с надеждата да срещна съседката от долния етаж и този път, преодолявайки неудобството, да се поклоня и да й кажа, че от хиляда години не съм срещал толкова хубава жена, ако трябва ще падна на колене, но ще я поканя на вечеря! Пък после да става каквото ще… - мислех си и се оглеждах с надеждата да я зърна в тълпата по крайбрежната алея.
От дясно се носеше глъч, отляво - плясък на вълни. Въздухът бе напоен с дъх на сол, водорасли и плажно масло. Слънцето залязваше зад хълмовете в равнината. Сянката им почерняше брега и бавно пълзеше по морето. Над хоризонта, огромна и червена, бавно изгряваше луната. По нагънатата от бриза тъмно-зелена шир искряха жълти и алени отблясъци. Наближаваше краткият като проблясък миг, в който залезът и изгревът се срещат, слънцето и луната кръстосват лъчи и обагрят морето в кръв и злато, после златото избледнява, а кръвта остава… - помислих си и забавих крачки, за да уловя мига.
До кея се поклащаше бяла платноходна яхта. На палубата, пред ниска маса на избелял шезлон, с лице към обраслия с треви и храсти хълм зад града седеше петдесетина годишен мъж в бял костюм, с бяла шапка и черни очила. Поклащаше се на стола и въртеше между пръстите си голям бял зар. Хвърли го на масата, зарът се претърколи и спря. Мъжът го погледна и пошепна:
- It,s time…
Пресегна се, взе зара и го подметна в дланта си.
От вътрешността на яхтата излезе мъж в синя униформа, откачи въжето, избутва лодката, вдига платната и хвана с две ръце руля. Платната припляснаха, лодката бавно се изви и отдалечи от кея. На носа й тъмнееше надпис „ЗАРКО”. Спомних си разтревожения среднощен вик и потръпнах.
Лодката излезе от пристана, подхваната от вълните се вдигна нависоко, после се наклони в страни, под кила водата се разпени и погали надписа „ЗАРКО” на носа. Бързо се отдалечи и стопи в почервенялото до хоризонта притихнало море.
Докато гледах след бялата точица, която чезнеше в далечината, осъзнах, че бях пропуснал мига - златото на слънчевия залез беше избледняло и бе останала само кръвта на лунния изгрев.
Може би намерих темата за разказ! И как да го нарека, ако не „Зарко”… - помислих си с надеждата, че най-сетне музата ми се усмихна.
Бризът, напоен с дъх на плажно масло, сол и водорасли ме облъхна, спомних си съседката с бенката, похотливата тръпка отново ме облъхна и изтри мислите, относно благосклонността на музата в този топъл и красив момент…
В тълпата се открои фигурата на върлинеста старица с разкъсани дрехи, рошави коси и безумен поглед. Вървеше сред почиващите и си приказваше сама. Мръсен бинт опасваше гърдите й. Погледна ме с воднистите си отсъстващи очи, погледът й се избистри и протегна ръка да ме погали по лицето.
- Зарко… - пошепна тя.
Инстинктивно се отдръпнах. Очите й помръкнаха и отново се изпълниха с налудно бледо-водно-сиво. Отмина и продължи да си мърмори нещо неразбрано…
Стигнах до квартирата, огледах се за съседката от долния етаж, не я видях, изкъпах се и се приготвих да изляза, за да търся тихичко местенце за вечеря, вглъбение и размисъл като за изпаднал в творческа криза срамежлив писател-дилетант. Пета поредна вечер. И като през предишните, вечерта щеше за завърши с три-четири ракии, бутилка вино и надеждата, че музата ще ме споходи утре и няма да се налага да се наливам с вино и ракия, докато и последният летуващ напусне заведението или, което ще е най-добре - съседката ще ми се усмихне, аз ще я поканя и виното ще изпием заедно в същото тихо заведение, тръпнещи в сумрака от възбуда при мисълта за продължението на вечерта в нейната или в моята стая… - мечтаех аз, докато излизах от стаята и си представях музата като смугла красавица с бенка на лявата гърда.
Под смокинята седеше хазяйката, леля Хрисула, майка на младия хазяин Ставрос, и плетеше - дантели, както обикновено. Продаваше ги на почиващите. Тя бе вдовица, синът й - стар ерген. Тя беше приказлива, той - мълчалив и тъмен като облак. Срещах я всеки ден, него - един-два пъти до сега. Поздравих я и попитах чий бе среднощния глас.
- Това майка на Зарко. Ходи из града и го търси - каза тя и остави куките в скута си.
- Кой е Зарко? - попитах аз.
- Сина й - погледна ме снизходително тя, заради недосетливостта ми. - Зарко се удави преди трийсет години. И пак бесе лято и пак бесе пълнолуние. Сяка година по това време тя идва и го търси две-три ности. После си отива…
- Идва? - попитах аз. - Че къде живее?
- Там - посочи с пръст небето леля Хрисула. - След като Зарко се удави тя се поболя, имасе лоса пъпка на гърдата, пъпката се разрани и за месец я отнесе…
- Но аз я видях преди малко - висока, слаба, рошава. Вървеше по алеята, приказваше се сама и ме нарече Зарко… - недоумявах аз.
- Няма такава зена в града! - отсече леля Хрисула. Въпреки, че рядко излизаше от дома си, познаваше всички хора от градчето. - Това някоя луда от друго място, дето е цула историята на Зарко!… - понечи да каже още нещо, но се отказа. Кръстоса куките и продължи да плете, свила устни. Очите й бяха потъмнели.
Разбрах, че не трябва повече да питам, кимнах и тръгнах към дворната врата.
По това време на сезона е невъзможно да се намери тихо заведение за вечеря, вглъбение и размисъл. През предните пет вечери заведенията изглеждаха така в първите двайсет минути. След това почиващите нахлуваха на тълпи едновременно през двата входа - откъм сушата и откъм морето и наставаше такава олелия, че и да бе дошла, музата би отлетяла, оглушена от звън на чаши, чинии, смях и чалга. Поради това подминах пищните заведения по крайбрежната алея, продължих по каменистата пътека, която се виеше по брега и заобикаляше носа, и излязох на тих площад с форма на подкова, отворен към морето, обграден от ниски едно и двуетажни къщи с тесни дворчета и смокинови дървета по оградите, опазен по чудо от набезите на екскурзианти и почиващи в разгара на сезона.
В дъното на площадчето сивееше занемарено ресторантче с няколко маси на тротоара и още толкова вътре, тип „квартално кръчме за местните пиянки”, чийто собственик печели не от цената, а от оборота, тъй като редовните посетители не могат да плащат като почиващите и пият бавно, но се заседяват дълго и в крайна сметка оборотът се върти мудно, но макар и трудно устоява на конкуренцията на ресторантите и механите от крайбрежната алея.
В страни от пътеката, на пясъка, далече от разлива на вълните, тъмнееше наклонена настрани рибарска лодка с изгнили ребра и счупени седалки. Надписът на носа й беше избледнял. Наведох се и като през мъгла прочетох: „ЗАРКО” и пак потръпнах. Може би, пък наистина, музата ме водеше по крайбрежната алея, където видях бялата яхта и след това по тясната пътека? - помислих си и тръгнах към ресторантчето с надеждата, че вървя във вярната посока. Убеждението, че надеждата ме води накъдето трябва се засили, когато прочетох изкривената на една страна табелка над входа на ресторанта: „ЗАРКО”. Поех дъх, натиснах бравата и, ще се изразя поетично, „влязох в сърцето на Зарко”, т.е. в ресторанта, по-точно в кварталното кръчме.
Излязох прав - ресторантчето, т.е. кръчмето наистина бе пълно с местни пиянки: двадесетина мъже от двадесет и няколко до осемдесет и няколко години, изпечени пиячи на бира, мастика и ракия с искрящи очи и зачервени носове, повечето бивши докери, моряци и рибари и тук-там ветерани-пенсионери. Играеха карти, табла или шах на групи, други просто си пиеха кротко и упорито. Гледаха с тежки погледи полупразните си чаши, обладани от носталгия по добрите стари времена, когато салатата струваше тридесет, а голямата ракия петдесет стотинки.
Огледах се за свободно място. Всички маси бяха заети. Понечих да изляза. От масата зад вратата се надигна петдесет и няколко годишен мъж с обветрено лице и зеленикави очи, облечен в избелели дънки и протрито яко. В дланта си подхвърляше три големи бели зара.
- Надушвам наша кръв… - застана той пред мен и се усмихна.
- Какво имаш предвид? - попитах аз.
- И на теб играта ти идва отвътре - погледнах го с недоумение и той поясни: - Като видя заровете, очите ти светнаха… - поклати глава и хвърли заровете на масата. Те се претърколиха няколко пъти, спряха и показаха 1, 1 и 1. Знаех си аз… - промърмори той и с широк жест забърса от плота трите зара. - Какво ще кажеш за една игра?
Понечих да го заобиколя, после се отказах.
- Защо пък не? - промърморих и се подадох на порива, изпепеляващ и възбуждащ някога, после потискан упорито до пълното му заличаване, както си мислех до тогава. Но поривът затова е порив, за да изненадва и да не изгасва! - помислих си с ирония към себе си и преклонение пред спонтанността на музата, която ме отведе в малкия и невзрачен ресторант, за да се сблъскам със себе си за пореден път.
Непознатият сбута мъжа на пейката зад масата, посочи ми мястото до него, седна срещу мен, взе от масата широка дървена чаша, хвърли заровете в чашата и ми я подаде. Клепачите скриха зелените искри в очите му.
- Колко - попита той без да ме поглежда.
- Пет - отговорих аз.
Разклатих чашата, обърнах я върху плота и я вдигнах.
Заровете показваха 1, 2 и 5.
- От раз влизаш. Явно много ти се играе и залага… - искрите проблеснаха отново под полуспуснатите му клепачи.
Хвърлих заровете в чашата и му я подадох. Той я разклати, обърна я и после я вдигна бавно.
Заровете показваха 1, 4 и 5.
- И на теб ти се играе - казах аз.
- Твой ред е - отговори той и ми подаде чашата със заровете.
Разклатих чашата, обърнах я, прекръстих се на ум и бавно вдигнах чашата.
4, 5 и 6.
- Двеста точки - безстрастно отбеляза той.
Второ хвърляни - 1, 2 и 5.
- Още сто и петдесет - като сметачна машина отбеляза той.
Поех леко дъх, реакцията ми не му убегна и посегнах към чашата със заровете.
Трето хвърляне - 1, 3 и 5.
- Още двеста - незабележимо се усмихна той. - До тук петстотин и петдесет…
Пиянките се умълчаха. Оставиха игрите си и ни наобиколиха. Следяха заровете, които се търкаляха по масата, с израз на ценители, които освен тръпката, познават и правилата на играта.
Четвърто хвърляне - три тройки.
- Днеска ти върви. Осемстотин и петдесет до тук - и ме погледна изпитателно със зеленикавите си очи.
- Твой ред е - подадох му чашата със заровете.
Той я разклати, обърна я и я вдигна бавно.
1, 1 и 1.
- От раз хиляда - промърмори някой от мъжете зад мен.
Второ хвърляне - 1, 2 и 3.
- Двеста - пошепна друг.
Трето хвърляне - 1, 3 и 5.
- Още двеста…
Четвърто хвърляне - 6, 6 и 6.
- Ех… - стаена въздишна се откърти от гърдите на пиянките край нас.
Пето хвърляне - 6, 6 и 5.
- Печелиш - усмихна се лукаво непознатият и плъзна по плота на масата нова петолевка.
Следващата игра - за десет лева:
Той събра 1550 точки.
Аз - 1350.
Този път аз плъзнах по плота взетата преди малко петолевка плюс още една. Стана ми горещо. Разкопчах горното копче на ризата си и посегнах към чашата със заровете. Клепачите му отново скриха лукавите искри в очите му…
Следващата игра - за двайсет лева:
Той - 2550.
Аз - 2800 точки.
Той върна десетте, добави още десет лева и разклати заровете в чашата…
- Печелиш - след половин час, който мина като миг, казах аз и оставих на масата чисто нова петдесетолевка.
- Можеш да си я върнеш - побутна той към мен чашата със заровете, без да докосва петдесетолевката на плота.
- За днес - толкова! - отсякох, потъпквайки с усилие напъна на порива. - Чия е обърнатата лодка? - кимнах към брега.
- На Зарко - с неохота отговори той и разклати заровете в дланта си.
- Кой е Зарко? - попитах аз.
- Местен младеж, беше на двадесет години, когато…
- На осемнадесет! - прекъсна го сгърчен, свит, сив човечец с вид на болен едновременно от панкреатит, язва и колит.
- На двадесет и пет! - отсече едър мустакат мъжага с кос белег на челото.
- Там някъде - на двайсет… - намеси се в разговора висок достолепен старец с побелели коси до раменете.
- Само аз мога да кажа кое е истина и кое не е - разклати заровете в дланта си моят събеседник и доскорошен противник. Погледна ги и махна с ръка.
Извадих от джоба на якето мобилния си телефон, незабелязано включих диктофона и го оставих на масата пред себе си…
…Сега стоя в тясната си стая, прослушвам записа, спомням си различните разкази за Зарко, притварям очи и се опитвам да полетя като чайка в небето или да се гмурна като риба и да заплувам в дълбините, както ме посъветва старецът, но не успявам - пред очите ми се въртят картини: ярки, цветни, наситени със синьо, бяло, черно и червено, в които липсва хармонията на предопределените неща, защото други неща са неизвестни, и се преплитат с гласовете от диктофона… И, воден от гласовете и от спомените, пиша, т.е. опитвам се да надникна в незримото, да докосна Светлината, да пипна Мрака, да видя това, което не може да се види с очи, а само с душа:
- Зарко беше рус…
- Не бе - чернокос!
- С дълги руси коси до раменете!
- Не - с черни, късо подстригани коси!…
Това са гласовете на слабия човечец и на мъжа с белег на челото.
- Нито рус, нито черен, беше кестеняв! - това е гласът на старецът с коси до раменете.
Заровете звънтят в дланта на доскорошния ми противник.
…Тогава той не каза нищо. Само разтвори длан и ни показа трите зара. Не помня цифрите, а трябваше - сега го осъзнавам! След това ни ги показа още няколко пъти, но пак не помня цифрите…
- Баща му беше пияница и комарджия. Като се напишеше, вдигаше скандали и посягаше да бие, когато изтрезнееше - гледаше враждебно и мълчеше, с една дума - крив човек… (кратка пауза) Майка му се претрепваше от работа, за да издържа сина си и пияния си мъж, който за една нощ проиграваше и долните си дрехи…
Притварям очи и, вместо да полетя, виждам:
Зарко, седнал на върха на хълма зад града, обвил коленете си с ръце, гледа извитата дъга на хоризонта.
Самотна чайка се рее високо над него в небето.
Лято е, тихо е, топло е…
Откъм крайните къщи, зад които лозята на града пълзят по склона, отеква женски глас:
- Зарко, Зарко… Обядът е готов!
Зарко се надига и тръгва по хълма надолу към града…
Пронизва ме остра тръпка - от спомена за мама: викаше ме за обяд, докато се пилеех по хълмовете край града и гледах заоблената линия на хоризонта.
И беше лято, и беше тихо, и беше топло…
И птици се рееха високо в небето…
Неусетно изгубих лятото, изгубих птиците, изгубих мама…
И много други неща изгубих.
Остана само страстта да пиша.
Отварям очи и образът на Зарко избледнява.
Отпивам глътка кола и продължавам да слушам записите и да пиша:
- Зарко си построи платноходка - сам, с подръчни материали…
За първи път виждам през спуснатите си клепачи следващата картина, а ми се струва, че вече съм я виждал…
- Dеjа vieu… - прошепвам и продължавам да се взирам в детайлите, уж невиждани, а до болка познати:
Тясна работилница с малко прозорче, стените - отрупани с инструменти. Прашен сноп светлина очертава върху пода разкривен квадрат.
На скелето в центъра сивеят корпусът и ребрата на рибарска лодка. Зарко свързва ребрата с тънка летва, после втора, трета, боядисва лодката с бяла боя…
Избърсва с парцал праха от корпуса и с червена боя изписва на носа на лодката: Зарко…
Отдръпва се, поглежда надписа и въздъхва. Вместо радост, в очите му се чете тъга. Обръща се и се заглежда през тясното прозорче в морето, което искри на слънцето в далечината…
Бавно притъмнява.
Небето се изпълва със звезди.
Появява се и луната - кръгла и червена.
Зарко продължава са гледа морето през тясното прозорче.
Зад него лодката прозира в сумрака като огромна бяла чайка преди да полети…
- Една нощ се качи в лодката, отплава и не се завърна… Беше през лятото, по пълнолуние, като сега…
И вместо да летя, отново виждам:
Малка, крехка, бяла върху черната вода, лодката на Зарко се смалява и разтапя в мрака…
Високо над нея аленее пълната луна…
- Зарко обичаше една жена - слаба, мургава, висока. Имаше бенка над лявата гърда…
Стомахът ме присвива и сега, както и тогава, и си спомням:
Съседката от долния етаж тича пред мен по тясната пътека. Ускорявам крачки, задъхвам се, но не мога да я стигна. Кестенявата й коса и гладкият й гръб се отдалечават сред разхождащите се по крайбрежната алея. Провирам се между тях и продължавам да я следвам. И ще я следвам - мисля си - до последния си дъх, докато я стигна…
- Беше мома…
- Не бе - вдовица…
- Нищо подобно - беше разведена, с дете… - преплитат се гласовете на тримата ми събеседници.
…Доскорошният ми противник мълчеше. Само подхвърляше заровете в дланта си, без да ги поглежда.
Тя влита в двора, влиза в стаята си и се заключва. Задъхан спирам пред стаята й и започвам да удрям с юмруци по вратата…
Леля Хрисула излиза от стаята си и ме поглежда удивено. Разпитвам я за съседката от долния етаж. Удивлението в погледа й се сгъстява…
Гласът на стареца с коси до раменете ме извежда от вцепенението и заличава ликът на хазяйката Хрисула:
- Зарко имаше приятел - Ставрос. Красавицата с бенка на гърдата застана между тях и ги раздели. Обичаха я, тя се срещаше и с двамата. Така и не разбраха кого предпочита тя. После Зарко изчезна, тя замина и не се завърна, а Ставрос остана стар ерген…
И отново виждам:
Лодката и Зарко…
Вятърът утихва, платното на лодката увисва.
Зарко закрепя веслата в скобите и започва да гребе.
Зад него светлините на града потрепват в мрака като разпилени по брега звезди, които гаснат бавно.
От луната капе кръв…
- Майката и бащата на Зарко му забраниха да се среща с нея, хората говореха, че се среща и със Ставрос. Всъщност баща му го преби, а майка му я прокълна цял живот да търси, но да не намери това, което търси…
- Не му даваха да се среща с нея, защото бе вдовица…
- Защото беше разведена, с дете…
- Беше си мома, но не се държеше по момински…
…Заровете подрънкваха в дланта на бившия ми противник. Не ни ги показа, само ги погледна и скри в дланта си.
Като мъничка звезда в черното небе пред очите ми заискрява:
Бенката върху гърдата на съседката от долния етаж - искри като звезда. Наедрява и от звезда се превръща луна - огромна и червена, в следващия миг избухва и облива небето с кръв…
- След това Зарко стоеше с часове на върха на хълма, обвил с ръце свитите си колене, и гледаше морето…
- Тогава е решил да тръгне с лодката…
- Да избяга от майка си и баща си…
- Да избяга от любовта си…
- Да избяга с любовта си…
- Да избяга от България - есента трябваше да влезе в казармата, а не щеше…
- Обичаше свободата…„
- Страхуваше се от режима…
- Ненавиждаше режима…
- Кой режим? - питам аз.
- Казармения…
- Социалистическия…
- Социалния…
- Семейния…
Преплитат се гласовете на четиримата ми събеседника и другите мъже край нас, заровете подрънкват в дланта на доскорошния ми противник…
Има ли значение - ненавиждаше режима… - това е гласът на старецът с коси до раменете.
Без да отварям очи отново виждам:
Зарко върви без път през храстите, обрасли склона на върха. Чайката кръжи в небето, слънцето пече врата му, той гледа в земята. Очите му не се виждат. Виждат се само свитите му устни…
Одрасква го шипка и оставя кървава следа на рамото му. Той не го усеща. Подминава лозята и гробището и наближвава крайните къщи на града…
Тихо е, топло е, лято е…
- И любимата на Зарко прокле майка му и тя да търси и да не намери, това, което търси, но не докато е жива, а и след това, завинаги, до края на Вечността. Прокле я задето ги раздели, задето я прокле да не намери, това, което търси. Година след като Зарко изчезна майка му се разболя от лоша пъпка на гърдата и се спомина…
- Шест месеца след смъртта на Зарко…
- Година и половина…
- И не беше от лоша пъпка, а от някаква друга кожна болест…
- Спомина се от мъка…
- От проклятието на младата…
- Съвестта я довърши…
- Възмездието я достигна…
- Има ли значение? - гласът е на стареца с коси до раменете.
Другите гласове утихват. Чува се само тихичко чаткане на зарове…
Чаткането се усилва и зазвучава като звън от трошене на вериги:
С масивен железен чук Зарко троши веригата, която държи лодката към пристана, веригата се огъва и пращи, но не се пропуква, той още по-яростно замахва, веригата се счупва, той се качва в лодката, вдига платното и отплува.
Хладно е, нощ е, тъмно е…
Над хоризонта бавно изплува пълната луна…
Спомням си:
…Докато разговаряхме, навън беше притъмняло. Луната бе изпълнила прозореца на ресторанта като огромна колба, пълна с потъмняла кръв.
…и виждам:
Нощ е, тъмно е, брегът е пуст….
Няма кой да чуе кънтенето на трошащата се верига, да види отплуването на лодката.
Хората са в домовете си - пълнолуние е, след миг ще изгрее пълната луна…
- И какво стана после?
Това е моят глас.
- После страстта на бащата обсеби и сина - Зарко започна да играе комар, на зарове, на карти и на табла, на всичко, на което можеше да се залага. Лицето му потъмня, очите му помръкнаха. Подхвърляше заровете в дланта си и търсеше друг комарджия, за да заложи и играе. И заровете предопределиха съдбата му…
И виждам:
Същата маса зад вратата на малкия ресторант ,където бях и същите хора в страни, и Зарко срещу мен - залага на барбут.
Заровете се търкалят по масата, той ги следи с поглед.
Този път очите му се виждат - зелени, кухи, празни…
И което ме учудва - няма тръпка, няма страст в тях, само мрак, дълбок, непротгледен мрак…
- Трябваха му пари, за да отпътува…
- Залагаше, за да заглуши раната от поруганата любов…
- Генът са пробуди в него, генът на бащата…
- Каквото името, такъв и човекът… - многозначително звучи гласът на бившия ми противник.
- Ти знаеш най-добре - в един глас отговорят останалите трима…
Пред очите ми се сменят бързо три картини. Първата:
Зарко излиза от кръчмата и тръгва по пътеката, която се вие около брега. Опитвам се да надникна в очите му, но не мога - той е с гръб към мен.
Нощ е, тихо е, тъмно е…
Заобикаля носа и излиза на крайбрежната алея. Спира пред ниска смълчана къща. Един прозорец свети като маяк в мрака. Зарко се навежда, взема от земята малко камъче, поглеждва към светлия прозорец, подхвърля няколко пъти камъчето в дланта си, после го пуска на земята, обръща се и тръгва бавно към брега…
Втората:
Звездите по брега са изгаснали.
Лодката на Зарко се поклаща от вълните.
Платното е увиснало, веслата приплясват във водата. Няма кой да ги раздвижи.
Тихо е.
Мракът бързо се напоява с кръв…
- И какво се случи със Зарко после? - моят глас.
- Няколко дни след като изчезна рибари видели лодката му в залива, без човек на борда, после морето я изхвърли на брега…
- Удавил ли се е?
- Не се знае…
И третата картина:
Късно през нощта е.
Морето се вълнува.
Във всяка вълна се отразява пълната луна - кръгла и червена и морето бавно се покрива с хиляди кървави луни.
Сред тях се поклаща лодката на Зарко - бяла, нежна, крехка…
Корпусът й тихичко поскръцва, платното прошумолява, веслата се разклащат - като прекършени криле…
От унеса ме изважда гласът на зеленоокият ми събеседник, и си спомням:
- Някои казват, че е отплавал с друга лодка, а своята оставил за заблуда на военните и граничарите - да не го търсят, през есента трябваше да влезе в казармата…
- Убили са го след като играл за много пари, но изгубил и не могъл да плати. Качили го в лодката, изтеглели я на буксир, изхвърлили тялото му в морето и се върнали с другата лодка, а неговата оставили на вълните, все едно че е отплавал сам - каза слабият човечец.
- Нищо подобно - вечерта късметът бил с него, печелел от всяко хвърляне на заровете, спечелил голяма сума, но противниците му го убили, за да си върнат парите. Иначе всичко друго е както казва той… - кимна към слабия човечец мъжът с белег на челото.
- Не могъл да плати и го убили за назидание на губещите - настоя слабият.
- Излязъл да се порадва на нощта и нощнтото море, но се е удавил, неизвестно защо.
- Било е пълнолуние, като сега… - намеси се и старецът с коса до раменете.
- Самоубил се е! От любов… - вметна друг, мълчалив до момента мъж.
- Убит е от граничари при опит да избяга с лодката си от България… После военните потулили историята и оставили морето да изхвърли лодката му на брега… - допълни някой, не го познавам по гласа.
Докато слушам гласовете, виждам:
По черната повърхност на морето се разлива бледа светлина.
Гаснещи звезди премигват в небето и чезнат в мрака.
Дрипави облаци закриват червената луна.
Лодката я няма.
Чува се само тихият плясък на вълните…
- Всяка вечер по пълнолуние, лодката се мокри и облепя с водорасли и през деня изсъхва. През другите дни от месеца е суха…
- Някои казват, че лодката плава сама в морето, за да търси Зарко, но не го намира и се връща на брега, други, че духът на Зарко я извежда в залива. Сутрин я оставя на брега, а той се завръща на небето или там, откъдето е дошъл…
- Докато лодката плава, майка му го търси из града, но той не й се обажда, защото е в морето…
- Много са я чули да го вика, но никой не я е виждал досега…
Притварям очи и виждам:
Рано сутринта е, слънцето още не е изгряло.
Налудно бледо-водно-сиво се надига от морето и облива отдалечената високо в небето, малка като стотинка, бяла, изстинала луна…
- Хората от града вярват, че някой ден Зарко ще се върне в бял костюм, с бяла шапка и черни очила, за да не го познаят. Ще пристигне, казват те, с голяма бяла яхта, кръстена с неговото име. Ще остави цветя на гроба на майка си, ще почисти праха от паметника и ще замине, забравил болката, простил греха… - поклати дългите си коси достолепният старец.
- It,s time… - прозвучава като шепот някъде от далечината и заглъхва в плясък на вълни.
Едновременно слушам и си спомням:
- Защо не махнете лодката, загрозява плажа? - попитах, воден не толкова от екологични чувства, колкото от желанието да разбера нещо повече за Зарко.
- Вещите на удавниците не трябва да се пипат!
- Защо? - продължих да питам.
- За да не ни сполети тяхната съдба… - отговори доскорошният ми противник и разклати заровете в дланта си, без да ги поглежда.
Следват неясни шумове, чукане на чаши и гласът на някой от тримата ми събеседника. Не мога да определя на кой, не мога и да си спомня кой го каза:
- Това, че духът на майка му броди да го търси из града през нощта означава, че той или е жив или се е самоубил, но не е умрял от естествена смърт или от катастрофа…
- Защо? - попитах.
- Близките души се намират на небето и постигат приживе мечтания покой, остават там и повече не се завръщат - това е Раят. По същото време пълната луна буди духовете на неудовлетворените, на грешните и на самоубийците. И тръгват неудовлетворените и скитат из града до сутринта да търсят свидното, изгубеното приживе. В същия момент грешниците и самоубийците ходят по баира - грехът не им позволява да слязат на брега, при живите. Така сенките им се разминават, както са се разминали в живота, до следващото пълнолуние, когато отново идват и отново си отиват, без да се намерят. И това е Адът - вървят и се търсят духовете на неудовлетворените и на самоубийците без да се срещнат, горят и се гърчат в огъня на поруганите си чувства и изгубени мечти, от пълнолуние на пълнолуние, векове наред…
В сумрака, като петна, потрепват налудно бледо-водно-сиво, мръсна превръзка, рошави коси, кървава бенка, завъртат се като в калейдоскоп и превръщат в огромна кървава луна, увиснала над малката бяла неподвижна лодка в средата на морето…
Ужасен женски глас крещи:
- Зарко…
Ехото отеква между притихналите къщи, разлива се над брега, прибоят го поглъща и гласът не достига до лодката в морето.
Там, в средата на морето, се чува само тихият плясък на вълните и скърцането на корпуса на лодката и на веслата…
И пак слушам, и пак си спомням:
- Любимата жали до година, а майката - до гроб. Че и след това…
- Ако беше жив, щеше да е на твоите години…
- Оттогава споменът за Зарко витае като дух над града и драска душите на хората, които го познаваха…
- Тъй, тъй…
Заровете подрънкват в дланта на бившия ми противник и заглъхват.
…Показа ни ги, цифрите като че ли бяха еднакви - три тройки или три и четворки, не помня точно…
- Защо?
- Съвестта ги мъчи…
- Защо?
- Че не го разбраха…
- Че не му помогнаха…
- Че не го спряха…
Кратка пауза и отново гласове, по-точно - гласът на бившия ми противник:
Не се знае какво и как се е случило през онази пълнолунна нощ. Защо е тръгнал, накъде, с кого… Само той се осмели да тръгне в подобна пълнолунна нощ, когато човек не трябва да излиза от дома си, камо ли да плава…
…Подхвърли заровете в дланта си, погледна ги и поклати глава, но не каза нищо. Само зеленото в очите му проблесна и изгасна.
- Защо? - попитах аз.
- Не питай! - махна той с ръка и сведе поглед.
…Защо? - питам се и сега, както и тогава, заслушан в тишината и загледан в сумрака на празната си стая. - Защо бе толкова загадъчна историята на Зарко, която ми разказаха хората от малкия крайбрежен град - липса на вълнения и интересни преживявания, израз на душевния им провинциализъм или суеверие и мистицизъм, типичен за хората, които се изхранват от морето?
…Това сега, а тогава - вместо отговор по калдаръма пробягаха нечии бързи стъпки.
И отново стана тихо.
В далечината прошумоляваше морето…
Това бе тогава, а сега - слушам записа и си спомням:
- Времето превърна историята на Зарко в легенда. На кея и в морето ще видиш яхти с неговото име да разхождат богати чужденци. Собствениците кръстиха тази кръчма „Зарко”. Говори се, че те са оставили лодката на брега и са написали на носа й „Зарко”, после са измислили историята с нощното плаване, че по пълнолуние я поливат с вода и лепят с водорасли, за да подържат легендата за Зарко жива и да привличат любопитни клиенти. Не е ясно, защо лодката се мокри и облепя с водорасли и през есента и зимата, когато няма почиващи и в кръчмата пият само местните клиенти, които знаят легендата за Зарко и не се интересуват ни от лодката, ни от Зарко, а от цената на ракията… - поклати побелялата си глава старецът с коси до раменете.
Гласът му се смесва с чаткането на заровете в дланта на доскорошния ми противник и секва отведнъж - батерията на телефона падна…
По-нататък възстановявам разказа по памет:
- Така и не разбрах кой е Зарко, какъв е бил, защо е тръгнал, изобщо нищо не разбрах… - попитах едновременно четиримата си събеседници и другите, които следяха разговора от страни.
- И аз не знам кой е Зарко, защо е тръгнал, какво е чувствал, когато се е качил в лодката и е отплавал… - поклати дългите си коси старецът с коси до раменете и замълча. - Вместо отговор, ще ти разкажа ПРИКАЗКАТА ЗА ЧАЙКАТА И РИБАТА - каза той след малко. - Чайката летяла на високо и виждала света нашироко и надалеч, а рибата плувала на дълбоко и виждала невидимото, скрито под вълните за очите, които гледат от брега или от небето. И всяка мислела, че знае всичко за света, без да съзнава, че познава само видимата половина, а другата половина ще остане за нея завинаги скрита и непозната… - старецът замълча. Другите мълчаха, мълчах и аз. - За да опознае и друга половина на света - продължи той след малко, - рибата ще трябва да изплува изпод вълните, да полети в небето и да погледне света отгоре като чайка или чайката да се спусне от небето, да се гмурне като риба под вълните и да види как изглежда той и отдолу. Затова на рибата ще трябва да й порастат крила, а на чайката - хриле, а това не може да стане. И всяка ще гледа света от своята си половина, упита от самочувствието и щастието на глупеца - ще вярва, че знае всичко… - и отново замълча. И след малко продължи: - Един е начинът да разбереш какво се крие и в другата половина на света, без да имаш крила или хриле, т.е. да се измъкнеш от пълното със задоволство блато на глупака… - поклати глава старецът: - Да затвориш очи, да се оттласнеш от земята и да полетиш като чайка в небето или да се гмурнеш под вълните и да заплуваш като риба към тъмните и мрачни глъбини без да излизаш от тясната си стая… Всъщност да летиш и плуваш със затворени очи, с мисълта си да докосваш Светлината и усещаш Мрака, без да мислиш за тайните, втъкани в душата и отразени в съдбите. И, ако Бог е рекъл, тайните ще ти се открият, ако ли пък не - ще си почувствал красотата на простора, силата на Светлината и магията на Мрака и това ще е достатъчно, за да си щастлив, но не с щастието на глупака, а с удовлетворението на просветления. Малцина умеят да летят и плуват със затворени очи. Ти се опитваш се да го правиш, но не успяваш, защото си на грешен път, който по-скоро ще те отведе до щастието на глупака, отколкото до просветлението на просветения…
- Защо мислите така? - попитах.
- Вместо да затвориш очи, да полетиш или да отплаваш, искаш да разбереш това, което не би трябвало да знаеш… - погледна ме с благите си очи старецът с коси до раменете.
- Защо? - настоях аз.
- Защото касае хора и съдби, които времето е посипало с пепел и не трябва да се разравя пепелта, за да не се отваря зарасналата рана… - отговори той. - Ако искаш да го разбереш - не питай, а затвори очи и полети! Ако Бог е рекъл - ще разбереш това, което те интересува, ще разбереш и нещичко за себе си, ако ли пък не - просто лети и се опивай от красотата на простора и безкрая на Светлината в очакване на божествения миг, в който сърцето се пречиства, мисълта се прояснява, а душата се отваря да приеме Божието послание за всемирния порядък и вселенската хармония на видимия и невидимия свят, което е искра, звезда и чувство, но не думи, не и мисъл, защото думите сковават, а обременени с грижи и борба за хляба мислите разколебават и отклоняват търсещия от пътя към Светлината…
Разбрах, че не трябва повече да питам и замълчах.
- Къде си настанен? - зеленоокият ми събеседник прекъсна старецът с коси до раменете.
- При Ставрос - отговорих аз. Знаех, че хората в малкото градче се познават, за разлика от хората в големите градове, които не знаят имената на съседите си от етажа.
Той разклати заровете в дланта си, погледна ги и поклати утвърдително глава.
- Заровете винаги познават - показа ми ги той. - Искаш ли да се увериш?
Колебаех се.
- Какво работиш? - разклати заровете и те изчаткаха в дланта му.
- Лекар съм - отговорих аз.
- Хвърли заровете! - подаде ми ги той.
Разклатих заровете и ги хвърлих върху масата. Те се преобърнаха няколко пъти и всеки показа цифрата 6.
- Така е - усмихна се той. - Но се занимаваш и с още нещо. Какво е то?
- Как позна? - попитах аз.
- Трите шестици познаха. С тях може да изгубиш всичко, може и да спечелиш, т.е. има нещо друго…
- Писател съм.
С широк замах забърса заровете от масата и ми ги подаде. Хвърлих ги. Този път единият показа 1, другите - 3 и 5.
- Писател си, но си любител - дълбокомислено отсъди той. - Семеен ли си?
- Да - отговорих аз.
Отново ми подаде заровете. Хвърлих ги - показаха 2, 3 и 7.
- Разведен си - победоносно ме погледна той. - Виждаш ли, заровете никога не лъжат!
- Как позна? - попитах аз.
- Заровете познаха - барбута на живота… Има печеливши, има и губещи комбинации. В брака си изтеглил губещата комбинация - 2, 3 и 7 и си изгубил. - Замисли се и допълни: - Търсиш забавления, но не там, където трябва. Може би в квартирата, на долния етаж?… - и хвърли заровете. Те се преобърнаха няколко пъти и всеки показа цифрата 1.
- Откъде знаеш за…, за долния етаж? - заекнах аз.
- Заровете знаят - разклати той заровете в дланта си и се засмя. - Всяка година по това време тя идва, стои два-три дни и си отива. Изпушва по няколко цигари при лодката на Зарко и изчезва. Сега ти е съседка…
- Заровете ли ти казаха? - попитах скептично аз.
- Сутринта я видях да излиза от къщата на Ставрос. Може би утре ще я видиш? - разклати заровете, погледна ги и отново ги запреобръща в дланта си. Не ми ги показа, не ми и каза какво показаха този път.
- Как се казваш? - попитах аз.
- Зарко - отговори той и хвърли заровете на масата.
Те се преобърна няколко пъти, двата се спряха и показаха 5 и 5, третият достигна ръба на масата и падна на земята. Не се наведох да видя цифрата.
- А, ти? - попита той.
- Довиждане, адаш! - казах аз и тръгнах.
- Хвърли заровете! - провикна се той след мен.
- Следващия път! - излязох от кръчмата и тръгнах към пътеката.
Вечерта отново чух неспокойните стъпки, вика „Зарко” и отново нищо не видях, като излязох на балкона - само потъмнялото море и пълната луна, увиснала в небето като нажежена медена тепсия.
Воден от тръпката да напиша разказ за тайнствения среднощен глас, пиянките от кварталното кръчме и кръглата луна, увиснала като червена тепсия в небето, на следващия ден попитах леля Хрисула за гроба на майката на Зарко. Каза, че не трябва да ходя там. Аз настоях. Без да ме гледа в очите тя ми каза къде е гроба, прибра се в стаята си и се заключи.
На път за плажа се отбих към гробището. Разминах се с висок, слаб петдесетина годишен мъж в бял костюм, бяла шапка и черни очила. Стори ми се, че държеше в дланта си голям бял зар. Обърнах се. Той скри зад ъгъла на първите градски къщи. Затичах се и надникнах иззад ъгъла. Улицата беше празна. Обърнах се и продължих по тясната пътека покрай лозята към гробището в края на града. Бутнах провисналата на една страна желязна врата, облепена с пожълтели некролози, и влязох, ще се изразя поетично пак, в царството на мъртвите, по-точно в последната им обител.
Дълго търсих, накрая го намерих - гробът на майката на Зарко. Бе покрит с треви и храсти. Прахът от паметника бе избърсан, снимката на мъртвата бе лъсната до блясък. Прегоряла свещ и повехнала китка тъмнееха под нея. Вгледах се в снимката. Бризът, слънцето и влагата бяха заличили чертите на лицето. За миг две петна от налудно-водно-сиво се появиха на мястото на очите и бързо избледняха. Разтрих очи, но не можах да разбера дали наистина видях налудно-водно-сивите петна или си ги внуших.
След това минах и покрай лодката на Зарко. Килът й бе мокър, поткрит с влажни водорасли. Кръстосала крак върху крак наемателката от долния етаж беше седнала на ръба на лодката и пушеше цигара, отсъстваща и вглъбена, чужда на безгрижието, шума и суетата, които пълнеха през деня малкото, отдалечено от центъра площадче, за разлика от вечерта, когато почиващите се отичаха към пищните и шумни механи и ресторанти по крайбрежната алея и площадчето потъваше в тишина и унес. Тръгнах към нея, за да падна на колене и да я поканя на вечеря. Тя ме видя, рязко се изправи и потъна в тълпата. Бях решил този ден да стигна до крайност. Затичах се след нея, тя ускори крачки, тичешком минахме по тясната пътечка и после по крайбрежната алея, наближихме квартирата ни, мярнах я да влиза в двора, влетях след нея, оставяйки пътната врата отворена и почуках на вратата на стаята й. Леля Хрисула излезе от съседната стая и ме погледна удивено. Попитах я дали наемателката се е върнала. Удивлението в погледа й се сгъсти. Описах й подробно тайнствената непозната. Тя каза:
- Бенка - глупости! Такава зена не е поцивала тука. Това стаята на Ставрос, когато бесе малък и никого не пускам да поцива в нея! - върна се в стаята си, затвори след себе си вратата и я заключи.
Изведнъж стана тихо, много тихо. Само някъде в далечината приплясваше морето.
- По пълнолуние, на този бряг и в този град хората губят ума си! Виждат неща, които не могат да видят на друго място, чуват неща, които няма къде другаде да чуят… Тръпнат и се чудят кое е истина и кое не е и споменът ги преследва после цял живот. По пълнолуние, когато от луната капе кръв, отчаяните, нещастните, влюбените и излъганите се качват на лодките и отплават, за да търсят покой, мир и щастие и не се завръщат. В такава нощ не трябва да излизаш от къщи, защото тръгнеш ли - няма да се върнеш, пожелаеш ли си нещо - ще се случи, но само ако си тръгнал, а знаеш, че няма да се върнеш! А тогава сбъдването губи смисъла си, щом теб няма да те има, а ти го искаш не друг път и другаде, а сега и тук… Мисля, че и твоето желание се изпълни по волята на пълната луна, защото тръгна, а вече знаеш, че няма да се върнеш на този бряг и в този град, за да не развалиш магията, да не нарушиш хармонията на предопределените неща. И за успокоение ще ти кажа, че осъзнаването на хармонията е началото на пътя, към прозрението, към Светлината. Или казано по-простичко: всеки човек и всяко нещо на Земята и Вселената има свой неповторим, единствен, личен смисъл, а твоят е да летиш със затворени очи пред неизпасания лист, да докосваш с мисълта си промисъла на Създателя и да предадеш осъзнатото на останалите хора - Божието послание, закодирано в живота и всеки атом на Вселената, че хармонията е любов, разбиране и доброта и нищо друго, че трябва да я открием в себе си и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели… - изведе ме от унеса благ, плътен глас.
Обърнах се - беше старецът с коси до раменете. Беше се облегнал на рамката на пътната врата и се усмихваше. Махна ми за сбогом и тръгна по улицата. Фигурата му бързо се смаляваше в далечината. Косите се вееха над раменете му като крила.
…Сега, година след онова самотно лято, се питам: Истина ли бе всичко, което видях и чух в крайбрежното градче? Аз ли го преживях или някой друг? Коя бе смуглата красавица с бенка на гърдата - любимата на Зарко, поруганата любов, която търси изгубената половина, музата, която ме споходи тогава на брега за кратко и отлетя за дълго, или фаталната жена - мечтата на всеки самотен мъж? Имало ли го е някога Зарко или не? И изобщо кой е той - надеждата и красотата, неуловимото в живота, силата да строшиш оковите и да тръгнеш, мечтата да плуваш или да летиш, което е едно и също нещо? Като в приказката за чайката и рибата. Изградената или разрушената хармония на видимия и невидимия свят?…
Разклащам заровете и ги хвърлям на масата, за да ми подскажат правилния отговор. Те се преобръщат няколко пъти и преди да спрат чувам тревожен глас:
- Зарко, Зарко… - и нечии ситни стъпки, които бързо заглъхват в тишината.
